Очите на Фаръл се изпълниха с подозрителност.
— Това сигурно ли е, Коул?
— Напълно. Лично разговарях с капитан Осгуд, преди да ми предаде знамената си.
Напълно смаян, Фаръл премигна.
— Знамената му ли казваш?
— За да успеем да изведем
— Кой, по дяволите, намисли този план? — изръмжа Фаръл.
— Ами племенницата ви, командире.
Фаръл погледна Теди смаяно.
Теди вирна брадичка, въпреки че усещаше как руменината плъзва по шията й.
— Нямахме друг избор, чичо Джордж.
— Друг избор? Ти, племенницата на командващия американския флот, си нямала друг избор? Това ли чувам? Смея да твърдя, че сте ги подкупили, Теодора!
— Точно така — изчурулика Теди. — Съвсем успешно. И с малко помощ от Нощния ястреб.
— Почакай! — Фаръл вдигна стегнатата си в ръкавица ръка, очевидно замаян от целия случай. — Няма да слушам повече тази невероятна история без чаша питие. Надявам се да науча и каква е твоята роля в цялата тази работа, Уинчестър. Нещо ми подсказва, че само един Уинчестър може да въвлече английски военен кораб с шестдесет оръдия на борда в преследване.
— Всъщност, командире — отвърна Майлс, като погледна с гордост Деймиън, — беше общо решение. На капитан Коул и мое.
Фаръл насочи присвитите си очи към Деймиън.
— След като отведете Кокбърн на кораба ми, Коул, искам да поемете командването на една от фрегатите ми. Сложете й знамената на Осгуд и идете в Албемаръл, за да си поговорите отново с него, ясно ли е?
Деймиън сякаш порасна няколко сантиметра.
— Ще го изпълня с удоволствие, командире. Според мен, няма да се наложи да дадем дори един изстрел. — Спря до вратата и видимо се поколеба, преди да хване ръката на Майлс. — Благодаря ти, братовчеде — изрече той прегракнало. — Сега разбирам. Всичко. Грешах, като смятах, че не държиш на семейството. Сега ми е ясно: то е причината за всичко, което си правил. Желая единствено да ми простиш.
— Няма какво да ти прощавам — увери го Майлс и го тупна по рамото. — Когато се върнеш от Албемаръл с двата английски кораба, ще те чака собствен кораб, за да поемеш командването.
Деймиън преглътна.
— Братовчеде?
— След като го оправим, разбира се.
— Но
— Така е. А като собственик и капитан мога да го поверя за вечни времена на онзи, когото смятам за най-достоен.
Деймиън премигна и си изчерви.
— За вечни времена? Не… знам какво да кажа, братовчеда.
— Просто едно „да“ е достатъчно. Никой от рода Уинчестър не се е отказвал от предоставена му възможност.
Деймиън погледна към празния си ръкав.
— Смяташ ли, че ще се справя?
— Ще наваксаш липсата на ръката с храбростта си. Корабът ми не може да попадне при по-добър офицер.
— Капитан на кораб — прошепна Деймиън. — А когато тази война свърши, ще превозвам тютюневата ти реколта…
— Няма да има повече тютюнева реколта.
— Но какво ще стане с Мирамер? Със завета на дядо Максимилиан?
— Максимилиан Уинчестър не би засявал една и съща култура, ако смяташе, че е неразумно. Тютюнът бързо изтощава почвата. Нуждае се от постоянно внимание. Реших да се занимавам с други култури, за да храня семейството и робите си. Не се тревожи, Деймиън. Ще ти осигуря достатъчно работа — ще пренасяш житото ми.
— Житото?
— И царевицата. Ще засея цели хектари. В Мирамер ще построим мелница с огромни воденични камъни. Сърди се на съпругата ми, ако идеята не ти допада. Тя го измисли.
Фаръл изсумтя към Теди, после навъсено погледна Деймиън, който енергично кимна и бързо напусна каютата. Със строг тон Фаръл се обърна към Теди:
— Теодора, облечи се. — Навъсено погледна и Майлс. — Давам ти пет минути, Уинчестър. После да ми се явиш на палубата. За предпочитане с история, на която ще съм склонен да повярвам.
Преди вратата да се затръшне зад гърба на Фаръл, Теди вече бе в прегръдките на Майлс.
— Кажи ми, че всичко свърши — задавено изрече тя, опряла глава на рамото му. Усети как сълзите й се стичат по бузите. — Всичките тези лъжи, тайни… Кажи ми, че ще живеем в мир.
— Свърши — пророни той й я прегърна още по-силно. — Моя обич, моя безразсъдна съпруго, до следобед цялото английско присъствие по тези брегове ще бъде ликвидирано. Американският флот отново ще господства в тези води. И всичко това заради една коварна измамна жена.
— А какво ще стане с Уил?
— Мирамер ще бъде и негов дом, естествено. Както и за сюрията деца, която ми обеща. — Ръката му се плъзна по бедрата й, а слабините му се притиснаха в нейните. — Помниш ли, съпруго?
Теди потисна радостната си усмивка и реши напълно да се възползва от случая.
— Но Уил обича морето, Уинчестър. Винаги го е привличало.
— Чудесно. Деймиън и без това ще има нужда от помощник капитан.
— Благодаря ти, Уинчестър.
— Той спаси живота ми, Теди. И е брат на жената, която обичам. — Зарови нос в шията й. — Няма какво повече да приказваме. Престани да говориш и ме целуни.
— О, напротив — има — прошепна тя и обви лицето му с длани. — Повтори ми отново онова, как…
Устните му се докоснаха до нейните.
— Обичам те, моя коварна съпруго.
Устните й под неговите се разтвориха и той я дари с такава разтърсваща целувка, че тя усети как стъпалата й се откъсват от пода. Чаршафът се свлече върху дъските.
— Ще ми липсват среднощните ни срещи — промърмори Теди, отпускайки се на чаршафа.
Той се надвеси с цялото си великолепие над нея, а тъмните му очи сияеха от любов.
— Дай на Нощния ястреб причина, обич моя, и той ще язди в тъмнината, всяка нощ, ако се налага.
— Налага се. Сигурно ще трябва да опитаме повече от веднъж, за да забременея. Важно е и към тази задача да подходим, както правим с всичко останало, Уинчестър.
— А как точно, съпруго? — прошепна той и се притисна към бедрата й.
— Ами със смелост, с безразсъдство… в дебрите на нощта на морския бряг, където ще ни обливат приливните вълни…
— А какво ще каже милата ти леля Едуина за нас, скъпа моя?
— Мисля, че ще одобри — отвърна Теди. — И ще се поздрави за брилянтно изиграния си ход в тази игра.
— Очарователна жена.
— Млъкни, Уинчестър. Разполагаме едва с пет минути.
— Както кажеш, съпруго моя.
Командирът Джордж Фаръл за четвърти път удари с юмрук по дебелата врата на каютата. Не получи никакъв отговор, затова натисна дръжката. Откри, че е заключено. С навъсен поглед рязко попита Джул
