учителката, а втората още по-бързо.
Ивета Митрофановна го попита:
— Почакайте, да не би да сте учили пиано?
— Не, честна дума, не. — Пряничков бе ужасно развълнуван и целият трепереше. — Хайде да продължаваме, моля ви.
И в гласа, и на лицето му имаше такова чистосърдечие, че Ивета Митрофановна му повярва. Тя прерови тънката пачка ноти в тетрадката си.
— Добре, ще опитаме нещо по-простичко.
Наташа, която стоеше само от вежливост, полекичка отстъпи и отиде на гости на приятелката си. Шура отиде в кухнята. Тя чуваше гласовете на учителката и на мъжа си: „Във фа диез мажор знаците ще бъдат вече шест“ — казваше Ивета Митрофановна. „Ясно, ясно“ — съгласяваше се Пряничков. После се чуха думи като „стакато“, „пианисимо“, „сфорцандо“. Пианото дишаше все по-широко, по-плътно, с пълни гърди.
В единадест без десет Ивета Митрофановна погледна часовника си, облегна се на стола, после уплашено се втренчи в Пряничков.
— Знаете ли, че за два часа ние с вас минахме петгодишния курс!
Федя кимна, трепетно взе сборника „Избрани творби за пиано“ и го отвори на Щраусов валс. Пошепна, гледайки в нотите, наклони се напред, вдигна ръце и…
И влезе настроението. Самата безгрижна Виена се появи в стаята, почувствува се епохата на изтънчените нрави, остроумието и кокетството. Танцуваха весели кавалери и момичета с дълги рокли. Дръзкото лекомислие неочаквано се сменяше от изискана учтивост, загадъчната плаха мечтателност плетеше своя напев, после изведнъж отстъпваше място на искрящото веселие. Балът продължаваше, летяха пламенни погледи. После танцьорите се умориха, свещите взеха да гаснат и на края угаснаха съвсем.
Поразен, Федя внимателно свали ръцете си от клавишите, огледа се — струваше му се, че пианото изобщо не е вземало участие в това, което се случи. Учителката дрезгаво се изкашля в тъмнината, застаналата до вратата Шура въздъхна.
Долу на улицата някой тихо приказваше, по съседната улица тихо скърцаше и свиреше нощният тролейбус, по пресечката прогърмя уморена извънградска кола, бързаща към далечния гараж, и като отзвук, едва чуто в стаята шумоляха дрехите на разотиващите се танцьори… Миналото се свързваше с настоящето, плоският свят стана обемен.
На следващата вечер Пряничков бе прослушан от мъжа на Ивета Митрофановна, млад бледен музикант-изпълнител с разрошена коса. В сряда Федя на два пъти свири пред почтените преподаватели в консерваторията, там го мъкнаха и по методическите кабинети. В четвъртък се обадиха от консерваторията и самият Чернокостелски предложи на Пряничков открити концерти и турне по Съветския съюз.
Но той не се занимаваше само с музика. Във вторник домъкна в къщи купен изгодно за триста и петдесет рубли миниатюрен струг, а на следващия ден — пишеща машина. Същата вечер той вече работеше нещо на струга, а в четвъртък вечерта неочаквано написа етюд за Балзак.
В маниерите му на общуване с авторите в редакцията се появи нещо от княз Мишкин на Достоевски. Пряничков се стремеше да се слее със събеседника, напълно да застане на неговата гледна точка и едва тогава започваше да размишлява, непрекъснато се консултираше с опонента и се радваше дори тогава, когато стигнеше до извод, напълно отричащ онова, от което бе започнал. Той бе готов толкова сериозно да приеме дори най глупавата забележка, че на мнозина чак им ставаше неудобно. А Федя не го забелязваше, смееше се, когато изпадаше в неудобни положения. Изведнъж престанаха да съществуват лошите статии, във всяка Пряничков намираше по нещо интересно, двамата с автора го извличаха и ако материалът не бе подходящ за списанието, съветваше къде да го занесат. Хората се извървяха в антирелигиозния отдел за една седмица. Пряничков обезпечи материали за цяло полугодие. По време на едно производствено съвещание замдиректорът поиска да се приеме резолюция, че именно благодарение на усилията на Федя „Знания и живот“ са се издигнали на нова висота.
Работата на Федя вървеше леко. Сутрин, след закуска, той с цялата си душа се стремеше към редакцията, а към пет и половина започваше радостно да предугажда какво ли го очаква в къщи.
