Към каква ли съдба го носеше?
Стената все пак се оказа естествена. След стотина метра Стван видя, че горният край беше нащърбен, а после почнаха да се различават грапавини и по самата вертикална повърхност. Убедил се, че никой външен не е влизал в неговия свят, Стван едновременно се и зарадва, и разочарова. От една страна, така беше по-спокойно. Но, от друга…
Впрочем това бяха по-късни мисли, дошли вечерта, когато изранен и изподраскан, той седеше под стената и гледаше към линията на хоризонта, там, към пясъчните плитчини.
А преди това трябваше да се добере на брега.
Докато плуваше, дочу далечен шум, който постепенно нарастваше в оглушителен рев. Вълните се понесоха все по-бързо към скалите под стръмнината, жертвено разбиваха в тях гъвкавите си дълги тела, кипяха и с грохот се сливаха в бял вал, през който нищо не можеше да се види.
Ужасен, Стван понечи да се върне назад, но беше късно. Поредната вълна го вдигна леко като дихание и го понесе.
… Безредие на движения и контрадвижения, ад на безсистемни усилия. Десетки ежесекундно променящи се напори и течения, внезапни тегления и тласъци — и всичко това в съскащата, непрогледна смес. Неочаквано го удряха някакви остри ъгли, нахвърляха се като зверове каменни ребра. Не можеше да контролира положението, загубил къде е горе, къде долу, почна да се дави. За миг се вкопчва в нещо, хваща се, но вече го дърпа назад, повлича го, блъсва го…
В главата му на взривове проблясваше отчаяние: „Край! Край!“ Внезапно грохотът почна да се отдалечава. Коремът му се провлачи по каменисто дъно, водата го блъсна, обгърна го меко и накрая окончателно го остави. Просто легнал. Над него бе отвесната стена, а злобните вълни беснееха, без повече да го застрашават.
Мина!
Внимателно, сякаш се събираше част по част, седна. Изми кръвта от лицето си и олюлявайки се, стана.
Внезапно го изпълни необяснимо блаженство.
Най-сетне на сушата, където всяка крачка е тъй лека. Да дишаш, без да забелязваш дишането — ако щеш, навеждаш глава, ако щеш, въртиш я настрани, както ти дойде. Да стоиш на солидна повърхност, която те държи, без да изисква каквито и да било усилия.
Не, правилно щеше да стори животът, като се измъкне от морето. Колко възможности се откриват, когато не е мокро и блатисто.
А колко приятна беше плътността на веществата! Взимаш камък и пръстите ти го стискат, усещайки с всеки квадратен милиметър грапавата му повърхност. И всичко наоколо е видимо, достъпно за погледа в прозрачния, сякаш несъществуващ ефир.
Глад измъчваше Стван и той пообиколи из тясната сива ивица на плажа. Влезе във водата. Сред скалите в дълбокото намери колония раковини „колумбел“ — знаеше, че са вкусни.
Нахрани се, строполи се и заспа, като дори насън постоянно усещаше, че е на сушата, и се радваше. Стана освежен и тръгна покрай стената.
Слънцето вече почервеня. Нагретият през деня камък излъчваше топлина. Немлъкващо ревеше ивицата пяна.
Стван заобиколи скалната издатина и замря. Пред него зейна област на абсолютна чернота.
Краят на света?
После, като проумя, той се разсмя. Сянка просто. Голяма, дълбока сянка, от която беше отвикнал на плоските плитчини. Гъста сянка от черната издатина на черната скала.
В сянката, врязан в стената, почваше пролом. Царство на мълчанието, на тишината.
Проломът беше дълъг, а нагоре, в тесния коридор на свечеряващото се небе, се извисяваше все същото бяло петно. Стван разбра, че това не беше облак, а върхът на огромна планина — може би на онзи кратер, от който се бе излял целият бряг. Някога си, преди хилядолетия, изригналата лава се е спуснала в морето, смазвайки дъното, поддало се на безмерната й тежест, и е застинала, а после под въздействието на водата и вятъра равно, отвесно се е изрязала.
