— Най-вероятно бързал е да предупреди отарките за вашето пристигане. Има връзка между бандите в града и отарките. Ето защо те са се обединили. Не се учудвайте. Струва ми се, че и от Марс да долетят някакви октоподи, пак ще се намерят хора, които ще се разберат с тях.
— Наистина — прошепна журналистът.
До вечерта не се случи нищо. Мелер бързо отпадаше. Кръвта му спря да тече, но той не позволи да го докоснат. Журналистът бе седнал до него на каменния под.
Отарките не ги закачаха. Не правеха опити да се вмъкнат през вратата, нито хвърляха гранати. Неясният шум навън ту затихваше, ту се усилваше.
Слънцето залезе, стана по-прохладно и лесничеят поиска вода. Журналистът му даде да пие от манерката и изтри лицето му.
Лесничеят каза:
— Може би е добре, че се появиха отарките. Сега ще се разбере по-ясно какво е човек. Сега вече ще знаем, че човекът не е такова същество, което може да смята и да научи геометрията. А нещо друго. Учените взеха да се възгордяват с науката си. Но науката не е всичко.
Мелер умря през нощта, а журналистът живя още три дни.
През първия ден той мислеше само за спасението си, мяташе се между отчаянието и надеждата, няколко пъти стреля през прозорците, като си мислеше, че някой ще чуе изстрелите и ще му помогне.
С настъпването на нощта разбра, че надеждите му са напразни. Животът му се стори разкъсан на две несвързани помежду си части. Най-много го измъчваше точно това, че между тях няма никаква логика и приемственост. Едната част бе благополучният, разумен живот на преуспяващ журналист, която свърши, когато те с Мелер се отправиха от града към гористите планини на Главния хребет. Тази първа част от живота с нищо не подсказваше, че той ще загине тук, на острова, в зданието на изоставената лаборатория.
През втората част от живота му всичко можеше или да стане, или да не стане. Цялата беше изтъкана от случайности. А можеше и изобщо да я няма. Той бе свободен в избора си, можеше да откаже на редактора, да излети за Нубия и да вземе участие в спасителните работи по запазване древните паметници на египетското изкуство.
Тук го доведе нелепият случай. И това бе най-ужасното.
На няколко пъти той преставаше да вярва на случилото се, започваше да крачи из стаята, да опипва осветените от слънцето стени и покритите с прах маси.
Кой знае защо отарките загубиха интереса си към него. Малцина бяха останали по площада и в басейна. От време на време се сбиваха и веднъж Бегли с изстинало сърце видя как се нахвърлиха върху един от своите, разкъсаха го и го изядоха.
През нощта изведнъж реши, че Мелер е причината за гибелта му. Изпитваше отвращение към мъртвеца и изнесе тялото му в предното помещение близо до вратата.
После час или два седеше на пода и безнадеждно повтаряше:
— Господи, но защо точно аз?… Защо точно аз?…
На втория ден водата му свърши и го замъчи жажда.
Окончателно бе разбрал, че не може да се спаси, бе се успокоил и замислил за своя живот — но вече другояче. Спомни си спора с лесничея в началото на пътуването. Мелер каза, че фермерите няма да разговарят с него. „Но защо“ — бе попитал Бегли. „Защото живеете на топло и уютно — му отговори Мелер. — Защото сте от върхушката. От онези, които ги предадоха.“ „Защо пък да съм от върхушката? — не се съгласи Бегли. — Да не би да печеля повече от тях?“ „Какво от това? — възрази лесничеят. — Работата ви е лека и винаги празнична. През всичките тези години те загиваха тук, а вие пишехте своите статийки, ходехте по ресторанти, говорехте остроумно…“
Разбра, че всичко това е истина. Оптимизмът, с който се гордееше, бе всъщност оптимизъм на щрауса. Просто той бе скривал главата си от лошото. Четеше във вестниците за екзекуции в Алжир, за глада в Индия, а си мислеше откъде да намери пари, за да поднови мебелите в голямата си петстайна квартира, как да вдигне доброто мнение на когото и да е за себе си поне с един градус. „Отарките“ — хората-отарки — разстрелваха протестиращите тълпи, спекулираха с хляба, готвеха тайни войни, а той се обръщаше на другата страна и се правеше, че не знае какво става.
От тази гледна точка миналият му живот излезе здраво свързан с това, което се случи сега. Никога не се бе опълчвал срещу злото и ето го възмездието…
През втория ден отарките се опитваха да го заприказват. Той не отговаряше.
Един отарк каза:
— Ей, журналисте, излез. Нищо няма да ти направим.
Другият до него се засмя.
Бегли отново си помисли за лесничея. Сега това бяха други мисли. Разбра, че лесничеят е бил герой. Всъщност единственият истински герой, с когото някога се е срещал. Той се бе изправил срещу отарките сам, без подкрепа, бореше се с тях и умря непобеден.
На третия ден журналистът започна да бълнува. Стори му се, че отново е в редакцията на вестника и диктува статията на секретарката.
Статията се наричаше: „Какво всъщност е човек?“
Диктуваше силно:
— Във века на удивително развитие на науката може да ни се стори, че тя е всесилна. Да си представим, че е създаден изкуствен мозък, два пъти по-голям и работоспособен от човешкия. Може ли надареното с такъв мозък същество да се смята за Човек? Кое ни прави такива, каквито сме? Способността да смятаме, че анализираме, да правим логически изводи или нещо друго, възпитано от обществото, което има връзка с отношенията между отделните хора, между личността и колектива? Ако вземем за пример отарките…
Мислите му се объркваха…
Сутринта на третия ден се чу взрив. Бетли се събуди. Стори му се, че е скочил и е вдигнал заредената пушка, но всъщност лежеше без сили до стената.
Пред него се появи муцуната на звяр. Напрегна се мъчително и изведнъж се сети на кого приличаше Фидлер. На отарк!
После тази мисъл изведнъж изчезна. Но усещаше, че го разкъсват, но за части от секундата Бегли успя да помисли, че всъщност отарките не са толкова страшни, че те са не повече от двеста в този затънтен край. Че ще ги надвият. Но хората!… Хората!…
Той не знаеше, че вестта за изчезването на Мелер се е разнесла по цялата област и докараните до отчаяние фермери изравят скритото оръжие.
Информация за текста
© Север Гансовски
Север Гансовский
День гнева,
Източник: http://sfbg.us
Публикация:
МЛЕЧНИЯТ ПЪТ. 1984. Изд. Георги Бакалов, Варна. Биб. Галактика, No.54. Сборник разкази и повести. Съставител: Димитър ПЕЕВ. Превод: Александра КАНАЗИРСКА, Александър КЮЧУКОВ, Валентина Димитрова [Шесть гениев (1965), Идеть человек (1971), Человек, которы сделал Балтийское море (1981), Север Гансовски]. Предговор: Бие ли човешкото сърце? — Александър КЮЧУКОВ — с. 5–8. Художник: Текла АЛЕКСИЕВА. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 70?100/32. Печатни коли: 21. Страници: 336. Цена: 2.00 лв.
Съдържание:
