е още по-плитка и го обкръжаваше не море, а безкрайно мокро поле, тук-там осеяно с петна локви, отразяващи звездите. Почувствува се несигурно и тревожно, трагично малък пред лицето на някакво гигантско природно бедствие. До сутринта се луташе назад-напред с предчувствие за нещастие, прекрачвайки купчините водорасли, тъмните камари безмълвно пъплещи мекотели. На разсъмване водата почна да се връща, сякаш бликайки от почвата. Локвите се съединиха, превърнаха се в езера. Рязко застудя, сякаш нещо в климата се беше пречупило. Езерата се сляха, плитчините изчезнаха една след друга и когато настъпи денят, Стван се озова покрит до глезените от безбрежния океан. На всички страни не се виждаше нито ивица суша, а водата, вече хладна, продължаваше да се издига. Стигна до коленете му, до кръста, после до гърдите. Стван не знаеше да плува. Прекара няколко страшни часа, безсилен да овладее треперенето си, измръзнал, в очакване какво ще последва. Не си позволи да вика и да плаче само защото твърдо беше определил, че това е голям, изключителен прилив, причинен от подреждането на Слънцето и Луната в една линия със Земята, и двете привличаха земните води. Упорито си представяше тази картина и в един миг на озарение решително се убеди, че в действителност точно така беше. Ето го обедното слънце, той го виждаше; ето там беше скритото под него невидимо тежко каменно кълбо на земния спътник; водната маса, надигаща се към тези две тела, и самият той, застанал някъде на края на прилива. Макар и не всекидневен, феноменът на космическия ред бе постижим за разума. Дори да загинеше, смъртта му щеше да бъде почетна, включваща съдбата му във величествения механизъм на вселената… Цели двеста минути — той отброяваше по пулса си — водата се задържа неподвижно до гърдите му, после цялото море изведнъж почна сантиметър по сантиметър да се понижава. През денонощието студът изчезна. Милиарди измрели медузи, морски лилии, гъби и трилобити осеяха пясъка. Планктонът, вдигнат и пометен от наводнението, се простря по водораслите, смеси се с тях и Стван трябваше да си избира нова храна. Опита се да отваря малките сребристи раковини и установи — ще стават за ядене.
Сега придвижването към тропическия пояс придоби делови смисъл — да се махне оттук, където вероятно щяха да настъпят студовете. Отспал си през първите седмици, Стван почна да извършва преходите и нощем, ориентирайки се по въртящия се театър на звездите. Дразнеше го брадата, която му гъделичкаше шията, и я подкъси с острия ръб на една раковина. Ноктите на ръцете си можа да изгризе, а на краката — да ги пообели на люспици, като предварително ги накисна.
Почна забележимо да се затопля, в безветрено време ставаше знойно. Морските твари зачестиха, станаха по-разнообразни. Навремени дъното на лагуната се оказваше застлано с безброй телца и му се налагаше да ги заобикаля, за да не гази пъплещата маса. Понякога Стван се натъкваше на места, където водата просто бе заместена от прозрачна кипяща каша — хидри, червейчета, медузи, ситни водорасли, някакви бойки личинки или просто клетки, чудещи се още в какво да се превърнат. Всичко се движеше, изяждаше се едно друго и оставяше ново, вероятно променящо се поколение. Виждаше се, че геологически скоро животът все пак ще се плисне на сушата — не за друго, а просто защото нямаше къде да се дене. Огромна енергия — химическа, електрическа и бог знае каква още — беше акумулирана в тези басейни. Стван се къпеше в тях, тичаше по цели километри, нарочно риейки пясъка с босите си крака, и го разхвърляше на ветрила. Скачаше нагоре и съжаляваше, че няма как да измери височината. Научи се да отличава избирателно с кожата си слънцето — всеки лъч поотделно. Също и въздуха, меката ласка на водата, когато тя лукаво настъпваше в малка вълна, плисваше корема и гърдите му, пръсвайки тук-там блестящи капки — мънички лупи, през които концентрираният светлинен поток го боцкаше със закачливи иглички. Трите стихии — светлината, влагата и въздухът — незадържани, преминаваха осезаемо през порите, изпълваха с йони червената плът на мускулите, подредената неразбория на вътрешните органи, вършейки там своята оздравителна работа. Насъбралата се сила търсеше изход и Стван мощно удряше с юмрук земната твърд, като знаеше, че макар и съвсем мъничко, той изменя със своя удар елипсата на въртене на планетата около Слънцето.
