Потеглиха и около два часа яздиха мълчаливо.
Изкачиха се нагоре и заобиколиха Маунт-Беар, сега отдясно се изправяше стена от дървета, а отляво имаше дере, покрито с толкова дребни и редки храсти, че никой не би могъл да се скрие там. Спуснаха се към реката и по каменистото дъно стигнаха до изоставен асфалтиран път, целият напукан и покрит с трева.
Както вървяха по асфалта, Мелер изведнъж спря коня и се ослуша. После слезе, застана на колене и допря ухо на пътя.
— Нещо не е наред — каза той и стана. — Зад нас препуска някой. Да се махнем от пътя.
Бегли също слезе и двамата откараха конете в елховата горичка.
След около две минути журналистът дочу чаткане на копита. То се приближаваше. Виждаше се, че конникът бърза с всички сили.
После през сбръчканите листа видяха сив кон, препускащ в галоп. На него неумело бе седнал мъж с жълти панталони за езда и мушама. Той мина толкова близо, че Бегли успя да види лицето му и разбра, че някъде вече го е виждал. Дори си спомни къде. Снощи край бара в градчето имаше някаква компания. Бяха пет-шест човека, плещести и крещящо облечени. Очите на всички бяха еднакви — полуотворени, лениви и нагли. Журналистът познаваше тези очи — очи на гангстери.
Едва конникът бе отминал и Мелер изскочи на пътя.
— Ей!
Мъжът дръпна юздите на коня и спря.
— Ей, почакай!
Конникът се вгледа и явно позна лесничея. Няколко минути те се вглеждаха един в друг, после оня махна с ръка, обърна коня и продължи нататък.
Лесничеят гледаше след него, докато чаткането на копитата не затихна в далечината. После изведнъж със стон удари с юмрук по главата си.
— Е, сега вече наистина нищо няма да излезе! Абсолютно нищо.
— Какво става? — попита Бегли, който беше излязъл от храстите.
— Нищо… Просто това е краят на нашите планове.
— Но защо? — Журналистът учудено погледна лесничея и видя сълзи в очите му.
— Всичко е свършено — каза Мелер, обърна се и изтри сълзите с опакото на ръката. — Ах, гадове!
— Вижте какво! — Бегли също започна да губи търпение. — Ако така се нервирате, наистина няма защо да продължаваме.
— Да се нервирам! — възкликна лесничеят. — Според вас аз се нервирам? Гледайте тогава!
Той посочи с ръка едно елхово клонче с червени шишарки, виснало над пътя на около тридесетина крачки от тях.
Бетли още не беше разбрал защо трябва да го гледа, когато се чу изстрел, в лицето го удари барутен дим и последната висяща отделно шишарка падна на асфалта.
— Ето как се нервирам. — Мелер отиде зад храстите да вземе конете.
Вече се стъмваше, когато пристигнаха във фермата.
От недостроената дървена къща излезе висок чернобрад мъж с разрешена коса и мълчаливо загледа Бетли и лесничея, които разседлаваха конете. После на площадката се появи жена с червеникава несресана коса и плоско неизразително лице. Зад нея се показаха три дечица. Две момченца на осем или девет години и момиче на около тринадесет години, тъничко, сякаш нарисувано с ефирна линия.
Петимата не се учудиха от пристигането на Мелер и журналиста, нито се зарадваха или се натъжиха. Просто стояха и гледаха мълчаливо. Това мълчание не се хареса на Бетли.
— По време на вечерята той се опита да ги заговори:
— Как се справяте с отарките тук? Много ли ви пречат?
— Какво? — Чернобрадият фермер сложи ръка на ухото си и се наведе над масата. — Говорете по- високо. Не чувам добре.
Това продължи няколко минути, фермерът упорито не желаеше да разбере какво искат от него. Най- сетне разпери ръце. Да, отарките се отбиват тук. Дали му пречат? Не, на него лично не му пречат. А за другите не знае. Не може да каже нищо.
В средата на този разговор тъничкото момиче стана, загърна се с кърпата и излезе, без да каже нито дума.
Веднага щом чиниите се изпразниха, жената на фермера изнесе от съседната стая два дюшека и взе да ги застила за гостите.
Но Мелер я спря:
— По-добре ще е да пренощуваме в плевника.
Жената се изправи и не каза нищо. Фермерът прибързано стана от масата.
— Защо! Спете тук.
Но лесничеят вече беше взел дюшеците.
Високият фермер ги изпрати до плевнята с фенер. Около минута ги гледаше как се приготвят и за момент на лицето му се изписа такова изражение, сякаш има нещо да им казва. Но той само вдигна ръка и се почеса по главата. После си отиде.
— Защо е всичко това? — попита Бегли. — Нима отарките се вмъкват в къщите?
Мелер вдигна от земята една дебела дъска, подпря с нея тежката яка врата и провери да не се изхлузи.
— Хайде да си лягаме — каза той. — Всичко се случва. И в къщи са се вмъквали.
Журналистът седна на дюшека и започна да се събува.
— Кажете ми, а останали ли са тук истински мечки? Не отарки, а истински диви мечки. Нали някога в тези гори е имало доста?
— Не е останала нито една — отвърна Мелер. — Когато се отскубнаха от лабораторията на острова, първото, което направиха, бе да унищожат истинските мечки. Вълците също. Тук имаше еноти, лисици — всичко унищожиха. Взеха отрова от разбитата лаборатория и изтровиха дребните животни. Тук по цялата околност се търкаляха издъхващи вълци — кой знае защо, не ги ядяха. А мечките изплюскаха. Понякога те и своите ядат.
— Своите?
— Разбира се, та те не са хора. От тях всичко може да се очаква.
— Значи, за вас те са просто зверове?
— Не. — Лесничеят поклати глава. — Ние не ги смятаме за зверове. Само в градовете спорят човеци ли са, или животни. Ние тук знаем, че те не са нито едното, нито другото. Разбирате ли, по-рано беше така: имаше хора, имаше и зверове. Нищо друго. А сега има и нещо трето — отарките. За пръв път, откакто светът светува, се е появило такова нещо. Отарките не са зверове — би било добре, ако бяха само зверове. Но не са и хора, разбира се.
— Кажете ми — Бегли разбра, че не може да не зададе този въпрос, баналността на който разбираше, — вярна ли е, че те лесно усвояват висшата математика?
Изведнъж лесничеят рязко се обърна към него:
— Чуйте, я по-добре млъкнете с тая математика? Стига! Лично аз не давам и пукната пара за онзи, който знае висшата математика. За отарките математиката е като две и две четири. И какво от това? Трябва да си човек — там е цялата работа.
Той се обърна и прехапа устни.
„Той има невроза — помисли си Бегли. — И то доста силна. Той е болен.“
Но лесничеят се беше успокоил. Беше му неудобно за избухването. Помълча малко и попита:
— Извинете, а вие виждали ли сте го?
— Кого?
— Ами че този гений, Фидлер.
— Фидлер? Виждал съм го. По поръчение на вестника говорих с него преди самото ми заминаване.
— Там сигурно го държат под стъклен похлупак? Да не падне прашинка върху него.
— Да, пазят го. — Бегли си спомни как провериха пропуска му и за пръв път го обискираха край стената около Научния център. После отново обиск и отново проверка — преди влизането в института. И трети
