структура.
След три часа тъмата пак ни погълна, повиках катеричката — тя завря муцунка в ръката ми. Да, не напразно в епохата на Великите открития хората са взимали в далечните плавания куче със себе си. То не може да прибере платната, но ни помага в нещо много по-важно. Човекът има разум, животното — друго, но без това друго Земята и Вселената биха били пусти, скучни, безнадеждни. И въобще, развитието на всяка жива твар зависи явно от живата среда, от онзи биохимичен електрорадиационен и най-сетне нравствен обмен, който става между различните видове същества…
А до края остават още само осем денонощия.“
Андрей настръхна в креслото. Ето, така са летели те тогава към смъртта, преди петдесет години. И са мислели как да се запази животът.
Той се огледа. Слънцето се бе спуснало зад хребета Айнщайн, настъпил бе светлият венериански здрач. Андрей завъртя копчето на звукотърсача, в кабината отново се чу кашлянето на слоночерите. Това беше едно от последните стада на планетата. Сега вече знаеха, че именно от бронираните гиганти зависи растенето на тревата — слоночерите някак оплодяваха движещите се растения, но само в случай, че и те се движеха. А бяха престанали да се движат. И хората не успяваха да ги размърдат, не можеха с нищо да ги подмамят или изплашат. В мозъка на слоночерите нямаше център за болка, нито рецептори за болка — поне хората не бяха открили.
Андрей си представи напуснатите градове — там далеч отвъд оголелите хълмове. Пустините, където, докато бяха живи родителите му, още шумолеха гори. Сега пейзажът бе почти лунен — крах и камъни. Може би хората пак щяха да дойдат тук в далечното бъдеще, когато се изчерпеха суровинните ресурси на Луната. Но вече не така, както бяха дошли в края на двадесетия век. Ще покрият градовете със стъклени куполи, за да ги предпазят от палещите слънчеви лъчи и пясъчните бури. Машините ще издълбаят дълбоки шахти до залежите на манган, никел, мед. Венера ще се превърне в обогатителна фабрика, но никога не ще стане сбъдналата се мечта за прекрасното.
Предчувствие за беда пак го обзе.
— Какво става с мен? Отде накъде?
Може би наистина ще има гигантско земетресение. Най-силното не беше кой знае колко отдавна, но това не е основание, че веднага ще последва второ. Усещането беше по-друго. Омаломощаваше те, но те мобилизираше. Андрей си спомни как баща му разправяше за някакъв непонятен ужас, който обземал хората, преди да се появят декадактилите. По дяволите! Нали хищниците бяха изтребени! По-скоро можеш да срещнеш на Земята мамут, отколкото тук декадактил.
Стана, поразходи се из кабината, после натисна копчето на таблото.
— Вост!
— Да.
— Слушай, не мога да издържа вече. Нещо става с мен. Не ме свърта на едно място.
— И мен.
— Хайде да слезем.
— Дадено.
Андрей бързо излезе на площадката, спусна се с асансьора долу. Външната врата силно хлопна след него.
Озърна се. Странно, непривично изглеждаше всичко наоколо. Подпорите на кулите сякаш се извисяваха направо от мъглата. Светлината от фенерите се бореше със здрача. Тайнственост бе обвила зданието на електростанцията, изоставените жилищни блокове. Андрей неочаквано осъзна, че не знае какво има там зад корпусите. Планините трябваше да са пусти, но кой знае.
Вост стоеше недалеч от първата стафометрична будка.
— Е?
— Не знам — гласът на Вост бе дрезгав. — Казват, че така неспокоен се чувствувал човек пред нападение на декадактилите.
— Каква връзка има това с декадактилите? По-скоро е от самотата. На Земята човек никога не се чувствува напълно самотен, дори и на необитаем остров.
— Според инструкцията — Вост изведнъж зашепна, — когато ще има земетресение, трябва да бъдем в кабината.
Мъглата се сгъстяваше — стелеше се на пластове.
