да го запази и го бранеше, както тигрица брани детето си. Но във Федя се бе появила мека, настойчива убедителност. Отначало той се съгласи с доводите на жена си, после ги доразви и на края излезе, че огледалото без полза виси в тази малка стая, само заема място и отклонява безцелно умствената енергия. Мекотата в неговия глас бе непривична за Шура, защото преди те двамата се съюзяваха само против нещо — например против липсата на топла вода.
В края на краищата Шура вдигна ръце. И докато замдиректорът пишеше квитанции и хвърляше призивни погледи към Пряничкова-старша и дори безсъзнателно към дванадесетгодишната Наташа, тримата богатири със стенания и вопли се заеха с бюфета. Те спореха ожесточено, силно се оплакваха и човек можеше да си помисли, че нито веднъж в живота си не бяха изнасяли от апартамент нещо по-голямо от табуретка. Бюфетът премина на стълбището и лекотата, с която бе извършено преместването, бе удивителна.
В същия момент се появи един скромен работник от антикварната книжарница. Шура дори не си спомняше кога мъжът и го бе извикал. Федя даде на специалиста по книгите „Детската енциклопедия“, „Историята на киното“ и десетина дебели подарени книги, като „Младежта в изкуството“ или „Балетът на Болшой театър“. Той щеше да даде и томовете на Томас Май, но отвори едната от книгите на случайна страница, замисли се и ги сложи настрани.
Сред този разгром Шура имаше чувството, че се намира на някаква гара, от която самата тя не заминава. Не знаеше къде да седне, къде да застане. Непрекъснато местеха нещо към нея и предупредително викаха. Чичо Ваня тракаше с чукчето. Федя търчеше с разтвор от кафеникав байц. Но когато изнесоха мебелите, когато изправиха до стената набързо сглобените рафтчета, в апартамента изведнъж стана не само просторно, но някак си подмладено и странно свободно.
Но с това реформите не свършиха. Пряничков се занимаваше с продажбата невнимателно, подписа квитанциите, без да ги прочете, а парите за книгите прие, без да ги брои. Той се стремеше към нещо, вътрешно не беше вече тук и след като се разплати с чичо Ваня и даде на ридаещите атлети десетачка, която веднага ги успокои, Федя се запъти към центъра. Не към редакцията, защото днес бе неговият личен почивен ден, а към магазините. В къщи се върна със статив, скиците, кутия с маслени бои, рамки с платна и още някакви пакети, съдържанието на които се изясни на Шура и дъщеря й по-късно.
Беше едва два часът, денят бе ослепително слънчев. Федя бързо сложи статива до засенчения с щора прозорец, изправи рамката и се захвана за работа, като непрекъснато се консултираше с „Школа по изобразително изкуство“. Домашните му разбираха, че той иска преди всичко да постигне прилика между нарисуваното на платното и обекта, който рисува. Стативът му се стори неудобен, той бързо го преправи с помощта на няколко дърводелски и шлосерски инструмента, купени от улица „Киров“. Бързината, с която той почна и свърши поправката, порази жена му. При него бе изчезнало разстоянието между решението и действието — щом намислеше нещо, веднага го изпълняваше.
След това Шура отиде на работа в Централната телеграфна станция, а Наташа се присъедини към Федя. Успехите на дъщеря му не бяха големи, но Федя прогресираше с учудващо темпо. Надвечер вече ти се искаше да пипнеш нарисувания от него молив, а чашката до него толкова живо, толкова релефно изпъкваше от платното, че ти се струваше — ей сега ще падне и ще се пръсне.
И все пак крайната цел на Федя не беше приликата. Когато жена му се върна в полунощ, ползувайки се все от същата „Школа“, Пряничков се учеше да рисува дълбоко синьо небе, както в картините от Италианския ренесанс, а също и отчетливи части на здания по подражание на Канапето. Той явно копираше от репродукциите и Шура видя, че се получава.
На следващия ден — бе вече събота — Федя стана в шест часа и извънредно съсредоточено нарисува за три часа въображаем пейзаж с пътници. Кой знае защо пътниците бяха облечени с червени трика и приличаха малко на клоуни или може би на представители на извънземна цивилизация, чийто звездолет не се беше събрал на картината. Пряничков бе толкова погълнат от работата, че едва когато завърши платното, сякаш се събуди и осъзна къде се намира. Стана, разходи се из стаите, като си свирукаше, после целуна дъщеря си по темето, закуси и дори похвали мекия орловски хляб. Домашните му не бяха го виждали така оживен.
