Над повърхността показа муцуна едно чудовище, шумно издиша — около пастта му се появи малък овал сребърен прах. Звярът се надигаше и изглеждаше сякаш самото дъно набъбва. Водата се спускаше на водопади по раменете му, оголвайки кафявозеленикаво тяло. Главата се беше издигнала на височина пет- шест етажа и едва тогава над покривката на реката се показа долният край на търбуха. Пораждайки водовъртежи, пристъпи едното крачище, после другото. Звярът се хранеше. Хващаше цели снопове трева и скубеше. Муцуната му приличаше на конска, но с неизразителни малки очи.
Наближаваше буря. Пробяга внезапен порив на вятъра, огъвайки храсталаците. Нещо се пръсна в небето, разнесе се мощен гръм. Едно блясване, второ… Ослепителни зигзаги се забиваха право в земята.
Удари толкова близо, че Стван отскочи и падна.
А звярът продължаваше да дъвче. Като издигане на подемен кран се изправяше и навеждаше шията, протягаха се черните, сякаш гумени устни.
— Що за дяволщина?
Мълнията чукна чудовището в самия гръбнак, но то не обърна внимание. Все така шареше шията, издигаха се отскубнатите снопове. И едва след пет минути, когато на гърба на звяра се изду полуметрова буца, главата спря във високото, окото равнодушно се огледа. После продължи по прежнему.
— Абсурдно! Съвсем нечовешки мащаби.
Бурята стремително се отдалечаваше. Тъмносивите облаци вече не бяха буреносни и се разкъсваха на бели облачета. Откри се късче синева, надникна слънцето.
Стван облекчено въздъхна, преставайки да трепери.
Намираше се тук повече от седмица и през цялото време умираше от студ. По-точно в онзи първи миг, когато, събудил се и видял храсти и палми, той се хвърли да прегръща грапавите стволове. Чак се изплаши от силата на това чувство, помисли, че полудява. Застави се да се овладее и тогава усети студ. Изрина се и посиня. Съзнаваше, че е не по-малко от двайсет градуса, но това разбиране не го топлеше, свикнал преди на тридесет градуса в горещото море на палеозоя. В гъстата, висока до гърдите трева беше невъзможно да се тича, а храната — той ядеше охлюви — не го сгряваше. Утешаваше го само това, че всичко живо наоколо също бе застинало вцепенено. Ден след ден над върховете на дърветата се стелеше облачна пелена, лист не потрепваше, огромната костенурка дремеше; вкопчан неподвижно в палмата, висеше тъмен чувал — Стван подозираше, че това е летящ гущер. Царуваше почти камбрийска тишина, но две нощи Стван се бе събуждал от далечен мощен тътен, сякаш целият материк се канеше да се изправи на задните си крака. От мъглата не можеше да огледа наоколо и Стван така и не се отдалечи от това кътче на брега, където сред гниещите треви и скалите се бе озовал.
Едва последната вечер почна да се позатопля, а сутринта след бурята сгреният от слънцето свят взе да се събужда. Костенурката се оттегли във водата; това, което Стван бе сметнал за скала, се оказа гигантско гладно животно. От всички страни се разнесе пльокане, бълбукане, пращене, лай.
Стван се изкачи на невисокото хълмче. Стори му се, че се намира приблизително там, където едва не загина в камбрийския период. Но, разбира се, милиони, стотици милиони години по-късно. И все пак пейзажът му изглеждаше някак познат. Високото плато се беше понижило; разрушавайки се, проломът се бе превърнал в устие на широка бавна река. Малкият зловещ кратер с плъзгавите стени вече не съществуваше, но по-далечният, увенчан някога със снежна корона, беше се запазил. Само бе станал по- малък, по-нисък и се беше пробудил, превръщайки се в действуващ вулкан. Виждайки кълбото черен дим, Стван разбра, че именно вулканът бе виновник за нощния рев.
Надясно и наляво от коническия връх се простираше верига голи възвишения, а цялото пространство между реката и планините бе затоплено от масата на зеленината. Разнообразни растения се притискаха неправдоподобно гъсто, като косъмчета на четка.
Отчаян, Стван се загледа в изумрудения океан. Такава, значи, беше Земята в епохата на влечугите.
Небесна синева, горещи слънчеви лъчи, хиляди оттенъци на зеленото, жълтооранжеви хълмове на хоризонта, тъмна речна вода и синята повърхност на морето, палми, вкопчани с корените си в калната тиня… Нечия черна глава се показа от блатото, после още една — тук просто гъмжеше от гущери. Но най- главното бе зеленината: трева, храсти, дървета. Най-после голите материци се бяха облекли. И то как! Майката-звезда от бездната на космоса щедро лееше енергия и планетата я приемаше, набъбнала от живот тъй, както никога преди и след това може би.
Стълб дим се носеше над огнедишащия хълм, огромен сам по себе си и същевременно малък в сравнение с необятната чаша на небесата. Друга тъмна ивица се очерта в синевата, почвайки от средата на зеления килим и разтапяйки се над морето… Е, добре, и това щеше да го разбере какво е…1
Информация за текста
© 1977 Север Гансовски
© 1979 Нели Константинова, превод от руски
Север Гансовский
Побег, 1977
Сканиране: sir_Ivanhoe, 2008
Разпознаване и редакция: NomaD, 2008 г.
Редакция: Mandor, 2008 (#)
Издание:
Синият тайфун (сборник с разкази)
Книгоиздателство „Г. Бакалов“, Варна, 1979
Поредица „Галактика“ №1
Съветска, I издание
Съставител: Георги Крумов
Рецензент: Димитър Клисуров
Редактор: Милан Асадуров
Оформление: Богдан Маародинов и Жеко Алексиев
Илюстрация на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Жулиета Койчева
Дадена за печат на 28.II.1979. Подписана за печат на 7.V.1979. Излязла от печат на 30.VI.1979
Формат 32/70?100. Изд.№ 1253. Печ. коли 9. Изд. коли 5,83. Цена 1,00 лв.
Код 08 9536322231 5562-1-79
Държавна печатница: „Балкан“, София
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9023]
Последна редакция: 2008-09-02 21:00:00
1
Не се учудвайте, ако краят ви се струва странен. Всъщност „Бягство“ е повест, чийто обем е около 3–4 пъти по-голям от представения откъс (преведен със съкращения). Отделните глави са съответно „През океана“, „Огненият купол“, „… и медни тръби“, „Съдиите“, „Сбогуване“ и „Мегаполис“. Бел.Mandor.
