Север Гансовски
Спасете декадактила!
Отдолу се чуваха приглушено виковете и кашлянето на слоночерите. По-точно не отдолу. Просто звукотърсачът-автомат, който безцелно шареше наоколо, бе уловил тези шумове и ги предаваше в прозрачната кабина на сто метра височина.
Без да става, Андрей протегна ръка, завъртя копчето под микрофона и звукът поутихна.
Над главата му се простираше безкрайният купол на свечеряващото се венерианско небе. В зенита то беше белезникаво зелено, с някакъв мъртвешки оттенък. На запад — зеленото преминаваше в белезникаво-синьо, после в синьо, във виолетово и над самия хребет Айнщайн — в пурпурночервено. Слънцето се бе скрило зад гигантски неподвижен облак, лъчите му тук-там пробиваха плътните карминени маси, като изтръгваха от мрака долу отделни склонове и върхове на планинските вериги — голи, безжизнени. Беше леко мъгливо, във въздуха се носеше някаква тежест. Атмосферата се бе разслоила на няколко етажа и така застинала.
Релефът долу изглеждаше като намачкана тъмна хартия. Само повърхността на езерото на пет километра от Центъра, отразяваща небето, беше светла и напомняше разтопена стомана — ярко петно сред застиналия хаос от падини и възвишения.
Всичко бе наред и все пак тревожното чувство не напускаше Андрей.
Предчувствие за надвиснала беда. Страх, който все повече се усилваше, колкото по-малко основание имаше да се страхува. Дежурният помисли, че подобно нещо, навярно, изпитва и войникът по време на война: на фронта затишие, нито един изстрел, но тишината предвещава…
Отново се огледа.
Наистина, очакваше се земетресение, но Центърът бе готов за него. Системата от блокове, стрели, хилядотонните (а на вид толкова леки) ажурни конструкции бяха така уравновесени, че да осигурят непокътнати научните, жилищни и производствени сгради. Центърът бе издържал вече десетки земетресения. Впрочем, и да се разрушеше, нямаше никакво значение. Той бе изоставен, ненужен както и другите центрове и запустели градчета. Хората си бяха отишли, напуснали планетата и само двама души бяха останали засега тук. Той — Андрей, и Вост — вторият дежурен. И само двамата биха загинали, ако цялата планета се разтърсеше от земетресения. Но такова нещо не можеше да се случи.
Андрей погледна през прозрачния под стадото слоночери; кафявата маса, разположила се на три километра от него, в подножията на подпорните кули. Дошли бяха вчера и никаква сила не можеше за ги помръдне от мястото. Щяха да ядат пълзящата трева. Да въртят тежките си глави, да изтръгват стеблата от почвата, поглъщайки ги заедно с пръстта, и щяха да идат на друго пасбище, едва когато на това не останеше стръкче трева. Добри животни, могъщи, но с един недостатък — от нищо не се боят. На Земята можеш да прогониш всяко животно от дадено място, като го подплашиш. Но на слоночерите това не действуваше. Андрей знаеше, че ако слезе сега долу и отиде при стадото, едрите, силни животни щяха да го заоглеждат с любопитство, някои ще се приближат, за да го подушат, но нито едно не ще избяга. Можеш да размахваш ръце, да крещиш, да хвърляш дори граната под носа им, да подпалиш храстите до тях — животните тъй и щяха да си изгорят, без да помръднат. Човекът се бе оказал безсилен пред това спокойно, уверено равнодушие. Някога слоночерите са бягали, но от година на година ставали все по-лениви. Главният дежурен не бе заварил това време. Знаеше го само от разказите на първите изследователи. Никога не бе чувал и тръбния им звук, напомнящ свирене на орган, с който водачът вдигал на крак побратимите си при опасност. Слоночерите ставали все по-мудни, по-дребни, някакви болести ги погубвали, а тропотът на неизброимите им стада и органният звук изчезнали в миналото заедно с горите, покриващи нявга цялата планета.
Андрей въздъхна: може би го гнетеше не точно тревожно чувство, а просто тъга. Ето, слоночерите дойдоха, ще изядат цялата трева наоколо — без остатък, непоправимо, така че тя повече никога не ще расте тук. А после ще се изнижат, оставяйки мъртвите и болните. Ще поскитат, докато намерят друго пасбище, за да унищожат и него и да намалят още повече пространството, на което единствено можеха да съществуват.