От време на време се запитваше защо изобщо не разпръснат хората в различни секунди на палеозоя — не престъпниците, а въобще всички, уморени от градската теснота и от изобилието на проблеми и работи. Да ги пратеха тук, в топлата, озарена от синева самота!
Спомни си, че във формулировката на присъдата имаше думите: „… отговаряйки на желанието“. А нима малко хора биха пожелали същото?
Стван така се радваше, че първата плитчина, на която се бе озовал, остана далеч зад него и че се беше загубил, почти разтворил се бе в забравата на сините трептящи далечини.
Къде ли се намираше сега?… Дали под ходилата му не беше великият праматерик Пангея, който ще се раздели на петте части на света? Или пък южният свръхконтинент Гондвана, дъщерята на Пангея, а може би безбрежното, най-древно море Тетис?
Вървя дълго и стигна до края на плитчината. На трите страни се простираше чист морски хоризонт.
Легна по корем с разтворени лакти, подпрял брада на преплетените си пръсти. Гледаше право пред себе си.
Почти неизменната му поза в продължение на три дни.
Тук му омръзна. Но не можеше да се върне назад — все едно да върнеш завоевание. Освен това в близост до мястото, където Стван беше плакал след съда, той се чувствуваше наказан, несамостоятелен. Колкото по-далеч, толкова по-свободен беше.
Но нямаше къде по-нататък.
Спомнил си процеса, той за първи път без раздразнение помисли за епохата, която го заставиха да напусне. Да, в бъдещето се върти това земно кълбо. Населението бе съсредоточено в извисените нагоре мегаполиси, пространството на сушата бе върнато на горите, ливадите, саваните. Кулата, от която го низвергнаха в миналото, прочертаваше небето.
Хвана се за гърлото.
— Изхвърлиха ме! Но нали…
Странно как не му беше хрумнало по-рано. Колко филми бяха пускали в онзи предишен живот. Тук, в началните периоди на палеозоя, изпращаха на лечение детските градини. Той самият стотици пъти бе гледал на екрана тези сценки — пухкаво момиченце с панамена шапчица и девойки-възпитателки. Да, и въобще миналото чак до питекантропите постоянно беше навестявано: палеоботаници, художници, геолози, разните му климатолози.
Стван дори се огледа — мрежата на времената бе населена, може би и сега някой крачеше из плитчините към хоризонта. После се опомни. Малките действително ги изпращаха, вярно, че по-късно — в ордовика или в силура. Но дори да ги изпращаха в камбрийския период, който продължава около сто милиона години, то, естествено, не при него, осъдения. (Между другото по света сигурно е разпространена снимката му — включително предполагаемият образ, който Стван щеше да придобие след дългото пребиваване сред пясъците.)
А освен децата други посетители имаше малко. В тази област също бяха нужни безброй документи, съгласувания, координации. Всъщност именно тази прекалена организираност на света го беше принудила да извърши престъпление. По-свободни се чувствуваха генетично надарените, едрите предприемачи, мисионерите или хората, които с дяволско търпение се бяха вкопчали в някакъв си досаден проблем, висяха на него като клещи двайсетина години, чужди на всичко останало, и с това си извоюваха правото да участвуват във всичко, което се отнася до въпросната област: симпозиуми, концерти, пътешествия във времето, пътувания в пространството, съревнования, ралита и какво ли не.
— Ами аз като съм обикновен? Нима от това по-малко ми се иска да видя как изглежда отблизо едно изригване на Марс или да седя на първия ред на шампионата по бокс?
Пейзажът наоколо мълчеше, но беше ясно какво биха отговорили на Стван там, напред. Така и така, драги другарю, това местенце до самия ринг ще го заеме сега бившият световен шампион в полусредна, на ръба на марсианския кратер ще изпратят от Земята знаменития вулканолог, който, помните ли, беше се спуснал в кратера на Везувий. А вие бъдете така любезен да включите на по-широк екран телевизора си, на който може да го покажат, може и да не го покажат — както сметне за необходимо комисията.
Именно против това се разбунтува той.
Няколко дни поред Стван влизаше навътре в морето, взираше се към линията на хоризонта. Нищо.
После измисли. Купчина пясък и оттам щеше да погледне.
Избра място на една голяма плитчина и отначало се хвърли да пренася влажния пясък на цели купчини. После спря — за къде да бързаше, животът е пред него! Откри една раковина с диаметър половин метър. С
