отново в сферата на производство и потребление. За да намериш тук нещо определено, би ти потрябвало време, съпоставимо само с времето на съществуване на Слънчевата система. Пряничков разбра, че търсенето няма смисъл — тетрадката, донесена от мъжа с раницата, практически вече не съществуваше.
Но го чакаше работа. Той се върна в редакцията, сложи машинката на масата, свали сакото си и без да вдигне глава, отговори на всички читателски писма, които се бяха натрупали от последния сериозен разговор в кабинета на главния редактор. Това бе каскада, водопад. Износената немска „Оптима“ тракаше и дрънчеше час подир час, готовите листи се бялваха във въздуха и изскачаха от валяка в интервал от шестдесет секунди. Толкова пълна симбиоза между човек и пишеща машина никой в редакцията не беше виждал. Завеждащият литературен отдел, дошъл да изпушат по цигара, застина с отворена уста, а патилият и препатил замредактор само поклати глава и затвори след себе си вратата.
Но главното бе не толкова в бързината на печатането, колкото в изобилието от мисли. Всеки от нас чете в живота си безкрайно много и не си спомня почти нищо от прочетеното. А Федя изведнъж си спомни цялата бездна от концентрирана и редактирана премъдрост, затворена в печатно слово; лавината от редове, която в по-голямата си част като насапунисана се плъзва по нашето съзнание, му се откри и се ширна в очакване. На Пряничков му оставаше само да отхвърля ненужното. Станал самият енциклопедия и дори библиотека, той можеше да цитира който и да е класик от което и да е място, без да забрави онова, което бе напечатано на парчето от „Вечерна Москва“, с което майка му бе завила закуската в шести клас.
Безграничният извор на знанието висеше и се люлееше над главата му — ако искаш, пусни го на тънка струйка, ако искаш — като от пожарен кран.
За двеста минути, като регулираше напъна на собствените си и чужди мисли, Федя отговори на сто и двадесет писма. По-късно няколко отговора бяха публикувани като статии в различни вестници, петнадесет от най-обширните излязоха в отделна брошура под надслов „Боговете живеят на земята“.
Освен това същия ден Пряничков направи първото си изобретение, нарисува нова картина и се научи да свири на пиано.
Работата с изобретението стана така. Федя отпечата последното писмо, извади изпразненото чекмедже и го изтупа, протегна се и в този момент при него влезе посетител.
Пряничков веднага стана, здрависа се и се представи, после запита за името и презимето на влезлия, предложи му да седне, а самият той се настани отсреща. Посетителят излезе пратеник на сектантската община в град Защатск. Той бе донесъл за разглеждане парче от доспехите на Георги Победоносец. Федя повъртя в ръцете си потъмнялото поресто парче метал, помисли малко и предложи да отидат в Института по металите, за да определят приблизително кога е било претопено. Веднага се обади, където трябва, двамата отидоха в института, а там казаха, че парчето е част от казахски котел за варене на бешбармак. Обстановката в научноизследователския институт, а още повече доброжелателността на Федя така объркаха пратеника, че той още на място се отрече от грешните си вярвания и сега е един от най-добрите антирелигиозни пропагандатори в защатския отдел на „Знание“.
В института Пряничков се запозна със сътрудник от лабораторията по износване на металите. Заприказваха се и влязоха заедно в една голяма стая.
— Ето тук работя — обясни сътрудникът. — Подлагаме образци от металите на натоварвания с различни амплитуди, а след това изучаваме структурата на пречупеното място. Но всичко това е празна работа. Разбирате ли, пружината може сто хиляди пъти да се огъва в една или друга посока, а после се чупи. При това неочаквано. Ала когато започне износването, би трябвало да настъпят предварителни структурни промени, но ние не сме в състояние да ги усетим.
В това време Пряничков разглеждаше лабораторията.
— Ами как обработвате образците, разтърсвате ли ги? — попита той.
— Да. С ултразвук.