Вторият дежурен хвана Андрей за ръката.
— Чуваш ли нещо?
Странният звук се приближаваше. Като че ли тропот на коне.
— Коне?… Какви коне може да има тук?
Вгледаха се в мъглата. Изведнъж тропотът стихна. Само от отворените врати на двете прозрачни будки на стафометрите се чуваше слабото тракане на броячите, отбелязващи пренапрежението на подземните сили дълбоко долу под почвата.
Някаква сянка изникна в млечната мъгла — едра, висока; сърцата на двамата изведнъж се свиха. Зловещо бе това същество с клатушкаща походка, с дълга муцуна, мускулести предни лапи, висящи край тялото му.
Декадактил!… Наистина, декадактил!
Звярът вървеше напосоки, залиташе. Големите му очи, едновременно и тъжни, и зли, се вторачиха в затаилите дъх Вост и Андрей с някакъв празен, невиждащ поглед. Полъхна ветрец, замириса на гнило, на козина, на нещо тъжно.
— Хората си отиват и той дойде — прошепна Вост. — Усетил е, че си отиваме.
Декадактилът се държеше като пиян човек, изтрезнял в непознато място. Попаднал през нощта от покрайнините в центъра, където всичко му е непознато, наоколо никаква душа, няма кой да му покаже пътя. Гледаше и не ги виждаше. На десет крачки от Андрей той стъпи на предните си лапи — ноктите му се събраха в копита — подскочи, но някак несръчно, косо. Изправи се пак и изчезна в мрака. Тропотът от копитата му постепенно се отдалечаваше, завивайки надясно към жилищните блокове.
— Той е сляп — рече Вост. — Може да са изгорили очите му с пистолета.
Андрей поклати глава.
Не е това. Декадактилът просто не виждаше при изкуствена светлина. Но компенсираше недостатъка си със силния слух и обоняние. Първите колонисти не успяваха да се укрият от него. Хищникът се катереше по отвесни каменни стени, бързо и ловко като паяк, задържайки се с ноктите си о най-малките грапавини. Вмъкваше се през стъклата на прозорците, не го спираха дори металните решетки. Тръгнеше ли на лов, непременно погубваше жертвата си, ако не успееха, разбира се, да го убият преди това.
Тропотът от копитата пак взе да се приближава, но този път от другата страна.
— Сега ще ни подуши — рече Андрей. — Вятърът духа откъм нас.
Декадактилът отново изникна в тъмнината съвсем наблизо. Андрей не разбра как се озова в кабината на асансьора, вратичката се притвори, кабината потегли нагоре и в същия миг човекът чу долу стържене. Декадактилът се изкачваше по арматурата. На Андрей му мина мисълта: „Като стигна горе, пак ще се спусна надолу. И все така ще се движа. Вост също успя да избяга. Всичко е наред.“
Андрей стигна горе — черната космата маса бе изостанала само с тридесетина метра — и затича по рампата. В пролуките под краката му се мяркаха покривите на складовете, съвсем малки. Повърхността на езерото тъмнееше в далечината, сливайки се с хълмовете, небето бе станало черно, само над хребета се бе запазила светла ивица. Дотича до товарната площадка и съобрази, че не знае накъде да бяга.
— Бързо, насам! — чу той гласа на Вост.
Краят на двадесетметровата стрела на крана се приближаваше към Андрей във въздуха. Скочи като акробат, залови се за някакво напречно желязо, но усети че вятърът ще го отнесе. Напрегна сили, покатери се на арматурата и бързо запълзя нагоре.
Вост, дишайки тежко, прошепна:
— Да се скрием в стафометрите. Здрави са, ще издържат.
Двамата се вмъкнаха в кабината на втория асансьор. Щом стигнаха на сто метра височина, хукнаха към будките. Вост влезе в едната, Андрей в другата. Стафометричните будки бяха най-здравите постройки тук, можеха да издържат, дори ако върху им се срутеха стотици тонове пръст. Но в тях имаше толкова много