Обхванат от предишната енергия, Федя покри картината с бързосъхнещ лак-фиксатор и се запъти към Преображенския пазар, където, скрит зад зеленчуковите лавки, се намира оказионен магазин, в който се продава всичко — като се почне от износени обувки до произведения на изкуството. Оценителят хареса пейзажа и му предложи петнадесет рубли. Пряничков подаде паспорта си, тук стана ясно, че той е и авторът на картината, и оценителят му я върна и го посъветва да отиде в изкупвателния фонд към Министерството на културата на РСФСР. Федя не отиде веднага на площад „Ногин“, а вместо това около половин час човърка своето произведение в къщи, нагря го и го опуши на газовата печка. Когато то придоби достатъчно изтъркан вид, Пряничков извика такси и отиде в антикварния магазин на улица „Гостинична“. Там, в мазето, седеше съвременна девойка с квадратни очила и с къса пола на квадрати, тя не се докосна до пейзажа, а каза на Федя да го подпре на стената, после кръстоса крак върху крак и взе да го разглежда отдалеч минута-две. На края категорично отнесе работата към втората третина на XVIII век. Червените клоуни малко я смутиха, тя извика още един специалист, двамата поспориха известно време, без да се доближават до картината, като преминаваха от руски на френски, немски и английски и презрително игнорираха мълчащия Федя. В края на краищата „Пейзажът със замък и пътници“ бе оценен за двеста и шестдесет рубли и бе изложен с табелка „Ч. школа“, което ще рече, че не са известни нито авторът, нито държавата, нито епохата. Федя още се въртеше из изложбената зала и разглеждаше старинните свещници и другите интересни неща, когато някакъв турист с велурени шорти посочи с пръст клоуните. Веднага всичко бе заприходено, записано и балансирано. Пряничков получи парите си и се запъти към пресечката „Черкаска.“
На улица „Кондратюк“ той се върна в три часа и нареди на домашните си да си приготвят банските костюми, защото заминават за Ялта. Билетите за самолет са вече купени.
Ето го летището, белоснежния „ТУ“, усмихнатата стюардеса. В Симферопол се качиха в кола, а край Алушта морето се бе простряло до хоризонта като синя стена. Нощуваха в частна градина на дъсчени легла, узрялото грозде — по рубла килото — висеше по лозите, а вълните до сутринта шумоляха върху ситните камъчета, подравяйки брега.
През деня на плажа Шура плахо попита защо са дошли тук. Мъжът й отговори — за да й достави удоволствие. Тогава Шура каза, че пътуването струва твърде скъпо, а Федя й възрази, че на света няма нищо прекалено скъпо за жена като нея.
Вечерта гумите на колата засвистяха, зад гърба им постепенно останаха Гурзуф, Артек, Бахчисарай. Шура седеше отпред до шофьора, вятърът пилееше косите й. Тя си мислеше каква ли такава жена е. Лицето й имаше загадъчен вид като на Лариса Огудалова във филма на Протазанов „Без зестра“.
Югът на Съветския съюз отново легна под краката им, този път на дълбочина осем хиляди метра. Започна да се стъмва. Светлините на Москва като Млечния път се бяха пръснали по хоризонта. На улица „Кондратюк“ те пристигнаха през нощта, а апартаментът, без гарнитурата, разоран и празен, им напомняше жилище на гений.
В понеделник в девет часа сутринта Федя излезе от къщи и светът го удари с цвят, звук и аромат. Асфалтът бе не просто виолетов, върху него преливаха и лъщяха червени, жълти, кафеникави оттенъци. Там, където локвичките от нощния дъжд бяха поизсъхнали, асфалтът бе като камък, а на слънце ласкаво се огъваше под обувките. В небето, разляло се над просторното преддверие на всесъюзната изложба, се въздигаха облачни замъци. Сияеха кръстовете на старинната църква край хотел „Златен клас“, върху обелиска имаше устремена към Космоса ракета, а някъде на заден план синята игла на телевизионната кула потъваше в сивотата и синевата. Към автобусната спирка вървеше дългокрако момиче, което приличаше на лирична поема, а по зелените площи като мънички стихчета се гонеха утрешните първокласници. Празнуваше се забележителен юбилей — точно сто милиона дни бяха изминали от онзи момент, който бе проехтял над задимените пещери преди сто милиона дни. И в същото време всичко едва сега започваше. Далечното минало бе стигнало дотук, оттук нататък започваше бъдещето.
В редакцията нямаше никой. Пряничков отключи стаята със собствения си ключ и веднага тръгна към кошчето за боклук. То бе празно, също така чисти и дезинфекцирани бяха тежките железни сандъци в задния двор. Метачът му съобщи, че пълните ги извозили в шест часа сутринта. Федя направи справка за местонахождението на сметището и отиде в Хворостино. Той все още се надяваше, но когато таксито спря на края на огромното поле, сърцето му се сви. Надалеч, докъдето ти стигаха очите, се извисяваха планини от боклук, ръмжаха някакви машини, извършваше се титаническа работа,за връщане на градските отпадъци
