уреди, че свободно място оставаше само за един човек.
Отначало на Андрей се стори, че декадактилът е загубил следите им. Но звярът се бе спуснал от кулата и душеше. Пак бе ослепял — движеше се в зоната, осветена от фенера. Изправи се на задните си лапи, неуверено тръгна към стафометрите. Блъсна се в стълба на фенера, отскочи и, освирепял, изведнъж замахна с лапата. Стълбът падна, светлината угасна. В тъмното вече декадактилът виждаше. Изправи се и решително закрачи към будката, в която се бе скрил Андрей.
Прегърна будката с ноктестите си лапи и загледа в упор човека. Разделяше ги трисантиметрова прозрачна стена.
В съседната будка Вост се раздвижи, подвикна нещо. Но първият дежурен не извърна глава. Гледаше декадактила, разбрал защо първите колонисти бяха нарекли звяра полувълк полумаймуна.
Гърдите, могъщите рамене и шия напомняха горила. А муцуната му беше дълга със силно издадени напред челюсти така че, като се разтвореха, зейваше страшна паст. Очите бяха прозрачни, големи, с удължени разрези. Изправените уши стърчаха над плоско чело.
Цяла минута декадактилът стоя неподвижен. „Дали мисли“? — запита се Андрей. Едва ли. И сигурно нищо не го учудва. Ето, дойдоха хората, разрушиха целия му предишен мир. Но той няма дори и представа, каква е била неговата планета преди милион години; нали родителите му не са могли да му предадат никакви познания. Той е звяр и изхожда само от дадения случай. Тук е плячката, а пред нея има преграда. Мисли само за себе си, целият е в „настоящето“, не ще го натъжат, не ще го зарадват нито миналото, нито бъдещето.
Така беше и в същото време погледът на декадактила сякаш го опровергаваше. В него се долавяше някаква тъга, като че ли той съзнаваше, че вече е отживелица, реликт на планетата, която и занапред ще си остане само каменна. Болка от невъзможността да стигне всичко до разума му, да разбере и да каже какво е разбрал. Сякаш отговаряше с погледа си на Андрей, прозрял в очите на човека оная информация, която той му предаваше не с думи, съзнателно, а по оня друг начин, по който щеше да общува може би някога всичко живо в Слънчевата система. И въпреки страха си, Андрей не можа да не се възхити от гордата, могъща сила на животното, от мощните му, масивни и едновременно толкова гъвкави и „нервни“ лапи, по които кръвоносните съдове, всеки мускул рязко изпъкваха и пулсираха от напрежението.
Звярът изведнъж почна жално да вие, притисна тялото си о стъклото. Андрей се отдръпна.
Вост пак нещо извика от своята будка и замаха с ръце.
А после Андрей почувствува, че е пропуснал нещо. Звярът скочи към будката на Вост. Неточно скочи, защото Андрей не видя движението. Просто декадактилът отначало бе на едно място, а после изведнъж се озова на друго. Декадактилът прегърна втората будка и я разтърси. Но тя стоеше здраво. Тогава вдигна лапа и нещо рязко заскърца. Андрей в ужас прехапа устна, защото кристалното стъкло не издържа. Пет тънки стружки — по една от всеки нокът — хвръкнаха като пръски вода във въздуха, задържаха се за миг и се разбиха в пода. Звярът заработи с двете си лапи, дълбаеше, драскаше стъклото, както куче рови земята. След няколко секунди във вратата се образува отвор. Андрей видя как Вост притисна гръб в уредите.
Декадактилът опита да провре лапата си, но отворът беше малък. Пак взе да драска. Самата природа го бе научила на това: така той измъкваше месото от стоманената броня на убитите слоночери.
Броячът на стафометъра нейде зад Андрей затрака неочаквано силно и бързо, сякаш се задъхваше. Но първият дежурен нищо не чуваше. В главата му се мяркаха откъслечни мисли: „Ето, Вост сега ще загине… Така му се пада. Откакто останахме двамата, постоянно се караме. В една кабина дори не можем да стоим. Някога бяхме приятели, а сега не мога да търпя присъствието му. Прекъсва ме на всяка дума. На какво прилича?…“
Той натисна дръжката на вратата, ритна я с крак и изскочи от будката.
