Малко след това детето отхвърлило сърцето, но бащата бил осъществил успешна сърдечна трансплантация. Оттогава до днес, близо трийсет години, Сенисие изкуствено поддържа живота на сина си, краде сърца и му ги присажда. Всъщност му е нужно
През онази нощ изпълних молбата на Мари-Ан. С Жорж се върнахме в Париж, където излекувах ръцете ти и ти измислих нова самоличност. (Нели се засмя.) Следващият пост на Жорж беше в Антакие, Турция. Стори ми се забавно да те нарека Антиош, по подобие на древното име на града Антиохия. Нямах никакви проблеми с документите. Жорж имаше достатъчно връзки с членове на правителството. Така ти стана Луи Антиош. Пренаписахме и биографията ти, Луи. Ти стана син на лекари мисионери, загинали в пожар в Африка.
После те поверих на бавачката, която ме бе отгледала. Тя не знае истината. А ние изчезнахме. Беше прекалено опасно. Не можеш да си представиш колко интелигентен, упорит, опасен човек е баща ти. Далеч от нас, далеч от миналото, Луи Антиош можеше да се чувства в безопасност. Направих само една грешка — доверих се на Макс Бьом, когото мислех за приятел, за стар „африканец“, като Жорж и мен. Съвсем наскоро разбрах, че Макс също е познавал Сенисие и по някаква неизвестна за мен причина ти е поверил онази мисия с единствената цел да те накара да отмъстиш на собствения си баща.
През сълзи изкрещях:
— Но днес, днес кой е Сенисие? Кой е, за Бога? Говори, Нели. Моля те. Под какво име се укрива?
— Днес… днес той е Пиер Доано, основателят на „Единен свят“.
VI. КАЛКУТА
54
4 октомври 1991 г., 22 ч. местно време.
Че съдбата ми ще се реши в Калкута бе логично, неизбежно. Само вонящият ад на индийския град предлагаше достатъчно черен фон за убийствения завършек на приключението ми.
Три дни преди да сляза от самолета на „Еър Индия“, напуснах жилището на Бреслерови, качих се на колата си и се върнах в Париж. Още същия ден отидох в индийското консулство, за да поискам виза за Индия. „Турист?“ — подозрително ме попита дребна жена. Кимнах. „И отивате в Калкута?“ Отново кимнах мълчаливо. Жената взе паспорта ми и обяви: „Елате утре, по същото време.“
Прекарах деня в кабинета си, без да мисля за нищо. Просто изчаквах да мине времето, загледан в раницата си и в зареденото си оръжие. На другата сутрин, точно в осем и половина получих визата си и отидох право на летището в Роаси. В петнайсет часа летях за Истанбул, после за Бахрейн в Персийския залив. Последната ми спирка бе в Дака, Бангладеш. След трийсет и четири часа летене и безкрайно чакане се озовах в Калкута, столицата на Бенгалия.
Взех такси, един амбасадор от петдесетте години, и дадох адреса на хотела, който ми бяха препоръчали на летището — Парк-хотела на улица Съдър в европейския квартал. Там се записах под фалшиво име и обмених двеста долара в рупии. Стаята ми беше малка, мръсна и воняща. Взех душ — водата ми се стори мръсна като всичко останало — и се преоблякох. След това сглобих глока и сложих шестнайсет куршума в пълнителя. Закачих оръжието на колана си и облякох отгоре тънкото си сако. Погледнах се в огледалото. Приличах на секретар в посолство или на банков чиновник.
Излязох от хотела и поех по първата изпречила ми се улица — тесен оживен път без платно, нито тротоар, само изронен асфалт, покрай който наклякали просяци ми хвърляха умолителни погледи. Индийци, непалци, китайци ме спираха и ми предлагаха да ми обменят долари. Вървях дълго, докато стигнах до обширен площад, на който спяха стотици мъже, покрити с дрипи. Продължих да скитам в нощта. Завивах наляво, надясно, без да се интересувам къде отивам. Навсякъде виждах ужасяваща мизерия и… плъхове. Огромни, могъщи плъхове, които се разхождаха на свобода като кучета.