Къщата на Пряничкови неудържимо се променяше. Апартаментът заприлича на нещо средно между ателие на художник и ремонтна работилница. До първия статив се изправи втори, на Наташа ескизите се смесиха с шлосерските инструменти, на масата имаше акварелни и маслени бои, на пианото лежаха разтворени ноти. В миналото паркетът бе предмет на непрестанните грижи на Шура, сега той бе зацапан, пролуките бяха пълни с железни стърготини. Към осем часа идваха специалисти от Института по металите, музиканти, доведени от мъжа на Ивета Митрофанова, художници, журналисти. Често идваше един ученик- математик от университета, той говореше леко изкривил шия, сякаш виждаше своите и чуждите съждения на тавана или на небето вече отразени и абстрахирани. Идваха Гроднини на сектанта от Защатск, после познати на роднините и роднини на познатите. Това бяха чудесни вечери. Звучеше пианото, имаше конкурси за най-добър ескиз или карикатура, разпалваха се дискусии за съдбините на човечеството, рецитираха се стихове, понякога дори съчинени в момента. За час тук се изказваха толкова умни неща, колкото не биха се чули у предишните Пряничкови за цяла петилетка. Художниците учеха Наташа да рисува, пианистите й свиреха съвременни песнички. И Шура също стана по-отворена. По време на споровете очите й съчувствено следяха говорещите един след друг, дори понякога бе готова да каже нещо, но винаги някой в стаята я изпреварваше. Тя само ласкаво поглеждаше този човек, всички много я харесваха.
Към дванадесет, след като изпратеха гостите до метрото, Федя помагаше на жена си да измие съдовете. После двамата стояха надвесени минута-две над заспалото момиче. Шура оправяше леглото, а Федя още известно време бродеше из стаите. Пространството и времето бяха безкрайно съдържателни. Нощната квартира изглеждаше съкровищница от предмети, всеки от които би могъл да служи за модел на шедьовър. Велика мъдрост се криеше в непрочетените книги по лавиците. Искаше му се да рисува, да тласне напред замисленото изобретение, да съчини кантата.
Денят стана по-вместителен. Пряничков спеше по три часа.
През времето от петнадесети до двадесет и девети юли той оформи четири патентни заявки в Държавния комитет по изобретенията, нарисува три живописни картини, около четиридесет рисунки и една линогравюра. Има два концерта за пиано в Малката зала на консерваторията, написа осем статии, сценарий за рисуван филм, текст към номера с боата в цирка и одобри съседите от етажа, подали молба за развод. Започна да пише роман, да доказва теоремата на Ферма, да учи жена си на английски, да копае в двора басейн. Човекът Фьодор Пряничков вървеше по небесата, облян от светлина.
А после всичко свърши.
Тоест не веднага. В понеделник, на двадесет и осми, Пряничков седеше в стаята си сам и запълваше обедната си почивка със съставяне тезиси към доклада на московското прогностическо дружество „Нравствеността — производствена сила“. Той написа фразата „Бъдещето не може да се предскаже, то може само да се направи“ и изведнъж му стана скучно.
Това бе нещо като вълна. Улицата зад прозореца потъмня, стори му се, че крачеха не хора, а болести и неразположения. Всичко избледня, стана двумерно. Пряничков частично оглуша и се озова в някакъв вакуум. Докладът не беше вече интересен. Федя премести листа, прозина се. Помисли си, че горещините все не свършват. Спеше му се.
Всичко това продължи около минута, после вълната се отдръпна. Светът наоколо оживя, отново, стана място за работа и победи.
Но Федя бе осъзнал предупреждението. За секунди прибра тезисите в чекмеджето и без да губи нито минута, изтича при редактора и го помоли да го освободят от работа. След като обходи няколко книжарници, той се втурна към магазин „Реактиви“ на улица „25 октомври“. Докара в къщи малка химическа лаборатория и петнадесетина книги по органика, биология и медицина. През нощта прелисти няколко хиляди страници, съсредоточи се, за да си спомни онези редове и абзаци, които успя тогава да прочете в кожената тетрадка, а после се зае с опитите. Той разбираше много добре заплашващата го опасност, претегляше, смесваше, кипваше, дестилираше, изпаряваше, подгряваше и към три часа видя, че успехът е близо. Дългата формула бе написана на лист от тефтерче, на дъното на колбата се бе утаило някакво бяло вещество.
Федя въздъхна щастливо и уморено. Свиреха невидими оркестри, свръхзвездите избухваха в далечните кътчета на Вселената.