— Ела! Изяж ме!… На!
Но в този миг стафометърът зад гърба му оглушително затрака. Почвата свирепо се разтърси, металните конструкции на Центъра се заклатиха, заскърцаха. Един тласък, втори…
При първия още трус декадактилът с гигантски скок се озова на открито място. Седнал като куче, опрял предни лапи в пясъка, вирнал муцуна, се ослушваше.
Почвата пак се разтресе. Андрей едва се задържа на крака. Стафометърът затрещя и млъкна. Стана тихо. В далечината откъм езерото, където се бяха разположили слоночерите, се чу дрезгаво покашляне.
Първият дежурен наблюдаваше декадактила. Звярът се ослушваше, проточил шия. Вдигна лапа, почеса си гърдите. Повъртя се и пак се успокои.
Отново се зачу едва доловимо кашляне.
Декадактилът се изправи, така заприлича на човек. Отпусна се на четирите лапи и се понесе в галоп към езерото. Тропотът на копитата му след време стихна.
Андрей пое дълбоко въздух. Силите изведнъж го напуснаха. Седна. Вратата на втората будка се отвори. Олюлявайки се, излезе Вост. Направи няколко крачки напосоки, озъртайки се встрани. Спря се, извади пистолета си, насочи го към стафометричната будка.
Ярко, ослепително блясна петметровата струя на плазмения език, бяла в средата, синя по края. Будката се овъгли, килна се встрани. Вост насочи пистолета към стълба на фенера. Блесна огън и стълбът се изкриви. После вторият дежурен захвърли пистолета, отиде при Андрей и седна до него.
— Разбра ли какво ти виках?… Да не стреляш.
— И без това нямаше да стрелям — рече Андрей.
— И аз — кимна Вост. — Дори ако те беше изял. И ако после нападнеше и мен.
Съвсем се бе стъмнило
Пустините на Венера, планинските й хребети се бяха спотаили в мрака. И нейде там, в неизвестно убежище бяха оцелели няколко декадактила. Хората напускаха планетата и един от предишните й стопани бе излязъл на разузнаване.
— Не може да е единственият — рече Андрей. — Тридесет години не са ги виждали, а те живеят по- малко. Значи са се запазили.
Вост отвори уста да каже нещо, но почвата пак се разтресе. Стафометърът в будката обаче мълчеше. Не, не беше земетресение. Там между кулите и езерото се бяха размърдали слоночерите. Древният инстинкт не изневери на декадактила. Връхлетял бе сред стадото и избиваше слабите. Подгонил бе могъщите животни, устроени така, да се боят единствено от него. Накарал бе да се раздвижат тези, от чието движение зависеше тук кръговратът на живота.
Андрей и Вост се спогледаха, после двамата извърнаха глави, ослушаха се.
И го чуха.
Отначало слаб, после все по-засилващ се проеча басов тръбен звук и заля сякаш цялата планета. Това бе бойният призив на водача на слоночерите, с който ги предупреждаваше за опасността.
Вост хвана ръката на приятеля си.
— О, ако!
И Андрей стисна ръката му.
О, ако нейде бяха оцелели поне десетина нежни самки и свирепи самци декадактили! Ако наистина не бяха изтребили този вид! Тогава навитата пружина на живота пак щеше да тръгне. Пак щеше да израстне трева, планините ще се покрият с гори, ще закръжат орляци бели пеперуди. И хората ще се върнат тук, но вече по̀ иначе. И синьо ще стане пак небето над Утринната звезда.
Андрей скочи.
— Да вървим! Трябва да съобщим на Земята — на всички, на всички! Нека още днес узнае целият свят.
А към органния призив на водача се бяха присъединили и другите самци. И хълмовете се тресяха.
Информация за текста
© Север Гансовски
© Цвета Пеева, превод от руски
