му излязат пришки.
Спря и тутакси всичко наоколо се забули в мъгла, контурите на местността изчезнаха. Тръсна глава, пелената се разся и мигом отново се върна. Тръгна по-нататък. Мъглата се изгуби, обаче веднага се нахлупи над очите му, когато Стван спря.
Той самият ли създаваше мъглата, или как?
Скочи встрани, огледа се и на мястото, където беше току-що, успя да види собствения си поклащащ се, разкъсан от едната страна контур, който просъществува един миг и се разтопи.
Направи няколко скока, всеки път спирайки за половин секунда, и успя да настави цели три свои силуета. Три призрачни фигури, разтварящи се една след друга.
— Значи, аз се разтапям.
А жегата пареше отдолу пръстите на краката му, прасците, дори коленете. Стван се опита да плюе — дали ще изсъска слюнката. Но устата му беше пресъхнала. Стягаше го в слепоочията, в ушите му се разнесе камбанен звън.
— Да бягам? Но накъде?… По-добре напред, към другия край на пустинята.
Почна да тича, обаче въздухът яростно го блъсна в гърдите с хиляди нажежени игли… „Добре де, ще вървим тогава.“
Наближаваше полегатия рид, обикалящ чашата стадион. Но Стван не пожела да свърне от пътя си. Местността ту чезнеше в мъглата, ту се появяваше.
Пред него беше бяла скала. Стван се изкачи и веднага усети да се отпускат стегнатите в страдалческа гримаса мускули на лицето. Тук, на метър над горещата плоча, цареше друг климат.
Когато Стван, спуснал се до морето, скочи във вълните, помисли, че водата край него ще закипи. Обаче целебният първобитен океан си знаеше работата — след час вече и не помнеше изгарянията.
В плиткия залив камънакът беше стрит в едър пясък, прибоят люлееше ивица планктон. Заситен, належал се до насита върху вълните, вечерта Стван отново се изкачи горе. Радваше го усещането колко леко се катереше вече.
Вятърът откъм морето носеше прохлада, наближаваше залез слънце. Провлакът наблизо се простираше като мост към ново, още по-обширно плато. И там, до самия хоризонт, се извисяваха четири еднакви правоъгълни хълма — като вагони на огромен влак.
Дали ще успее да стигне дотам? Горещият материк не беше място за дълги пътешествия. Там не можеше да навлезеш много в жестоката пустиня; откъснал се от морето, не можеш да се добереш до местата, които ще станат в бъдеще Париж или Заир.
Белият хълм и оттук по форма напомняше яйце. А чашата се оказа всъщност кратер на угаснал вулкан — сигурно допълнителен кратер на този, който се бе възнесъл в облаците. Какъв ли рев се е носил над водите, когато всичко тук се е създавало! Какъв ли огън е дъхнал в небето, как страшно, гибелно се е разстлал в светлите висини непрогледният дим!
Ще минат епохи и ако тези скали не се потопят в океана, ще се разрушат в пясък. Животът ще покрие дюните с трева, ще растат и падат дървета, после ще дойдат хората, ще изпъстрят местността със своите съоръжения, всичко ще стане дребно, ситно, объркано.
Но дотогава има още стотици милиони години. А сега цареше принадлежащият само на него камбрийски период — спокойно достойнство, чистота на несмущавани от нищо основи.
Стван легна на топлата скала до самия склон.
Слънчевото кълбо се спускаше към вълните. Това беше той, първобитният свят. Безмерността на небето, на земята. Немият глас на гранитната твърд, тишина, която сякаш нещо говори. Тържественото величие на най оголеното съществование. Струва ти се, че още миг, и ще проумееш за какво е материята, времето, вселената, ще познаеш неизразими в думи истини, достъпни може би на безезичната мъдрост на инстинкта.
Стван се притисна о грапавия камък, прегърна го.
— Аз вникнах. Принадлежа и се слях. И ако изкрещя от болка, вопълът ми ще разцепи платото на две.
Но защо „от болка“?
Изненадан и обезпокоен, той седна. Каква болка, откъде се беше взела?… Нещо ставаше във вътрешния му свят. Стигнал беше до някакъв край… или начало.
Стана и развълнувано закрачи назад-напред.
— Глупости! Чудесно ще издържа тук… И какво ти „издържане“, когато всъщност се наслаждавам? Какво по-хубаво от самотата под сините небеса?… Има с какво да се занимавам. Поразителният воден свят, великолепната твърд. Утре ще тръгна навътре в материка.
С едва чут глас отдолу се съгласяваха вълните.
Но Стван тръгна едва на третия ден. Приготвяше се. Оплете с водорасли една празна раковина-рог, напълни я с вода, замаза я отгоре с изсъхнал планктон, направи ремъци. Реши още преди жегата да разгледа близкия кратер и да стигне до четирите хълма — може би там имаше река. Ако е така, тогава ще може да навлезе дълбоко навътре в континента.
През нощта той пое по платото и с първия лъч на изгрева стигна до кратера.
Гигантската чаша от лава още тънеше в сенки. Стените полегато се спускаха надолу, а там в средата зееше черното петно на кладенеца.
— Може би има подземни зали, лабиринти? Вход в тайното на тайните, в самата утроба на планетата.
Стван прескочи невисокия ръб, седна на склона и внезапно се плъзна малко надолу.
По дяволите! Камъкът тук беше като шлифован, залян с лак. Тъмнокафява, леко набръчкана повърхност, която именно бръчките правеха тъй неудържимо плъзгава.
Беше се плъзнал едва трийсетина сантиметра; още не разбрал какво става, той се обърна, за да се хване за ръба. Но това движение го смъкна още по-надолу.
Това ще е то. Простичко и без трагедии. А му се беше сторило, че бъдещето му обещава дълъг живот.
Долу чакаше черната яма на кладенеца. Колко ли беше дълбок? Метър, пет метра, петдесет — за мигновена смърт или за мъки?
Помисли си, че сега бързо трябва да се озлоби от нещо. Да измести ужаса със злоба.
— Хитро ме довършихте вие — каза той, гледайки към небето. — Никакво правосъдие не е това, ами взехте, че най-бандитски ме убихте. Но нищо, не съжалявам. Тук поне станах силен, смел.
Стван отново се изпоти, плъзна се и спря. Мъгла забули очите му, в ушите нахлу и се разнесе камбанният звън.
— Цивилизацията даде на хората охолство и сигурност. Но защо те завиждат на отчаянието на Ван Гог, на нищетата на Балзак, защо сънуват трудности и лишения?
Устата му пресъхна. Камбаната в мозъка сякаш забиваше нещо.
Стван се забърза.
— Ей вие, съдии, слушайте! И аз също мечтаех за борба. При това лично — аз и врагът, пък да видим кой кого. Слушайте, вие ме излъгахте. Няма никакво „отговаряйки на желанието“. И тук, в камбрийския период, както и в търгашеското общество, от което ме изхвърлихте, ми липсва противник.
Трапът на кладенеца приближаваше. Бялото утринно небе над главата му рязко контрастираше с тъмната стена на чашата. На Стван му се стори жестоко неправдоподобно, че той съвсем сам на пустата планета, бе попаднал тъкмо на такъв склон, откъдето нямаше измъкване.
Затвори очи и полежа по гръб неизвестно колко. После челото и страните му пламнаха, клепачите станаха яркочервени.
Отвори очи и видя спрялото над самия отвор на кратера заслепяващо око на слънцето. Изпитателно, строго гледаше то.
— Кажи, за какво живеят хората?
II
— Охо-о! Виж ти!
