обиск — преди да го пуснат в градината, където при него дойде и самият Фидлер. — Пазят го. Но той наистина е гениален математик. Бил е тринадесетгодишен, когато е направил своите „Поправки към общата теория на относителността“. Това е необикновен човек, нали?
— А как изглежда той?
— Как изглежда ли?
Журналистът се запъна. Той си спомни Фидлер, който излезе в градината с бял свободен костюм. Имаше нещо непохватно във фигурата му. Широк таз, тесни рамене, къс врат… Това бе странно интервю, защото Бегли усещаше, че всъщност интервюират самия него. Тоест Фидлер отговаряше на неговите въпроси. Но някак несериозно. Сякаш се надсмиваше над журналиста и въобще над целия свят на обикновените хора отвъд стените на Научния център. И самият задаваше въпроси. Но някакси глупави, например обича ли Бегли сок от моркови. Питаше, сякаш този разговор беше експериментален — той, Фидлер, изучава обикновения човек.
— Той е среден на ръст — каза Бегли. — Очите му са малки. Нима вие не сте го виждали? Той е идвал тук, на езерото, и в лабораторията.
— Идвал е два пъти — отговори Мелер. — Но с него имаше такава охрана, че простите смъртни не ги пускаха да припарят. Тогава отарките бяха още зад решетка и с тях работеха Рихард и Клейн. По-късно те изядоха Клепи. Фидлер не е идвал, откакто отарките се разбягаха… Какво казва той сега за отарките?
— За отарките?… Каза, че това е бил доста интересен научен експеримент. Много перспективен. Но вече не се занимава с него. Работи над нещо, свързано с космическите лъчи. Каза също, че съжалява за станалите жертви.
— Но защо е било нужно всичко това? За какво?
— Е, как да ви кажа?… — Бегли се замисли. — Разбирате ли, понякога в науката става така: „А какво ще стане ако…?“ Това е породило много открития.
— В какъв смисъл — „Какво ще стане, ако…?“
— Ами например: „Какво ще стане, ако в магнитно поле сложим проводник, през който минава ток?“ И така се получил електродвигателят. С две думи, това наистина е експеримент.
— Експеримент! — Мелер скръцна със зъби. — Експеримент било — да пуснат сред хората канибали. А сега никой не се сеща за нас. Справяйте се сами, както можете. Фидлер вече плю на отарките, на нас също. А те са се размножили със стотици и никой не знае какво готвят на хората. — Той помълча и въздъхна. — Помислете само какво им хрумнало в главите! Да направят такива зверове, които да са по-умни от хората. Май съвсем са се побъркали ония там, в градовете. Първо атомни бомби, сега пък това. Сигурно искат съвсем да унищожат човешкия род.
Той стана, взе заредената пушка и я сложи на земята до себе си.
— Вижте какво, мистър Бегли. Ако настъпи някаква тревога, ако някой чука или се мъчи да влезе насила, лежете си там, където сте. Иначе ще се изпозастреляме в тъмнината. Вие си лежете, а пък аз зная какво да правя. Толкова съм свикнал, че като куче се събуждам само от предчувствие.
Когато на сутринта Бегли излезе от плевнята, слънцето светеше толкова ярко, измитата от дъжда трева бе толкова свежа, че снощните разговори му се сториха просто страшна приказка.
Чернобрадият фермер вече беше на полето — ризата му се белееше като петно от другата страна на реката. За миг журналистът си помисли, че може би то е щастие — да ставаш със слънцето, да не познаваш тревогите и грижите на сложния градски живот, да си гледаш само дръжката на лопатата и парчетата кафеникава пръст.
Но лесничеят бързо го върна към действителността. Той се появи иззад плевнята с пушка в ръка.
— Елате, ще ви покажа нещо.
Те заобиколиха плевнята и излязоха до зеленчуковата градина зад къщата. Тук Мелер започна да се държи странно. Наведе се, притича през храстите и клекна в канавката край картофените лехи. Със знаци каза на журналиста да стори същото.
Те обиколиха градината по канавката. Веднъж от къщата се чу гласът на жената, но не се разбра какво точно каза.
Мелер спря.
— Ето вижте.
— Какво?
— Нали казахте, че сте ловец. Гледайте!
В пролука между кичурите трева личеше ясно следа с пет пръста.
— Мечка ли е? — с надежда попита Бегли.
— Каква мечка? Отдавна няма мечки.
— Значи, отарк?
Лесничеят кимна.
— Съвсем пресни са — прошепна журналистът.
— От снощи са — каза Мелер. — Още са мокри. Значи, е бил в къщата преди дъжда.
— В къщата? — Бетли усети студенина като от метално докосване по гърба си. — В самата къща?
Лесничеят не отговори, мълчаливо кимна с глава към канавката и се върнаха обратно.
Край плевнята Мелер изчака Бегли да си поеме дъх.
— Така си и помислих снощи. Още когато пристигнахме и Стеглик взе да се прави, че не чува. Той просто искаше да говорим по-високо, за да може отаркът да чува всичко. А отаркът е седял в съседната стая.
Журналистът почувствува как гласът му преграква.
— Ама какво говорите? Излиза, че хората са в съюз с отарките? Срещу хората!
— Говорете по-тихо — каза лесничеят. — Какво значи „в съюз“? Стеглик не е могъл ла направи нищо. Отаркът е дошъл и е останал. Това често се случва. Отаркът идва и ляга върху оправеното легло, например в спалнята. А може просто да изгони хората от къщата и да я заеме за ден-два.
— Ами хората? Те търпят ли? Защо не стрелят по тях?
— Как ще стреляш, когато в гората са другите отарки? А фермерът има деца и животни, които пасат по поляните, и къща, която може да се подпали… Но главно — децата. Та те могат да ги отвлекат. Как ще опазиш тези дребосъци? И освен това взеха им всичките пушки. Още в самото начало. През първата година.
— Нима хората ги дадоха?
— Какво да правят? Който не ги даде, после се разкайваше…
Той не успя да се доизкаже, изведнъж се вторачи във върбалака на петнадесетина крачки от тях.
Останалото стана за две-три секунди.
Мелер вдигна пушката и спусна предпазителя. В същото време над храстите се издигна кафеникава гримаса, блеснаха големи очи, зли и изплашени, чу се глас:
— Ей, не стреляйте! Не стреляйте!
Журналистът инстинктивно дръпна Мелер за рамото. Изтрещя изстрел, но куршумът само пречупи едно клонче. Кафеникавата грамада се прегъна на две, претърколи се като кълбо през гората и се скри между дърветата. Още няколко мига се чуваше прашенето на храстите, после всичко затихна.
— Защо, по дяволите! — Лесничеят се обърна като бесен. — Защо го направихте?
Пребледнелият журналист прошепна:
— Той говореше като човек… Молеше да не стреляме…
Лесничеят го погледна за момент, после гневът му се смени с равнодушие. Той свали пушката.
— Да, вярно… Първия път прави такова впечатление.
Зад тях се чу шумолене. Те се обърнаха.
Жената на фермера каза:
— Да вървим в къщи, сложила съм масата.
Докато се хранеха, всички се преструваха, че не се е случило нищо.
След закуската фермерът им помогна да оседлаят конете. Мълчаливо се сбогуваха.
Когато тръгнаха, Мелер го попита:
— Какъв план?… Ами ето, да мина по планината. Да се видя с тукашните хора — колкото повече, толкова по-добре. Ако имам възможност да се запозная с отарките. С други думи, да усетя
