Чу се ръмжене, след това шум. Журналистът имаше чувството, че отарките се сбиха.
Онзи, който се нарече Филип, заговори и прекъсна всички:
— Ей, лесничею, защо не стреляш? Нали ти винаги стреляш. Хайде да си поговорим сега.
Някъде отгоре изведнъж гръмна изстрел. Бегли се обърна.
Лесничеят се бе качил на огнището, бе разместил гредите, от които бе направен покривът, покрит отгоре със смола, и бе стрелял.
Той стреля два пъти, моментално презареди и отново стреля.
Огарките се разбягаха.
Мелер скочи от огнището.
— Сега трябва да си намерим конете. Иначе лошо ни се пише.
Те огледаха убитите отарки.
Единият от тях, по-младият, бе наистина почти гол, имаше косми само по врата.
Когато Мелер обърна отарка на тревата, Бегли за малко не повърна. Хвана се за устата, едва успя да се сдържи.
Лесничеят му каза:
— Помнете, че те не са хора. Макар че говорят. Те ядат хора. И свои също.
Журналистът се огледа. Разсъмваше се. Поляната, гората, убитите отарки — за миг всичко му се стори нереално.
Възможно ли е това?… Той ли, Доналд Бегли, стои тук?
— Ето тук отаркът изяде Клейн — каза Мелер. — Един от нашите, от местните разказваше. Бяха го взели за чистач, когато тук беше лабораторията. Същата онази вечер той случайно бил в съседната стая. И всичко чул…
Журналистът и лесничеят бяха сега на острова, в главния корпус на Научния център. На сутринта свалиха седлата от убитите коне и по насипа стигнаха до острова. Сега имаха само една пушка, защото бягащите отарки бяха успели да вземат със себе си двуцевката на Бегли. Планът на Мелер бе да стигнат по светло до най-близката ферма и да вземат коне оттам. Но журналистът успя да го уговори за половин час да разгледат изоставената лаборатория.
— Той всичко чул — разказваше лесничеят. — Станало вечерта, към десет часа. Клейн разглобявал някакъв механизъм и се занимавал с жиците, а отаркът седял на пода и си приказвали. Обсъждали нещо от физиката. Това бил един от първите отарки, отгледани тук, и го смятали за най-умния. Той владеел дори чужди езици. Нашето момче миело пода близо до тях и чуло разговора им. За миг настъпила тишина, нещо паднало. И изведнъж чистачът чул: „О, боже!“… Това бил Клейн и в гласа му се чувствувал такъв ужас, че краката на момчето се подкосили. После се дочул страшен вик: „Помощ!“ Чистачът надникнал в стаята и видял, че Клейн лежи, гърчейки се на пода, а отаркът го гложде. От уплаха момчето нищо не могло да направи и просто стояло. И едва когато отаркът тръгнал към него, той тръшнал вратата.
— А после?
— После те убили още двама лаборанти и се разбягали. Но пет-шест останали, сякаш нищо не се е случило.
И когато пристигнала комисия от столицата, те дори разговаряли с нея. Откараха ги. По-късно стана ясно, че във влака изяли още един човек…
В голямата стая на лабораторията всичко бе както преди. По дългите маси имаше прашни съдове, по жиците на рентгеновата апаратура паяците бяха силели мрежите си. Само стъклата на прозорците бяха разбити и през пролуките надничаха клоните на голямата подивяла акация.
Мелер и журналистът излязоха от главния корпус.
На Бегли му се искаше да разгледа апаратите за облъчване и той измоли още пет минути от лесничея.
Асфалтът по главната улица на изоставеното селище бе покрит с трева и млад, буен храсталак. Виждаше се надалеч, беше ясно като през есен. Миришеше на гинещи листа и мокри дървета.
На площада Мелер внезапно спря.
— Нищо ли не чухте?
— Не — отговори Бегли.
— Все си мисля как се бяха събрали заедно край колибата — каза лесничеят. — Преди не е имало такова нещо. Те винаги действуват самостоятелно.
Той отново се ослуша.
— Само да не ни изненадат. По-добре да се махаме по-скоро.
Те стигнаха до ниско кръгло здание с решетки на прозорците. Тежката врата бе полуотворена, на пода до вратата се виждаше тънък килим от горски боклуци — червеникави елхови играчки, прах, крилца на мушици.
Внимателно влязоха в първото помещение с надвиснал таван. Друга тежка врата водеше към ниската зала.
Надникнаха. По масата притича катеричка с пухкава огнена опашка и изскочи навън през решетката на прозореца.
Лесничеят я проследи с поглед. Стисна пушката, отново се ослуша, на края каза:
— Не, така няма да стане.
И с бързи стъпки тръгна обратно.
Но беше късно.
Отвън се дочу шумолене, входната врата с плясък се затвори. Чу се шум, сякаш я затискаха с нещо тежко. За секунда Мелер и журналистът се спогледаха, после изтичаха до прозореца.
Бегли хвърли поглед навън и мигом отскочи от прозореца.
Целият площад и кой знае защо направеният тук басейн, отдавна пресъхвал, бяха пълни с отарки. Те бяха десетки и се появяваха все нови и нови, сякаш изпод земята. Над тази тълпа от полухора-полузверове се носеше неясен шум, крясъци и ръмжене.
Лесничеят и Бегли мълчаха потресени.
Недалеч от тях млад отарк се изправи на задните си лапи. В предните държеше нещо кръгло.
— Камък — прошепна журналистът, невярващ на случилото се. — Той ще хвърли камък.
Но това не беше камък.
Кръглият предмет полетя, нещо блесна пред решетката, оттам лъхна лютив пушек.
Лесничеят се дръпна от прозореца с недоумяващо лице. Той изтърва пушката и се хвана за гърдите.
— Ох, дявол! — каза той, вдигна ръката си и погледна окървавените си пръсти. — По дяволите! Те ме довършиха.
Побледнял, направи две несигурни крачки, клекна и се опря на стената.
— Те ме довършиха.
— Не! — извика Бегли. — Не! — Трепереше като трескав.
Мелер прехапа устни и вдигна побелялото си лице.
— Вратата!
Журналистът се втурна към изхода. Отвън отново местеха нещо тежко.
Бегли издърпа сяното резе, после второто. За щастие всичко бе направено така, че да може да се затвори отвътре.
Той се върна при лесничея.
Мелер лежеше до стената с притиснати към гърдите ръце. По ризата му набъбваше мокро петно. Не позволи да го превърже.
— Няма смисъл — каза той. — Усещам, че това е краят. Не ми се ще да се мъча. Не ме докосвайте!
— Ще дойде помощ — извика Бегли.
— Кой?
Въпросът бе толкова безнадежден и неприкрит, че журналистът изстина.
— Спомняте ли си, видяхме конник през първия ден?
— Да.