Но нали слоночерите пристигнаха вчера, защо не изпадна тогава в униние. Обратно, следеше с интерес, как се приближават. Животните се появиха откъм хълмовете над езерото, движеха се във верига едно след друго в тесния проход — тъмни петна, нанизани като мъниста на обединяващата ги тънка нишка — сянката. С бинокъла можеше да разгледа всяко едно подробно. Водачът, гордо животно, навлезе пръв в долината. Поклащаше се, оглеждаше наоколо, пристъпваше от крак на крак в непробиваемата си рогова броня, чиито свръзки те караха да си спомниш за средновековните рицарски ризници. При него дойдоха и другите водачи, сякаш да обсъдят нещо, после всички потеглиха към подпорните кули на Центъра…
Андрей потръпна. Нова вълна на страх сви сърцето му. Що за глупост?! Протегна ръка, завъртя лостчето на таблото.
— Вост…
— Какво има?
Отговорът дойде мигновено, сякаш Вост очакваше, че главният дежурен ще го повика.
— Какво правиш?
— Нищо… Слушам слоночерите.
Гласът се чуваше така, като че Вост седеше на две крачки от Андрей, а не на километър, в също такава прозрачна кабина.
— Не ти ли е страшно?
— Да. И на теб ли?
— Аха. Може би е от самотата. Като си представя, че и да викнеш, зовът ти ще се понесе над черната пустиня и никой не ще чуе.
— Престани! И без това ме е налегнала такава тъга… — Вост замълча, после добави: — Въобще, обзел ме е някакъв страх, но не като пред земетресение. По-друг. Хайде, стига, ще изтраем някак.
Андрей кимна, макар че Вост не можеше да види. Премести лостчето в предишното положение. После се извърна и включи Книгата на Загиналите.
Всъщност, това не беше книга, а магнитофонен запис. Преди половин столетие експедиция „Юпитер-1“ бе претърпяла авария. Корабът трябвало да заобиколи планетата, но бил привлечен от гигантското газово кълбо. Още в самото начало тримата членове на екипажа разбрали, че от съдбоносния момент, когато се изменила орбитата на полета, им остава да живеят броени дни. Летели право срещу смъртта. Никой не бил виновен за случилото се. Млади, пълни с енергия, тримата били обречени, човечеството не можело да им помогне — делели ги милиони километри черен космичен вакуум. Озовали се насаме с равнодушната Вселена, в тези последни седмици те записали мислите си на лента, излъчвайки записа просто наслуки. Връзката им със Земята била прекъсната — радиационният екран на „Юпитер“ не пропускал сигналите. Не знаели дали ще стигнат думите им до хората. Но автоматичната станция на Ганимед уловила голяма част от предаването и така Книгата на Загиналите влязла в световния фонд на класиката.
Спокойно, простичко, съзнавайки, че казаното вече не ще повлияе на собствената им съдба, тримата говореха за съдбата на човечеството с безстрастна обективност. Андрей особено харесваше третия — членовете на екипажа не бяха поставили имената си под текста. И макар после от анализа да се разбра кой текст на кого е, записът бе издаден така, както е бил направен.
Глухият глас изпълни кабината.
„Днес е двадесетото денонощие. Изчислихме, че ни остават още осемнадесет. Ако, разбира се, не се случи нещо по-рано. В момента всеки си помисли, че е по-добре да стане по-рано и внезапно, но никой не продума. Въобще, сега съжалявам, че взехме решение да не обсъждаме Проблемата за смъртта, изобщо да не споменаваме за нея. Прибързано решение, което сега ни подтиска като догма. Всеки се преструва, че не мисли за смъртта, макар да е неизбежна. Лицемерието уморява, но въпреки това всеки поглежда другия и си мисли: «Защо пък аз да наруша обещанието, нека той…» Тъй или иначе, настроението ни в 6:00 «сутринта» беше лошо. Току-що бяхме чули колко време още ни остава да живеем, всички мълчахме, никой не се сещаше какво да каже. И тогава ни дойде на помощ нашата катеричка. Напрежението поспадна. Катеричката скочи върху таблото на стигометъра, седна, скръстила лапички на коремчето, протегнала задното си краче. И заприлича на дебелия францискански монах от Рабле, който след обилен обед лицемерно разсъждава за греховността на всичко земно. Досега не бяхме виждали катеричката в такава
