чак после учен.
Той стана.
— Време е да спим. Ще трябва да спим поред. Иначе отарките ще убият конете ни.
Журналистът трябваше да бодърствува пръв.
Конете хрупаха сено край неголяма миналогодишна купа.
Той седна на прага на колибата, пушката бе на коленете му.
Тъмнината се спусна бързо и сякаш ги притисна. После очите му постепенно привикнаха към мрака. Изплува луната. Небето бе чисто и звездно. Над главата му се обадиха ято малки птички, които се бояха от хищниците, и за разлика от по-едрите си събратя прелитаха на юг само през нощта.
Бегли стана и се разходи край колибата. Гората плътно бе обградила поляната, където бе колибата. И това беше опасно. Журналистът провери спуснати ли са предпазителите на пушките.
После взе да прехвърля в паметта си събитията от последните дни, разговорите, лицата и си помисли как ще разправя за отарките, като се върне в редакцията. Хрумна му, че мисълта за връщането постоянно присъствува в съзнанието му и придава особен колорит на всичко, с което се среша. Дори когато преследваха отарка, отвлякъл момичето, той не забравяше, че колкото и да е страшно тук, винаги може да се откаже и да се махне от всичко това.
„Аз ще се върна — каза си той. — А Мелер? А другите?“
Но тази мисъл бе твърде жестока, за да я премисли до края.
Той седна в сянката на колибата и взе да размишлява за отарките. Спомни си статията в един вестник: „Разум без доброта“. Приличаше на това, за което му говореше лесничеят. За него отарките не бяха хора, защото не „съчувствуваха“. Разум без доброта. Възможно ли е това? Може ли изобщо да съществува разум без доброта? Кое е по-важно? Не е ли тази доброта следствие на разума? Или обратно?… Действително установено е, че отарките са по-способни към логическо мислене от хората, че по-добре разбират абстрактните и отвлечени неща и по-добре запомнят. Носеха се слухове, че няколко отарка от първата партида се намират във Военното министрество и решават там някакви специални задачи. Но и „мислещите машини“ също се използуват при решаването на разни специални задачи. Къде е разликата?
Спомни си как един от фермерите им каза, че наскоро видял почти съвсем гол отарк и лесничеят отговори на това, че отарките в последно време все повече започват да приличат на хора. Нима те наистина ще завоюват света? Нима Разумът без Доброта е по-силен от човешкия разум?
„Това няма да стане скоро — каза си той. — Ако въобще стане. Във всеки случай дотогава аз ще успея да изживея живота си.“
Но нещо сякаш го удари: децата! В какъв свят ще живеят те: в света на отарките или в света на кибернетичните роботи, които също не са хуманни, както мислят някои, но са по-умни от човека?
Неочаквано пред него застана синчето му и го запита:
— Тате, чуй. Ние — това сме ние, нали? А те — това са те. Но нали те също си мислят, че те — това сме ние?
„Прекалено рано взехте да съзрявате — помисли си Бегли. — Аз не съм задавал такива въпроси на седем години.“
Някъде отзад изпука клонче. Момчето изчезна.
Журналистът тревожно се огледа и ослуша. Не, всичко е наред.
Над поляната косо прелетя прилеп.
Бегли стана. Хрумна му, че лесничеят крие вещо от него, например той не му каза какъв беше онзи конник, която ги изпревари на изоставения път.
Отново се опря на стената на къщичката. Пред него застана синът му, и този път с въпрос:
— Татко, откъде е дошло всичко? Дърветата, къщите, въздухът, хората? Откъде е дошло?
Той започна да разказва на момчето за еволюцията на мирозданието, после нещо остро го бодна в сърцето и Бегли се събуди.
Луната бе залязла. Но небето бе изсветляло.
Конете ги нямаше на поляната. По точно, нямаше го единият, а другият лежеше в тревата и над него се боричкаха три сиви сенки. Едната се изправи и журналистът видя огромен отарк с едра тежка глава, озъбена паст и големи пробляскващи в мрака очи.
После наблизо се чу шепот:
— Той спи.
— Не, вече се е събудил.
— Иди при него.
— Ще стреля.
— Ако можеше, щеше по-рано да стреля. Или спи, или се е вцепенил от страх. Иди при него.
— Ти иди.
А журналистът наистина се бе вцепенил. Всичко беше като насън. Разбираше, че е станало непоправимото, че е надвиснала беда, но не можеше да мръдне ни с крак, нито с ръка.
Шепотът продължаваше:
— Но онзи другият. Той ще стреля.
— Той е болен. Няма да се събуди… Върви де, чуваш ли?
С голяма мъка Бегли успя да обърне поглед. Зад ъгъла на колибата излезе отарк. Но този беше мъничък и приличаше на прасе.
Преодолял вцепенението, журналистът натисна двата спусъка. Изстрелите изгърмяха един след друг, куршумите литнаха в небето.
Бегли скочи и изтърва пушката от ръцете си. Той се хвърли към колибата, треперещ, тръшна вратата след себе си и пусна резето.
Лесничеят стоеше с приготвена пушка. Устните му се помръдваха, журналистът по-скоро почувствува, отколкото чу въпроса:
— Конете ли?
Кимна с глава.
Зад вратата се чу шумолене. Отарките я подпират с нещо отвън.
Дочу се глас:
— Ей, Мелер! Ей!
Лесничеят се спусна към прозореца, промуши пушката. На фона на светлото небе веднага се мярна черна лапа; той успя да я отдръпне.
Отвън доволно се засмяха.
Грамофонно провлаченият глас каза:
— С теб е свършено, Мелер.
Заговориха други гласове и го прекъснаха:
— Мелер, Мелер, поприказвай с нас…
— Ей, лесничею, кажи нещо съдържателно. Нали си човек, трябва да си умен…
— Мелер, изкажи се, аз ще те оборя…
— Поприказвай с мен, Мелер. Наричай ме по име. Казвам се Филип…
Лесничеят мълчеше.
С несигурни крачки журналистът се приближи до прозореца. Гласовете се чуваха съвсем близо, отвъд дървената стена. Миришеше на зверове — на кръв, на животински изпражнения и на още нещо.
Отаркът, който се нарече Филип, каза под самия прозорец:
— Ти си журналистът, нали? Ти, който се приближи?
Журналистът се изкашля. Гърлото му бе пресъхнало.
Същият глас продължи:
— Защо пристигна тук?
Стана тихо.
— Дойде, за да ни унищожиш, така ли?
Отново миг тишина, след това възбудените гласове заговориха:
— Разбира се, разбира се, те искат да ни изтребят… Отначало ни създадоха, а сега искат да ни унищожат…
