Карим усети, че се задават технически обяснения.
— Имай милост, Астие, карай направо.
— Добре. В досието намерих снимки. Черно-бели клишета. Виждат се следи от гумите на колелото, които се пресичат с тези на автомобила. Всичко е толкова замазано, че се чудя защо са запазили снимките.
— После?
— Ами после в Гренобъл имаме институт по оптика…
— Майната ти, Астие, недей…
— Почакай. Там могат да обработват образите така, както не можеш да си представиш. С една дума, да ти покажат подробности, невидими с просто око. Добре ги познавам тамошните инженери. Казах си, че може би си струва да ги събудя и…
— И КАКВО?
— Резултатите им разказват съвсем друга история. Увеличиха следите от гумите на велосипеда и на автомобила. Първото им заключение е, че Еро не е отивал на работа в планината, а в обратната посока — към университета.
— Но… какво казва жена му Фабиен?
— Фабиен Еро е излъгала. Прочетох показанията й — тя просто е потвърдила това, което са предположили жандармите. Но то не е вярно.
Карим стисна зъби. Нова лъжа, нова мистерия. Астие продължи:
— И това не е всичко. Оптиците са анализирали и следите от гумите на колата. Те вървят и в двете посоки, Карим. Водачът е минал веднъж през тялото, после е дал заден ход и после пак го е прегазил. Това си е истинско шибано убийство.
Карим вече не слушаше. Струваше му се, че най-после знае какъв е мотивът за отмъщението на семейство Еро. Преди бягството на двете жени, преди страха и преследването, които косвено бяха причинили смъртта на Юдит, е имало убийство. Убийството на Силвен Еро. Дяволите най-напред са отстранили „силния човек“ в семейството, после са се заловили да преследват жените.
Фабиен Еро. Юдит Еро.
— А болницата?
— Бомба номер две. Прегледах регистъра за ражданията през 1972 г. Страницата за 23 май е откъсната.
Карим усещаше, че го обзема чувство за нещо вече видяно.
— Но това не е най-странното — подзе Астие. — Прегледах и архивите с медицинските досиета на децата. Истински лабиринт. Там намерих досието на Юдит. Съвсем лесно. Схващаш ли какво означава това? Сякаш нещо друго се е случило през онази нощ, което е трябвало да бъде заличено от общия регистър, но не и от досието на детето. Страницата е откъсната, за да се прикрие това мистериозно събитие, а не раждането на момиченцето. Разпитах няколко от сестрите, но бяха твърде млади, за да знаят нещо по въпроса.
Карим благодари на инженера и затвори. Взря се в хълма Ерзин, който се очертаваше на четиристотин метра оттам.
На този хълм го очакваше истината.
53
Къщата на Фабиен Еро.
На върха на хълма. Каменни стени. Мъртви прозорци. Наоколо — пустош. Нищо и никой на двайсет километра околовръст.
Карим паркира и се закатери по покрития с трева склон. До къщата имаше огромна сателитна антена. Карим извади оръжието си и си спомни, че в цевта вече има куршум. Тази мисъл го успокои.
Преди да се запъти към вратата, надникна в гаража, в който бе паркирано едно волво, покрито със светъл гюрук. Колата не беше заключена. Отвори капака и с няколко опитни жеста унищожи кутията с бушоните. Ако се случеше нещо, Фабиен не можеше да отиде никъде.
Насочи се към вратата на къщата и почука няколко пъти. Отдръпна се назад с оръжието в ръка. След няколко мига вратата се отвори. Без звук на ключ или резе. Фабиен Еро вече не живееше в страх.
Карим видя пред себе си жена, висока колкото него. Широки рамене, бяло лице с правилни черти, обрамчено със ситно къдрави кестеняви коси. Очила с дебели рамки.
Карим се представи.
— Лейтенант Карим Абдуф. Полиция.
Никакъв признак на изненада. Тя гледаше Карим през очилата си и леко поклащаше глава. После сведе очи към ръката му с глока.
— Какво обичате? — попита с топъл глас.
Карим стоеше неподвижно, замръзнал в тишината на нощта.
— Влезте. Като начало.
Жената се усмихна и му направи път.
Капаците бяха спуснати, повечето от мебелите бяха покрити с разноцветни покривала. Телевизор, отворено пиано. Над клавишите — ноти: соната в си бемол минор от Фредерик Шопен. Всичко тънеше в трепкащия полумрак на десетина свещи.
Фабиен Еро прошепна:
— Оттеглила съм се от света и от времето. Тази къща прилича на мен.
Карим си спомни за сестра Андре, оттеглила се в мрака.
— А сателитната антена вън?
— Чрез нея поддържам контакт. Трябва да науча, когато се разкрие истината.
— Това ще стане съвсем скоро, госпожо.
Жената кимна, без да промени изражението си. Полицаят не очакваше токова спокойствие, такива усмивки, такъв мек глас. Насочи оръжието си и се засрами, че заплашва тази жена.
— Госпожо — каза той, — разполагам с много малко време. Трябват ми снимки на Юдит, дъщеря ви.
— Снимки на…
— Ако обичате. От повече от двайсет часа съм по следите ви и се опитвам да разбера. Защо сте организирали този заговор, защо сте се опитали да заличите лицето на детето. Засега са ми известни само два факта. Юдит не е била чудовище, както си мислех в началото. Напротив, смятам, че е била прекрасна, чаровна. Другият факт е, че по лицето й е имало следи от изживявания кошмар. Кошмар, който дълго ви е карал да бягате и който сега се пробужда отново като злотворен вулкан. Така че покажете ми снимките и ми разкажете цялата история. Искам да чуя дати, подробности, обяснения, всичко. Искам да разбера защо и как мъртвото от четиринайсет години момиченце се е отдало на истинско клане в един университетски град в подножието на Алпите!
Жената остана неподвижна няколко секунди, после тръгна по един коридор. Карим я последва, стиснал оръжието си. Влязоха в малка стая, Фабиен Еро отвори едно чекмедже и извади оттам желязна кутия. Карим хвана ръката й и сам отвори кутията.
Снимки. Само снимки.
Жената се допита до Карим с поглед, после порови из снимките и подаде една на полицая. Той неволно се усмихна.
От снимката го гледаше малко момиченце с овално лице, матова кожа и късо подстригани къдрави коси. Светли очи грееха под изписаните, доста дебели вежди.
На Карим му се струваше, че познава това лице отдавна, много отдавна. Открай време. Полицаят се бе надявал, че по някакъв начин чертите на детето ще хвърлят светлина върху случая. Но чудото не стана, Фабиен прошепна с топлия си глас:
— Снимката е направена няколко дни преди смъртта й. В Сарзак. Тогава беше с къси коси. Ние…
— Нещо не пасва. Това лице би трябвало да ми разкрие нещо, да ми даде някакво обяснение. А виждам само лицето на хубаво момиченце.
— Защото снимката е непълна.
