От другата страна на залата друга врата водеше към обширен вътрешен двор, ограден от високи фасади с фино изваяни прозоречни рамки. Отново изпитах чувството, че се намирам в ренесансово жилище.
В центъра на двора мраморните плочи бяха издълбани и в насипаната пръст растяха тропически растения. От няколко фонтани бликаше бистра вода. Цареше някаква нереална атмосфера на спокойствие и самота. Възможно ли бе това място да се намира в Калкута, сред неописуемия хаос на града? Отнякъде долиташе птича песен.
— Това са врани, бели врани. Те са уникални птици. Отглеждам ги от години.
Обърнах се. Мари-Ан Сенисие стоеше пред мен такава, каквато винаги си я бях представял. Белите й коси бяха събрани на висок кок над бледото й лице. Очите ми се напълниха със сълзи, краката ми се подкосиха. Опитах се да кажа нещо, но успях само да прошепна:
— Из… извинете… аз…
Мари-Ан прекрати мъките ми.
— Знам кой си, Луи. Нели ми се обади по телефона… Луи, малкият ми Луи.
Изтрих очите си и вдигнах поглед. Майка ми. Истинската ми майка. Нямах сили да говоря от вълнение. Тя продължи с безизразен глас:
— Брат ти спи там, в градината. Искаш ли да го видиш? Мога да ти предложа чай.
Кимнах в знак на съгласие. Насочих се към средата на двора и се проврях между растенията. Зад тях имаше дивани, възглавници и сребърен поднос, върху който димеше меден чайник. Върху един от диваните спеше мъж в индийска туника. Напълно оплешивял, с бяло като вар лице. Позата му бе като на дете, но изглеждаше по-стар от мрамора, който го заобикаляше. Фредерик Сенисие, моят брат. Вечният пациент на баща ни.
— Той спи — прошепна Мари-Ан. — Искаш ли да го събудим? Последната операция мина много добре. Беше през септември.
Пред очите ми се появи лицето на малката Гомун. Заля ме вълна от гняв. Мари-Ан продължи, сякаш външният свят не съществуваше:
— Само той може да поддържа живота му, разбираш ли?
Попитах тихо:
— Къде е операционната?
Мари-Ан се поколеба, после отговори:
— Долу, в подземието на къщата. Там никой няма право да влиза. Не можеш да си представиш колко…
— В колко часа слиза там?
— Луи…
— В колко часа?
— Към единайсет вечерта.
Не откъсвах поглед от Фредерик, детето старец, чиято гръд се повдигаше в неправилен ритъм.
— Как може да се влезе в лабораторията?
— Ти си луд.
Бях възвърнал спокойствието си. Обърнах се и втренчих поглед в майка си.
— Има ли начин да се проникне в тази гадна лаборатория?
Майка ми сведе очи и прошепна:
— Изчакай ме тук.
Прекоси двора и след няколко минути се върна с връзка ключове. Отвори халката и ми подаде единия. Взех го и казах:
— Ще се върна довечера. След единайсет.
56
Мраморният палат, полунощ. Още докато слизах по стълбите, усетих мириса на смърт. На кръв. На потоци от кръв.
Използвах ключа на майка ми и отворих стоманената врата. Навън бе пълна тъмнина. Но тя не ми бе попречила да различа силуета на звяра, завърнал се в бърлогата си. Извадих глока и проникнах в лабораторията на баща ми.
И видях кошмара от снимките на Макс Бьом. В облицованата с фаянсови плочки зала, осветена от неонови лампи, се издигаше истинска гора от трупове. Човешки тела висяха, окачени на куки, пронизващи бузите, орбитите, лицата им, и леко се полюляваха. Всички те бяха на деца, на индийчета. Засъхналата кръв лъщеше като политура по торсовете и крайниците им. В центъра на залата върху мраморен плот бяха натрупани глави. Малки личица, изкривени от болка, застинали в предсмъртната си гримаса. В края на плота — друга купчина. От слабички ръце и крака с тъмна кожа, покрити с тънък пласт лед. Сърцето ми биеше като лудо. Внезапно, под безредно нахвърляните крайници различих полови органи. Изтръгнати момчешки пениси, червеникави момичешки вулви. Прехапах си устните, за да не закрещя.
Наложих си да продължа нататък. В следващата зала беше още по-студено. Забелязах проблясващи скенери, стъклени съдове, в които плуваха неразбираеми и чудовищни слепени сърца, бъбреци, черни дробове.
Накрая стигнах до последната зала. Вратата не беше затворена. Открехнах я и попаднах в операционната. Бе празна. Тази вечер никой нямаше да бъде подлаган на жестоки експерименти.
Внезапно лек шум ме накара да обърна глава и в същия миг усетих остро пробождане в тила. Доктор Пиер Сенисие бе забил спринцовка в плътта ми. Отстъпих и изтръгнах иглата. Късно. Пред очите ми вече причерняваше. Баща ми заговори с нежен глас:
— Няма да стреляш по собствения си баща, нали, Луи?
Опитах се да насоча към него глока, но ръката ми не ме слушаше. Отстъпих още и се блъснах в операционната маса. Хирургът подзе:
— Вече не се надявах да дочакам този момент, синко. Ще продължим нещата от там, където ги оставихме някога, и ще спасим Фредерик. Майка ти не можа да сдържи вълнението си, Луи. Нали ги знаеш жените…
В този миг чух глухо затръшване на врата и бързи стъпки. Появи се майка ми с насочени към нас нокти. Цялото й лице бе покрито със забити игли. Залитнах. С върховно усилие насочих глока към баща ми и натиснах спусъка, но оръжието засече. Майка ми вече беше на няколко сантиметра от нас. Опитах се да заредя отново, когато чух едно ужасяващо „Не“. Не беше гласът на майка ми, нито на баща ми. Крещях аз, докато чудовището отрязваше главата на съпругата си с блестяща метална коса. Изпуснах глока и се свлякох на пода. Прозвучаха изстрели. Гърдите на баща ми избухнаха. Помислих, че имам халюцинации. Но нямах. До вратата стоеше джуджето Милан Джуров с димящ автомат узи в ръце.
57
Когато се събудих, миризмата на кръв бе изчезнала. Лежах на един диван в градината на палата. Все още не разбирах какво става, когато една приятелска ръка ми подаде чаша чай. Милан Джуров седна до мен и без предисловия ми разказа историята си.
През шейсетте години Джуров бил обикновено циганско дете, което живеело в парижките околности. Свободен и щастлив номад. Само дето бил сирак. През 1963 г. го изпратили в сиропиталището към клиниката „Пастьор“ в Ньойи. Тогава бил на десет години. Пиер Сенисие веднага му инжектирал стафилококи в капачките на колената, за да ги инфектира. За да види какво ще стане. Операцията била извършена няколко дни преди „пожара“, предизвикан от хирурга. Но Джуров все пак успял да избяга. Бил единственият оцелял от опитната лаборатория.
Няколко седмици го лекували в една парижка болница и накрая му казали, че е вън от опасност, но че няма да може да расте повече. Така Джуров станал двойно различен — бил циганин и бил сакат.
Момчето получило държавна стипендия и се заело здраво да учи. Усъвършенствало френския си, научило български, унгарски, албански. Младият Милан решил да стане лекар и да работи на Балканите, където имало милиони цигани. Бил блестящ студент и на двайсет и четири години се дипломирал. Никога не