Лавата стигнала тук, а върхът на кратера останал във висините в студена самота, облякъл се в снегове и сега отразява слънчевите лъчи, а подножието и средата на планината тънат в маранята на сините въздушни маси.
Беше много топло. Мръкваше.
Тогава Стван се изкачи на една висока скала, седна и се загледа в морето. Припомни си трудния път през водата и се възгордя от решенията, довели го дотук: как си каза да построи пирамида, а после — да я изостави. Как четири денонощия беше плувал, съвсем забравяйки дъното. Чувствуваше, че ще може още много пъти да черпи мъжество от този източник.
Огненото кълбо се спусна зад хоризонта, водата и скалите тутакси потъмняха. Стван се плъзна от скалата, легна си и притисна гръб о нея, изпитвайки острото усещане за безопасност, за домашно огнище. Спокойно му беше да слуша отдалеч боботенето на вълните — белите им гребени изникваха от мрака сякаш без никаква връзка с шума.
От края на небесата с бавна кобилица се издигнаха звездите.
Стван заспа и насън се озова в човешкото бъдеще… Ранна сутрин, той излиза от квартирата си в небостъргача и веднага се потапя в гъстия човешки поток. Въздушният ескалатор — асансьори — въздушният ескалатор — асансьори, пак въздушният ескалатор. Притиснат в тълпата, плуваш из галерии с желанието това да свърши час по-скоро. Хиляди допира, от което възприемаш хората само като досадно пречещи обекти… Слиза до нивото на третия километър, стъпва на ескалатора, прескача на друг. Оттук- оттам откъслечно се носят радио новини. Потокът хора постепенно оредява. И ето че Стван се озовава на пуста улица, вляво от която са дърветата на парк, вдясно — море въздух, а далеч надолу — зеленина на гора. Паркът е ограден със старинна лята решетка, под краката му — калдъръм. Запустение, самота, тишина — едно от онези кътчета на мегаполиса, отминавани от течащите към работата човешки реки. Улицата завива, преминава в покрита тераса от стар италиански стил. Невисок парапет от груб камък, над главата му се свеждат лози… Мраморна пейка. Стван сяда и знае, че след час по телеекраните на Земята ще се появи изображението на това място, дикторите ще предадат новината за престъплението.
— Недейте! — извика той и се събужда.
Светеше пълна луна, водата приближаваше към него с прилива.
Очите на Стван бяха насълзени. Избърса ги.
— Реакция от умората сигурно.
Нямаше жълто, а само синьо и черно. Постоянният напор на вятъра. Бързите, разпенени вълни… Всичко на всичко една черна стена, синьо море, синьо небе, пъргаво бягащи и пенести вълни. Нещо смело, решително, не като на пясъчните плитчини.
Но нямаше изход.
Капан!
Сутринта, по изгрев, безгрижно пообиколи, интересувайки се как ще се измъква оттук. И след пет минути трябваше да спре. Стената скали отвесно се спускаше в морето, в купчината камъни, където ревеше безредието на водните удари.
Още неразтревожен, тръгна в обратна посока и отново трябваше да спре. Тук стръмнината беше дори надвиснала.
Оставаше още един пролом — може би там имаше полегат път нагоре?
Хлъзгайки се по подводните камъни и често плувайки, Стван влезе навътре в дългата пукнатина. Но колкото по-навътре проникваше, толкова по-тясно се събираха стените. В един момент те докоснаха раменете му и по-нататък път нямаше.
Равносметката: отпред мелницата на прибоя, напред и встрани — стръмнина с височината на десететажен градски блок. Оказваше се, че от целия безкраен простор на планетата той беше избрал клетка. Попаднал беше в кладенец, където трябваше да прекара остатъка от живота си.
А как ли беше с храната?
За около час обиколи целия плаж и се увери, че колонията колумбели бе единствена. И повече никаква живинка, нито намек за щедрото, безпътно изобилие по онези места, където беше построил
