Разказах му. Той си водеше бележки. После попита:
— Французин ли сте?
— Да. Живея в Париж.
Записа си точния ми адрес.
— Отдавна ли познавате Макс Бьом?
— Не.
— В какви отношения бяхте?
Реших да излъжа.
— Аз съм орнитолог любител. Смятахме да организираме образователен семинар за различни птици.
— Какви по-точно?
— Главно за белия щъркел.
— Каква ви е професията?
— Току-що се дипломирах.
— По какво? Орнитология?
— Не. История, философия.
— И на колко години сте?
— На трийсет и две.
Инспекторът подсвирна.
— Имали сте късмет, че сте могли да се отдавате на страстта си толкова дълго. Аз съм на вашата възраст, а от тринайсет години работя в полицията.
— Историята не ме влече — казах.
Дюмаз замислено се усмихна.
— И моята работа не ме влече, уверявам ви.
Замълча, после попита:
— Според вас, откога е бил мъртъв Макс Бьом?
— От онзи ден. Вечерта на седемнайсети пазачът го е видял да се качва в гнездото и не го е видял да слиза.
— Как смятате, от какво е умрял?
— Нямам представа. Може би от сърдечна криза. Щъркелите бяха започнали… да се хранят с него.
— Видях тялото преди аутопсията. Имате ли нещо да добавите?
— Не.
— Ще трябва да подпишете показанията си в управлението. Ето ви адреса. (Дюмаз въздъхна.) Ще се вдигне шум около тази смърт. Бьом беше знаменитост. Сигурно знаете, че той отново завъди щъркели в Швейцария. Тук ние държим на тези неща.
Появи се възрастна дребна брюнетка с бяла престилка, изцапана с кръв, и кой знае защо с обувки на високи токове, които потракваха по мозайката. Дъхът й миришеше на цигари.
— Вие за Бьом ли сте?
Изправихме се.
— Това е Луи Антиош, приятел на Макс Бьом. Той е открил тялото. Аз съм инспектор Дюмаз от федералната полиция.
— Катрин Варел, сърдечен хирург. Аутопсията продължи дълго. Случаят беше по-сложен от очакваното. Преди всичко заради раните. Май са го намерили в щъркелово гнездо. Какво е правел там, за Бога?
— Макс Бьом беше орнитолог — обясни Дюмаз. — Чудно ми е, че не го познавате. Беше много известен. Закриляше щъркелите в Швейцария.
— Аха — неубедено каза жената.
Извади пакет цигари и запали една. Забелязах табелата, която забраняваше пушенето, и разбрах, че тази жена не е швейцарка. Тя подхвана:
— Да се върнем на аутопсията. Въпреки всички рани, ясно е, че мъжът е починал от инфаркт вечерта на 17 август, около осем часа. Но има нещо изненадващо. Знаехте ли, че Бьом е бил с присадено сърце?
Дюмаз ми хвърли въпросителен поглед. Лекарката продължи:
— Извикаха ме, когато екипът открил характерния дълъг белег. Няма съмнение, че е извършена трансплантация. Явно преди доста години, но организмът е понесъл органа забележително добре. Обикновено върху присадено сърце се откриват множество белезникави белези, които съответстват на точките на отхвърляне, с други думи на некрозирали мускулни клетки. Така че трансплантацията е крайно интересна. Освен това, доколкото мога да съдя, е извършена много професионално. А Макс Бьом — вече проверих — не е бил наблюдаван от тукашен кардиолог. Ето ви една малка мистерия за разгадаване, господа. Колкото до причината за смъртта — нищо оригинално. Най-обикновен инфаркт на миокарда, настъпил преди около петдесет часа и причинен вероятно от усилието на изкачването. Ако това може да ви утеши, Бьом не се е мъчил.
— Какво искате да кажете? — попитах.
— Присаденото сърце не е свързано с приемната нервна система. Сърдечната криза не причинява болка. Макс Бьом не е усетил, че умира. Това е, господа. (Тя се обърна към мен.) Вие ли ще се погрижите за погребението?
Поколебах се.
— За съжаление налага ми се да отпътувам…
— Добре — отсече тя. — Ще го уредим. Смъртният акт ще е готов към обяд. Ще ми отделите ли минутка, инспекторе?
Двамата се отдалечиха. Но не толкова, че да не чуя как жената промълви: „Има един проблем…“
4
Навън зората заливаше със сива светлина заспалите улици. Прекосих Монтрьо, без да спирам на червено, и се отправих към къщата на Бьом. Не знам защо, но перспективата, че ще разследват смъртта на орнитолога, ме плашеше. Исках да унищожа всички документи, свързани с мен, и тайно да върна парите на асоциацията, без да намесвам полицията.
Паркирах на стотина метра от къщата. Отворих вратата с помощта на пластмасова карта, която плъзнах между бравата и касата, и проникнах в дома на Бьом. Слязох в кабинета в подземието и веднага попаднах на папката с надпис: „Луи Антиош“. В нея бяха прибрани документът за банковия превод, фактурите за самолетните билети и договорите за наемане на коли. Прочетох и какво бе записал Бьом за мен след разговора си с Нели Бреслер.
Значи за Бреслерови след толкова години аз все още си оставах клиничен случай. Обърнах листа — нямаше друго. Нели не бе казала нищо конкретно за драмата на произхода ми. Толкова по-добре. Взех папката и продължих да търся. В едно от чекмеджетата намерих папка „Щъркели“ подобна на онази, която Бьом бе приготвил за мен — с адресите на хората, с които да се свържа, и с най-разнообразна информация. Взех и нея.
Време беше да си тръгвам. Но воден от някакво неясно любопитство, продължих да ровя. В една висока метална картотека открих хиляди многоцветни фишове, посветени на птиците. Бьом ми бе обяснил тайната на цветовете: червено — женски екземпляр; синьо — мъжки; зелено — прелетна птица; розово — ударена от ток; жълто — болест; черно — смърт…
Хрумна ми нещо. Извадих списъка на изчезналите щъркели и потърсих фишовете им в картотеката. Установих само, че всички са над седемгодишни възрастни птици. Взех и фишовете. Все още подтикван от непреодолимо любопитство, претърсих цялото бюро. Трябваше ми медицинското му досие. Къде бе правена операцията му? Кой го бе оперирал? Не намерих нищо.