През цялата нощ обикалях града, опитвайки се да го опитомя заедно с всичките му ужаси. Когато отново попаднах на пътя за хотела, бе три и половина. На улица Съдър, преди да се прибера, се огледах, вдъхнах още веднъж миризмата на сиромашия и се усмихнах.
Да, нямах никакви съмнения — Калкута бе идеалното място.
За да убиваш и да те убият.
55
Призори отново взех душ и се облякох. В пет и половина разпитах нощния пазач, който дремеше във фоайето. Той бе чувал само за един център на „Единен свят“, разположен близо до моста „Ховрах“. Нямало как да го изпусна — отпред винаги имало дълга опашка. „Само дрипльовци и безнадеждно болни“ — уточни той с отвращение. Благодарих му, като си помислих, че презрението е лукс, който никой в Калкута не би могъл да си позволи.
Тръгнах по улица Съдър и след петстотин метра от двете й страни се появиха стари викториански сгради с напукани стени и неопределен цвят. Ускорих ход и излязох на булевард Джавахарлал Неру, където спрях едно такси. Потеглихме на север, към моста „Ховрах“.
Центърът на „Единен свят“ бе разположен под моста и представляваше нещо като заслон, покрит с ламарина. Отдолу хора със светъл тен, очевидно европейци, разтваряха кашони с медикаменти, разтоварваха цистерни с питейна вода, разпределяха пакети с храна. Дължината на заслона бе около трийсет метра — трийсет метра провизии, загриженост и добра воля. Отпред се виеше безкрайна опашка от болни и сакати.
Застанах встрани от опашката и зачаках.
Той се появи в девет часа.
Вървеше сам, с кожена чанта в ръка. Събрах всичките си сили, за да го огледам подробно. Пиер Доано/Сенисие беше висок и слаб човек. Носеше светъл панталон и риза с къси ръкави. Лицето му бе като издялано от камък. Къдрава посивяла коса, високо чело, масивна челюст. Пиер Доано. Пиер Сенисие. Крадецът на сърца.
Инстинктивно стиснах дръжката на глока. Нямах точен план. Исках просто да понаблюдавам.
Продължих да чакам до единайсет и петнайсет, когато Пиер Доано/Сенисие тръгна да си ходи. Видях го да затваря чантата си и да раздава усмивки. След което изчезна в тълпата. Последвах го. Нямаше никаква опасност да ме види в навалицата. Затова пък аз не изпусках от поглед високия силует на петдесет метра пред мен.
Вървяхме така около четвърт час, после Сенисие забави ход. Бяхме стигнали до по-приличен квартал с по-широки улици и по-чисти тротоари. След един завой Сенисие влезе в друг център на „Единен свят“, където продължи благотворителната си дейност. Наблюдавах го как си играе на добрия самарянин и потръпвах от ужас. Изчаках го да си тръгне и този път смених тактиката.
Влязох в центъра и се запознах с някои хора от европейския персонал. След половин час знаех, че семейство Доано живее в огромна къща, наречена Мраморния палат и предоставена му от някакъв богат брамин. Докторът смятал да отвори там диспансер.
В този именно момент реших да отида в Мраморния палат и да убия Сенисие на собствения му терен. В операционния му блок. Спрях едно такси и му дадох адреса. След половин час каране по тесните пренаселени улички пред нас внезапно се появи огромен парк, в чийто център се издигаше внушителна сграда с бели колони.
Платих на шофьора и излязох от таксито. Не можех да повярвам на очите си. Зад високата желязна ограда се разхождаха пауни и газели. Вратата на парка дори не беше затворена. Нямаше охрана, нито пазач. Прекосих моравата, изкачих се по стълбите и проникнах в Мраморния палат.
Попаднах в огромна светлосива зала. Всичко вътре бе от мрамор с розови, със синкави жилки, с различен релеф и форма. Имаше стотици статуи на мъже и жени в стил Ренесанс, сякаш току-що излезли от някой флорентински дворец.
