сива вратовръзка върху сивата риза.
Физиономията на брадатия не бе вече добродушна, в скритите зад стъклата очи за миг се появи нещо раздърпано и отривисто. В стаята стана напрегнато като пред взрив. После всичко това се оттегли, мъжът се усмихна и отново заприлича на голям и добър мечок:
— Добре — съгласи се той. — Щом не ви харесва, няма да го отпечатате. Не държа да запазвате ръкописа, можете и да не ми отговаряте. Този проблем вече не ме интересува, чакат ме други работи.
Той отмести ръката на Федя и сложи тетрадката на ръба на масата. Бръкна във вътрешния си джоб и извади мъничко пликче от изтъркано парче вестник. С мъка успя да разгъне пликчето със загрубелите си, пожълтели пръсти и извади някакво бяло хапче.
— Това е. Ако намерите доброволец, може да опитате… А сега — той се изправи и изпъчи гърди — разрешете да се сбогувам.
Позата му бе толкова официална, че накара и Федя да стане, нещо, което бе против правилата му.
Брадатият се усмихна и окончателно заприлича на онзи галантен бохем, какъвто бе на улицата. Той приятелски тупна Пряничков по гърба така, че гръбначният стълб на завеждащия антирелигиозния отдел потрепери от първия до тридесет и третия прешлен, горещо разтърси ръката му, като чак я изкълчи, извини се, веднага я оправи, метна раницата на гърба си и излезе — може би да търси нефтено находище край Байкал, а може би да конструира апарат за пряко трансформиране на времето в пространство.
Стъпките му в коридора се отдалечиха и отзвучаха, миризмите постепенно се разсеяха.
Пряничков застана до прозореца разтърсен, разчорлен и развълнуван. Той взе тетрадката, гнусливо прелисти няколко страници. Почеркът бе ужасен, разлят, имаше разни стрелки, задрасквания и поправки, които загрозяваха текста. Федя едва успя да прочете: „Като правило повечето хора спят.“ Той изхъмка. По- нататък ставаше дума за върховите състояния и с цената на огромни усилия Пряничков прочете:
„… виждаме, че по-голяма част от върховите състояния са феномени на възприемането или приемането. Трудното е личността да се отпусне, да ги остави да проникнат, да премахне спирачките, да позволи… Тогава природата на Съществуването ни се явява в разголен вид, а вечните ценности ни се струват атрибути на Реалността…“
Следваха десет листа, изписани от двете страни с уравнения, таблици, графики, параболи и разни други. Всичко това завършваше с много дълга химическа формула, от която Пряничков успя да разбере само началото.
Федя въздъхна и си представи грижите, свързани с разшифроването и осмислянето на това бълнуване, а също и това да се намери и уговори рецензент, който да го разшифрова и осмисли.
Той въздъхна още веднъж, огледа се крадливо, запъти се към ъгъла на стаята и пусна тетрадката в кошчето за боклук. Останал без сили от решителността на това деяние, той се върна на работното си място, седна, нервно взе таблетката витамин и я глътна, като гледаше през прозореца. Погледна пред себе си и разбра, че… не я е глътнал.
Жълтото хапче си лежеше край кутийката с кламери, липсваше бялата таблетка, оставена от мъжа с раницата.
Трябваше да се изплаши, но поради отпуснатия си характер, а и заради горещините Федя не можа. Той само унило махна с ръка.
Отмина и втората половина на деня и влезе в историята без произшествия. Пряничков спокойно седя до края на работното си време. Той бе забравил вече за бялата таблетка, но когато слезе от метрото на спирка „ВДНХ“ и се запъти към дома си на улица" Кондратюк", изведнъж забеляза приятния лилав цвят, който е придобил асфалтът под лъчите на свечеряващото се слънце. Федя бе малко изплашен, защото никога не бе обръщал внимание на цвета на асфалта и си мислеше, че обикновено е сив.
За вечеря имаше кашкавал и макарони и между другото Федя забеляза, че кашкавалът е ярославски. Жена му Шура потвърди — обикновено за макароните тя вземаше костромски, но този път купи ярославски. Вкусовата проницателност на мъжа й озадачи Шура, тъй като Федя винаги с пълно равнодушие поглъщаше съдържанието на чинията, пък и бе доста трудно да се направи разлика между двата вида.