Виждаше се и апаратурата — черната кутия на генератора. Вибраторът бе поставен отделно в маслена баня.
— Ами това какво е?
— Това е апарат за рентгеноструктурния анализ. С него разглеждаме мястото на пречупване.
Пряничков нервно се завъртя из стаята, после попита:
— Имате ли триод за високо напрежение?
Накратко казано, той предложи да се синхронизират импулсите на рентгеновото излъчване с ултразвуковите колебания на вибратора. Нужно бе лъчите да хващат пружинната само в момента на най- силно отклонение; тогава тя изглежда неподвижна и могат да се наблюдават постепенните изменения на структурата. Патентът за „Способа за получаване на лауерограма на твърдо деформиран кристал“ бе издаден по-късно с номер 700505 и стана първият от четирите, връчени на Пряничков през онази паметна година.
Но понеделникът не свърши с това, беше едва пет часът.
След като се сбогува с въодушевения сътрудник от лабораторията и след като изпрати от Казанската гара преобразения сектант, Федя се върна в къщи и седна пред статива. Тъй като бе продал нарисуваната от него картина, той сметна, че подготвителният период е свършил, и се зае с нещо лично. Колкото и странно да е, той не използуваше нищо от наученото, тоест от класически синьото небе и дори от усвоената илюзия за прилика. Шура и Наташка видяха как върху платното постепенно възниква кътче на столицата през ранна пролет, когато снегът все още не се е стопил, храстите край трамвайните релси стърчат оголени, а перспективата на улицата е забулена от мътен въздух. На платното бе утрин, работническа и служеща Москва пътуваше към работните места, през мъглата изплуваха автобуси, тролейбуси и единственото ярко петно бе светлинната на светофара. Шура позна, че това е Проспектът на мира край Новоалексеевска. Нямаше особени белези за времето, но се усещаше, че е именно през тази година, в епохата на спокойния труд, на семейните и битови радости, на някакво отмерено съществуване и набиране сили преди нов скок.
Работата бе небрежна в детайлите, но се възприемаше като единно цяло. Пряничков я нарече „Пътници от метрото“, названието й подхождаше, макар там да нямаше никакво метро. „Пътниците“ се намират сега в зала №49 на Третяковската галерия, където читателят може да им се любува, ако, разбира се, посещението му не съвпадне с откриването на поредната изложба — в последните зали експозицията често се променя, нещо слагат, нещо свалят, в нищо не може да си сигурен.
Федя рисува до осем, а в осем при Наташа дойде учителката по музика. В голямата стая на Пряничкови имаше пиано „Рьониш“, на което дъщерята на Федя вече трета година чукаше „Старинната френска песничка“ на Чайковски, без да има сили да напредне. Тези занимания се разглеждаха в семейството като изпълнение на някакъв обществен дълг, на съпрузите се изплъзваше емоционалната страна на музиката, те дори не чуваха звуците по време на урока.
Сега Федя чу. Той взе да поклаща глава пред своя статив в такт на изпълнението и да мръщи вежди при грешките на Наташа. Когато определеното време свърши, Пряничков стана, премести стола си до пианото и попита откъде всъщност започва обучението. Учителката Ивета Митрофановна бе млада и се страхуваше от родителите на учениците си. Тя неуверено показа как се записват нотите върху редовете и разположението им на клавиатурата.
— По-нататък — каза Федя и се премести по-близо до инструмента.
— Какво „по-нататък“? — попита Ивета Митрофановна.
— Какво идва после?
— После се стремя ученикът да ги запомни.
— Аз ги запомних — кимна Федя.
Учителката го погледна недоверчиво.
— Тази нота коя е?
— Ла диез от горната октава. Тя може да бъде и си бемол.
— А тази?
Федя отговори.
— Какво пък — Ивета Митрофановна за миг се замисли. — Следват гамите в до мажор и сол минор с всяка ръка поотделно и двете заедно. Постановката на пръстите…
Тя изсвири гамите на малката октава и Пряничков ги повтори веднага — първата също така бързо като
