той тихо забръмча. — Сега внимание! — Изобретателя насочи окото на апарата си леко нагоре към себе си, вторачи се в събеседника си и се изправи.
Минаха няколко секунди. Главният вдигна ръка и се почеса по носа.
— Чудесно! — зарадва се Изобретателя. Той изключи апарата, изтича към режисьора и му показа бележника. Там пишеше: „Да си почеше носа.“ — Това е.
— Какво „това е“.
— Не разбрахте ли?
— Какво трябваше да разбера?
— Това е моментът на индукцията. Разбирате ли, аз си представих, че ме сърби носа, а апаратът увеличи силата на преживяването и то се предаде на вас. Но нали и задачата на актьора е да предаде на зрителя емоции. Разбирате ли, това е биорадиационната връзка. Принципът на действие на този прибор е следният: той интензифицира дейността на спиралите на нуклеиновата киселина в мозъка на изпълнителя. Спиралата започва да играе ролята на предавателна антена и възбужда съответните клетки и в зрителя. Ясно ли ви е?… Почакайте за минута.
Изобретателя отново се озова в ъгъла. Работеше с маймунска бързина. В апарата светна някаква червена лампичка, после жълта. Бръмченето се усили. Изобретателя отново се втренчи в режисьора.
Изведнъж в стаята започна да надвисна нещо. Замириса на малка катастрофа. Всичко изглеждаше безсмислено и несигурно. Земята безцелно се въртеше около своето Слънце, планетите напразно и безнадеждно пътуваха по орбитите си. Шофьорът на камиона отвън продължаваше да натиска клаксона, но беше повече от ясно, че никой няма да се покаже. Безмилостните закони на физиката все по-бързо и по- бързо тласкаха Земята, Слънцето и цялата Галактика към дълбините на черните космически бездни, а от дяволските им недра вече се носеше насреща Антигалактиката, за да изчезне всичко в един колосален взрив. Нямаше смисъл да се търси другият дунапренов храст. Настъпваше краят на света.
Главният режисьор почувствува, че косъмчетата по ръцете му настръхват. В гърлото му беше застанало нещо поресто, той едва дишаше. Беше стъпил на земята, а имаше чувството, че се намира на разпадащ се сал, който се носи към водопад. Искаше му се да закрещи, да побегне, но не можеше да се помръдне.
— Това е страх — каза Изобретателя. — Сега индуцирах страх — Той се наведе и изключи апарата.
Почти веднага от улицата се чу радостен басов вик:
— Манюра!
Нечии бързи крачета притичаха край ниското прозорче. МАЗ-ът весело изрева и мощната кола се понесе надолу по улицата.
Слънцето се мъчеше да проникне в стаята през прашните изрисувани стъкла. Победоносно се надуваха огромните полегнали листа на лопуша. Всичко си беше на мястото. Очарованието свърши.
— Разбирате ли — засуети се Изобретателя, — самият аз изпитвах само ей толкова страх. — И той показа крайчеца на пръста си. — А апаратът усили емоцията и я предаде на вас. Но работата не е само в това. Другото важно нещо в моето откритие е, че аз превеждам всички елементи на актьорското майсторство на езика на електростатиката и електродинамиката. Вживяването, общуването, обаянието за мен не са нищо повече от радио и електричество. Ако сте чели статията ми „Перцепция и аперцепция при ролевите…“
— Вижте какво — главният режисьор изведнъж се ядоса, — стига сте ми надували главата с тази ваша перпе… Как беше там? С една дума, с тази същата. Направо ми кажете какво можете да направите за нас и какво ви е нужно, за да го направите. Да не мислите, че имам време да слушам теориите ви?
— Трябва ми актьор — прочувствено каза Изобретателя. — Или актриса. Най-слабата ви творческа единица. И тя така ще изиграе ролята си, че всички ще изпопадат.
— С това трябваше да започнете. Ей сегичка ще ви покажа Заднепровска. Наскоро й отрязахме от заплатата и сега съжаляваме. Вече ходи и при прокурора, и в районния комитет. Елате горе. Сега тъкмо е на репетиция. Кутията може да оставите тук.
В репетиционната зала, където благодарение на някакво архитектурно чудо температурата и през зимата, и през лятото си оставаше точно нула градуса по Целзий, се поставяше някаква пиеса от местен автор.
Главният режисьор и спътникът му влязоха. При появяването на страшния вожд по сините от студ лица на актьорите премина тръпка, след което шест чифта очи се обърнаха към Изобретателя и в тях се отрази едно и също: „Кой е този? Ще промени ли с нещо съдбата ми? Дали няма да ми помогне да се измъкна от тази дупка?“ Но главният веднага угаси пламналите за миг надежди.
— Другарят Бабашкин е от Хипротеатъра. Дошъл е да огледа осветителната ни апаратура. — Той посочи един стол на Изобретателя. — Седнете, а после ще се заемем със… Моля ви, продължавайте, Борис Хенрихович.
Поредният режисьор, Борис Хенрихович, който също беше пребледнял при вида на главния, направи знак и репетицията продължи.
Героят любовник, едър мъж с театрално-енергично лице и сини очи, влезе в ограденото със столове пространство, призвано да изобразява селска къща, и седна до масата.
След него в пространството влезе отрицателният герой.
— Здравейте, другари.
— Застанал като каменен, не можеш го мръдна от мястото му. Прищяло му се всичко изведнъж… Здравейте.
— Не, „здравейте“ не го казвате вие — поправи го поредният режисьор.
— А кой го казва?
— Наистина, кой казва на това място „здравейте“?
Героинята кокетка, която се бе вцепенила при пристигането на главния, се сепна:
— Ах, май че аз го казвам! Извинете, моля ви… Впрочем не. При мен също е зачеркнато — ето вижте…
И нататък все в същия дух. Местният автор, който също седеше в залата, взе нервно да потрепва с пръсти по коляното си, а устните му се изкривиха в саркастичната усмивка на непризнат гений. Той повдигна рамене и пърхотът като облаче се посипа от дългата му буйна коса върху яката на габардиненото му сако. Вече трети сезон местният автор досаждаше на театъра с разни статийки от рода на: „Встрани от живота“, „Без компас“, „Без творчески плам“ и тям подобни. Той искаше да стане драматург, каквото и да струва това на зрителите, и привлече на своя страна районния изпълнителен комитет, многочислените събрания на трудещите се и дори началника на местния гарнизон. А появяването му тук, в замръзналата репетиционна, беше заключителният етап на великата битка.
Но „местната пиеса“ не бе съобразена нито със сценичните закони, нито с каквото и да било, получаваше се нещо неразбираемо. Зрееше поредното скандалче.
— Не се съветваш с хората, Пьотър Петрович — казваше отрицателният герой. — Откъсваш се от колектива.
— Аз. Момент, другари. Тук отново има трудност. Нали в третата картина се съветвах. И със стария колхозник Михеич се съветвах, и със стария колхозник Пахомич. Репликата е в разрез с трета картина. Ако трябва, да я зачеркнем, Борис Хенрихович?
— Добре, зачеркнете я.
— Но, от друга страна, какво тогава да говоря — вече толкова работи зачеркнахме? От какво да се развълнувам?
— Кажи „здравейте“ и веднага след това започвай.
— Но нали „здравейте“ не го казвам аз. — Героят любовник се изчерви, сетне побледня. Той се обърна към главния режисьор: — Не, Салтан Алексеевич, така няма да стане. Радвам се, че дойдохте, за да видите всичко сам. Това е дявол знае какво! Още от началото ви предупреждавах, че от тази пиеса нищо няма да излезе.
Той скочи, хвана се за сърцето, отвори шишенцето с нитроглицерин, извади таблетка и я пъхна под езика си. После застана до прозореца с гръб към присъствуващите, раменете му леко потръпваха. В нитроглицериновия мизансцен се усещаше явното влияние на главния режисьор — това бе стилът на театъра. В сърцето на героя любовник, доскоро съвсем здрав мъж, бяха започнали някакви процеси, аортата му се стесни, стената на лявото му предсърдие започна да се втвърдява — и всичко, в пълно съответствие с