А след вечеря започнаха странни неща. Като стана от масата, Федя не се излегна в креслото, за да си почине пред синия екран, а взе да се разхожда из апаратамента. Бе доста обезпокоен. Ту измъкваше от остъклените книжни полици някой дебел том на „Детската енциклопедия“ и „обезпокояваше“ неопетнената белота на страниците му, ту с недоумение разглеждаше фаянсовия жираф зад стъклото на царствения бюфет. Седна на дивана, потри ръце, явно нещо го измъчваше, после стана и изведнъж каза, че би искал да рисува. В тяхната къща никой никога досега не бе проявявал такова желание, затова не можаха да намерят никакви принадлежности за рисуване. Но Пряничков не се успокои, взе да пита не може ли да се потърси у съседите. Дъщеря му си спомни, че тринадесетгодишният Юрка Воронин от горния етаж учи в Московското художествено училище. Пряничков се върна от щедрия Юра с лист ватманова хартия и чешки пиромолив. Той разреза листа на парчета и помоли дъщеря си да му позира. Наташа бе лош модел, непрекъснато се въртеше. Въпреки всичко Федя направи една рисунка, разгледа я, после я разкъса и я изхвърли. Втората рисунка, за която позираше жена му, бе сполетяна от същата участ, но третата с изображението на Шура можете да видите сега в колекцията на доктор Райновски. Независимо от късния час, преди да се захване с нея, Пряничков се качи при Воронини и помоли Юра да му даде някакво пособие по рисуване. Намериха едно, и то доста солидно — „Школа по изборазително изкуство“ в десет тома. Федя се върна, притиснал цяла купчина книги до гърдите си, и взе да ги прелиства.
Беше късно, жена му и дъщеря му си легнаха. На няколко пъти Шура се събуждаше и виждаше мъжа си, седнал до леглото с молив в ръка, или го чуваше да ходи от стая в стая. Сънят й бе тревожен, тя се питаше дали съпругът й не бе полудял.
Пряничков заспа към четири часа, стана в девет. Закуси набързо и още в кухнята, преди да е станал от масата, каза, че трябва да продадат бюфета.
Ако светът се бе обърнал с главата надолу, Шура щеше да бъде по-малко учудена. Бюфетът бе главната част на гарнитурата от хиляда и шестстотин рубли, спестявани дълго и самоотвержено. Разкошен и властен, в продължение на няколко години той бе предмет на техните мечти, а сега доминираше в жилището им, ако може така да се каже, като катедрала в средновековен град. С течение на времето щяха да напълнят бюфета със сервизи и кристал, без него къщата нямаше да бъде къща, нито семейството — семейство.
От очите на Шура рукнаха сълзи и опариха сапунената пяна в мивката. Тя се опита да му възрази, но се получи нещо объркано и несвързано. Федя я погали по рамото и обясни, че къщата е пълна с никому ненужни вещи, а липсват необходими. Шура не вникваше в смисъла на думите му, тя продължаваше да мънка своето, но в този момент погледът й падна върху последната му рисунка, останала от вечерта на прозореца. Несъзнателно тя взе листа, започна да до разглежда и се разхълца. Непозната гордост изпълни сърцето й. Спящата млада жена на рисунката хем приличаше, хем не приличаше на истинската Шура. Раменете и шията уж бяха същите, но те бяха обгърнати от такава топлина и поезия, каквито жената на Федя дори не подозираше в себе си.
Пряничков се възползува от краткото отстъпление и се обади по телефона до най-близкия оказионен магазин за мебели. След около четиридесет минути оттам пристигна чевръст, самоуверен красавец — заместник на директора, а на стълбата зад него въздишаха и тъпчеха на едно място като тежкотоварни коне трима хамали юнаци. Предварително с цялото си държание те показваха колко нечовешки огромен е предстоящият подвиг, и от само себе си се разбираше, че за него трябва да се плаща не по ценоразписа.
Апартаментът изглеждаше като след земетресение. Федя бе успял да изгребе от шкафа първия, външен ред книги и зад него се показаха получените по абонамент Томас и Хайнрих Ман, тритомната „История на киното“ и много други. Всичко бе разместено, по пода бяха нахвърляни списания от по-миналата година, трупани върху т.нар. „масичка за списания“, в кухнята се издигаше купчина дъски, а чичо Ваня измерваше стената на голямата стая. Той бе водопроводчик, но работеше по съвместителство и като дърводелец, и като електро монтьор, и като лъскач на подове и изобщо бе домашен работник, който с еднакъв успех (или по-точно неуспех) се захващаше с всякаква работа.
Пряничков предложи на елегантния замдиректор не само бюфета, но също и споменатата масичка, огромния шкаф за книги, лампиона с двете чашки и голямото стенно огледало. Шура искаше на всяка цена
