Той вдигна ръка, но в този миг светът започна все по-стремително и по-стремително да се стеснява, докато се ограничи в ниската, задушна, лятно гореща стая на улица „Кондратюк“.
Лицето на Федя се промени, той гнусливо издаде устни, с неудоволствие погледна колбата. Протегнатата ръка се отпусна.
Шура се върна в шест, млада, оживена, с нова прическа, отвори вратата със своя ключ. В голямата стая мъжа й го нямаше, масата бе отрупана с колби, реторти, спирални тръби, миришеше на химия. Шура мина в малката стая.
Пряничков седеше пред покрития с прах от последните седмици телевизор и тъпо гледаше в екрана. Имаше футболно предаване. Безликите фигурки бягаха, светлото петно се местеше. Чуваше се монотонният глас на диктора: „Парамонов… Петров… Пас към Макаров… Отново Парамонов… Петров…“
Това беше краят.
Усетил дишане зад гърба си, Федя погледна съпругата си с унил поглед и без да поздрави, каза:
— Ти… такова… Прибери там.
Шура веднага разбра всичко, отстъпи крачка назад, тихичко се преоблече зад шкафа. После зазвънтяха химически съдове, изхвърлени в кофата. Листчето с формулите привлече вниманието на Шура, тя надникна с него при мъжа си.
— Това също ли да го изхвърля?
Пряничков нито се обърна, нито проговори.
Шура изхвърли една кофа, втора, трета — най-тежки бяха тубичките с бои, бутилчиците с разтворители и фиксатори. После тя се захвана с миенето на пода.
През следващите дни от само себе си се разнесоха, изчезнаха инструментите и нотите, единият статив, другият. Стругът се пресели на Преображенския пазар. Малко по малко се завръщаха мебелите. Когато Наташа се върна от пионерски лагер, етажерката за книги, лампионът с двете чашки и голямото стенно огледало отново бяха по местата си, а в края на август тържествено влезе и се възцари бюфетът.
С двойнствено чувство гледаше Шура как плачливите богатири вкарват тази грамада. Някаква лека тъга тревожеше сърцето й, но заедно с това не беше лошо да можеш да кажеш, че „и у нас всичко е като хората“ — та нали ленивият, спокоен сън за разума също има своите лукави предимства.
Вярно, още около месец по инерция пристигаха гранките: последните коректури на статиите и разказите; телефонът в антрето се късаше да звъни; канеха Пряничков на обсъждания; пощенският раздавач носеше покани от филхармонията; покани от Съюза на художниците, Всесъюзното театрално дружество и „Диафилм“.
Но всичко това се отнасяше до предишния Федя, който вече не съществуваше. Днешният отказваше безапелационно на всички покани, подписваше коректурите, без да ги погледне, и се интересуваше само от датата на изплащане на хонорара. Няколко вечери все още идваха новите познати, но Федя гледаше гостите с такава упорита подозрителност, че скоро тези посещения прекъснаха. Сега в квартирата на Пряничкови момичето им се свива да учи уроците си в ъгълчето на полираната маса, като отгръща покривката. Шура прекарва съботите и неделите в грижи за многобройните лакирани повърхности. Лъщи намазаният под, роднините, дошли на гости веднъж в тримесечието, задължително свалят обувките си в антрето, сякаш влизат в джамия, седят мирно и мълчат.
В редакцията на „Знание и живот“ отново си мислят, че би било добре Пряничков да се премести в друго списание. Не зачита авторите за нищо, а ако се опитват да възразяват на неговите „Това вече е било“ и „Нищо няма да излезе“, казаното от тях пада долу, в ямата на съзнанието му, меко и без звук, като парцал, и се събира там в неподвижна, разхвърляна и мрачна купчина.
Федя не обича да си спомня епохата на краткия си полет. Не можеш да го накараш да отиде в Третяковската, отказва да чете публикациите си от онова време. Изобщо внезапното му увлечение към изкуствата, готовността да помогне на всеки и да се интересува от всичко му се струват сега някаква глезотия.
И само много рядко, когато е сам в стаята и по радиото звучи наистина прекрасна музика, го обзема някакво безпокойство, малките му очички се разширяват, в тях се появява молба и мъка като на куче, което иска да принадлежи към света на хората, но разбира своята безсловесност и се измъчва от това. Нещо е заключено в душата му, то е отъпкано, оградено е с железни обръчи от онези простори, в които би се превърнало в чувство, мисъл и действие. Това е историята, станала с Федя Пряничков. Тя ни насочва към някои размисли.
Би било интересно във връзка с това да си спомним опитите на доктор Райковски, започнати доста преди появяването на брадатия непознат в Москва. Райковски е хипнотизирал доброволци, в това състояние им предлагал да рисуват и за няколко сеанса хората, подложени на проверка, достигали равнището на завършилите средно художествено училище. Ако с някои от тях не ставало нищо, Райковски започвал да обучава този човек по музика или нещо друго и в резултат стигнал до извода, че хората трябва да се делят по групи не според способностите си — един талантлив, друг не, — а според това, как, в каква форма е по- удобно на всеки от тях да реализира възможностите си.
Не е изключено чрез хипнозата на доброволците докторът да разкъсва именно онези железни обръчи, които таблетката разруши за известно време у Федя.
На Райковски принадлежи мнението, изказано естествено без всякакво абсолютизиране, че хипнозата е не толкова сън, колкото пробуждане. С тази мисъл той е изпреварил брадатия, написал в тетрадката си, че повечето от хората спят.
Ами ако това наистина е така?
Ако мнозина от нас всъщност спят не само през нормалните всекидневни седем-осем часа, а в по-широк смисъл? Та нали, по всяка вероятност има такива нещастници, които преживяват целия си живот в някаква дрямка, затворени, въпреки че уж правят всичко, което трябва да прави човек. Завършват училище или ВУЗ, раждат деца, работят някъде и понякога ги поощряват, но те така и не се събуждат.
В същото време си задаваш един въпрос. Щом Федя можа така да разцъфне, след като глътна една таблетка, защо всички да не могат да сторят това, дори ние с теб, многоуважаеми читателю?
А от друга страна, нима химията е задължителна, нима без нея не може? Нали Наташа, дъщерята на Федя, се събуди? Нещо в нея прещрака, тя се пробуди, измести се от своята „Старинна френска песничка“, тръгна напред и с всеки отминал ден все по-уверено върви. Една такава слабичка, но щом седне на инструмента… Пряничкови се отказаха от уроците по музика, защото те напомняха на Федя за миналото. Но Наташа сама се среща с Ивета Митрофановна, а наскоро нейният мъж, разрошеният музикант, заведе момичето в института „Гнесини“, там я прослушаха и казаха, че ще я приемат.
С други думи, няма ли нещо такова в съвременната атмосфера, което само по себе си започва да открива и буди по някой друг в самите нас? Може би не трябва да обвиняваме в предателство брадатия здравеняк, оставил изобретението си да загине — между другото него го търсиха, но така и не го откриха. Възможно е той напълно съзнателно да е направил тази демонстрация, а после да е оставил процеса да протича самостоятелно — решил е, че възможността да получиш способности от таблетка може да се стори някому унизителна.
Работата сигурно е в това, че в течение на стотици хиляди години природата е подтискала човека, трябва ли да се учудваме тогава, че в него е затормозено или частично спи нещо добро? Но всичко това е вече зад гърба ни, новото се е родило и не е ли време всички окончателно да се събудят.
Какво толкова ни затруднява?…
Информация за текста
© Север Гансовски
Север Гансовский
Пробуждение,
Източник: http://sfbg.us
Публикация:
