метода на физическите въздействия по Станиславски.
Настъпи тягостно мълчание. Местният автор още по-енергично започна да потрепва с пръсти по коляното си.
— Е, добре — каза главният режисьор, който не обичаше да гледа сърдечните припадъци на другите, — този въпрос ще го обсъдим по-късно. Борис Хенрихович, сега бих искал да видя шеста картина, когато се връща жената.
Започнаха да се отместват столове. Актрисата Заднепровска, около четиридесетгодишна изтормозена дамичка с букли, погледна изплашено към главния, скочи от мястото си и застана до вратата. Героят любовник въздъхна дълбоко два пъти и навлизайки в ролята, махна с глава, сякаш искаше да прободе някого.
— Дойде ли си, Маша? Е, здравей, здравей.
Физиономията на Заднепровска имаше пошло превзетото изражение на естрадна певица, която се кани да изпее нещо трогателно. Тя се плъзна по котешки към съпруга си и изписка:
— Здравей, Петя. Колко отдавна не съм те виждала.
Поредният вдигна ръка:
— Минутка!… Вера Василиева скъпа, към кого се обръщате? Репликата ви минава някъде над главите. И освен това… — Той погледна към главния. — Вие не му отговаряйте в същия тон. Той е в средния регистър, а вие — в най-високия.
Лицето на Заднепровска се покри с червени петна.
— Аз сега.
Тя се върна обратно. Героят любовник тежко, като че ли вдигаше гири, започна отначало:
— Дойде ли си, Маша…
С войнишка стъпка Заднепровска се приближи до партньора си и вече не като котка, а като съдия, четящ смъртна присъда, с гробовен бас изрече с поглед в краката му:
— Здравей, Петя.
Сега подскочи главният режисьор.
— Вера Василиевна, вие се вълнувате в този момент, нали? Длъжни сте да се вълнувате, дявол да го вземе!
Всички наоколо затрепераха.
Червените петна още по-ярко избиха на лицето на актрисата. В очите й се появиха сълзи, но тя бързо ги преглътна.
— Да, вълнувам се.
— А не забелязвате ли, че се вълнувате само до кръста? Лицето ви се вълнува, ръцете ви се вълнуват, а кракът ви ей така изкривен.
— Сега.
Заднепровска преглътна и тръгна към вратата.
— Е, как е? — попита главният режисьор, когато излязоха от репетиционната.
— Идеално — с възхищение каза Изобретателя. — Точно това, което ми трябва.
— Знаете ли, тя разполага с арсенал от двадесет и пет пози. Като не става едната, веднага изважда другата.
— Най-интересното е — замислено каза Изобретателя, — че онова, което за вас е „поза“, „не в тон“ и така нататък, за мен има реална електрорадиационна причина. Вие казвате „поза“, а за мен това е загуба на кондензаторния хистерезис в неутронните контакти на главния мозък. Вие казвате „не се вживява в образа“, а за мен това означава, че в обвивката на ганглиите и прекалено дълго се задържа ненужно напрежение. С апарата си аз ще регулирам всичко това и тогава… — Той погледна към главния и прекъсна монолога си: — С една дума, ще направя от нея нова Пашенная. Целият град ще се побърка.
— Каква ти Пашенная! Направете така, че поне да не се различава от другите. Поне да не разваля пиесата. — Главният режисьор изведнъж се хвана за сърцето. — По дяволите! Пак ме стегна. Бога ми, ние всички ще си докараме по някой инфаркт. А, от друга страна, как да си спокоен? А? Сега пак през целия спектакъл ще седя зад кулисите и ще се ядосвам. Иначе те въобще ще престанат да работят.
— Нищо — каза Изобретателя. — В какво ще участвува днес Заднепровска, в „Луди пари“ ли? Отлично. За тази й роля ще пишат чак в Москва и нищо чудно да ви посетят от Всесъюзния театрален отдел. Ще видите. При мен всичко е научна обосновано. Не сте ли чели статията ми в „Театрален живот“?
— Четох я. — Главният пак беше измъкнал от купчината вехтории някакво парче зебло. — Тоест прегледах я. А тази ваша кутия на какво разстояние от актрисата трябва да се намира?
— Не е от принципно значение — отговори Изобретателя. — Устройството действува в радиус до двадесет и пет метра.
Преди самото начало на вечерното представление, вече след третия звънец, Изобретателя, който беше инсталирал апарата си в първата ложа, изскочи в коридора.
— Салтан Алексеевич, добре би било някак си да я успокоите, преди да излезе на сцената. Разбирате ли, да се подтиснат външните дразнители.
— Кого? — ожесточено се огледа главният режисьор.
— Как кого? Ами Заднепровска. Иначе апаратът няма да подействува… Научномедицински факт — тя трябва да бъде спокойна.
Главният молитвено вдигна ръцете си нагоре. От устата му като опашчица бе провиснала прозрачна изкуствена ножица от салам.
— Слушайте, ще ме оставите ли най-после на мира?! Та ние все още нямаме декори за второ действие.
Гражданите вярваха на Островски и затова залата беше пълна, без да става нужда да се довеждат войници. Първите три акта минаха гладко. Заслужилият артист Коровин — той играеше Тепятев — се държеше като роден аристократ и лентяй. Героят любовник — надеждата и гордостта на районната сцена, бе дошъл на себе си след скандала в репетиционната и в ролята на Василиев честно завоюваше симпатиите на публиката с наивните си сини очи. Хората бяха започнали да вярват, че от средата на двадесети век са се пренесли във втората половина на деветнадесети, и дори странният виолетов цвят на дунапреновия храст не им се струваше страшен и неестествен.
Но ето че в четвъртата картина излезе Заднепровска — тя играеше Надежда Антонова Чебоксарова — и всичко започна да се руши.
— Запознай ме — вдървено се обърна Заднепровска-Чебоксарова към безделника Тепятев. — Но ти си негодник, не може да ти се вярва.
Фразата изскърца като вилица по чиния и всички в залата се засрамиха от фалша й.
На първия ред с пропуск се бе настанил местният автор. Той бе преметнал крак върху крак и с удоволствие си мислеше за разтърсващата статия, която щеше да напише по повод поредната постановка на театъра. Три реда зад него беше седнал художникът на театъра и си мислеше как ли ще изглежда квартирата на Чебоксарови във второто действие. Тревожеха го драпериите. Той потрепери в поизносеното си сако и без да иска силно въздъхна, с което си спечели неодобрението на седналия до него сътрудник на районния комитет.
През това време в ложата Изобретателя подготвяше апарата. Той превъртя някакъв превключвател и в апарата светна жълта лампичка. После пъхна щепсела и мърморейки си нещо под нос, започна да върти копчетата.
А Заднепровска-Чебоксарова продължаваше да вилнее. Репликите й звучаха като при начинаеща самодейка. Щом кажеше думите си, застиваше като каменен стълб.
— Нищичко не чувствува — сумтеше върналият се в ложата главен режисьор. — Виждате ли, сложила си ръката на сърцето и си мисли, че изразява заинтересуваност. Но това е само механичният образ на липсващото преживяване, защото отвътре е празно.
Изобретателя кимна.
— А вие поне малко успокоихте ли я?
Главният гледаше към сцената. Той поклати глава и прехапа устни.
— Какво казахте?… А, за успокояването. Говорих с нея преди излизането й. Има някакви неприятности
