бързоходните шхуни?
Да, чувстваше, че двамата са сродни души.
— О, Господи! — Младата жена стана със стиснати юмруци и присвити очи. Не, не можеше повече да гледа тези думи, без да тръпне от чувствата, владели перото му, без да признае, че и тя изпитва понякога, същото, което навярно бе скрито някъде в глъбините на непознатата му душа.
Дори не чу изскърцването на вратата.
— Лошо ли ви е, госпожице?
Доминик рязко отвори очи и се насили да се усмихне при вида на помощника на Хоксмур. Младият мъж имаше гъсти червени къдрици, които се подаваха изпод моряшкото кепе, килнато над едното ухо. Как се казваше? Майър? Сепна я младостта му, както и жизнерадостната приветливост. Той винаги изглеждаше така, сякаш всеки момент ще разцъфне в широка усмивка. Никога не би повярвала, че Хоксмур ще повери толкова важна отговорност в ръцете на едно момче, което още нямаше брада, независимо колко силно и способно изглеждаше.
— Да ми е лошо? Не, Господи, не. Никога не се чувствам зле на борда на кораб. Аз само… — Тя преглътна, сви нехайно рамене и докосна с пръсти чертежите. — Знаете ли, мислех върху един проблем. Един малък проблем.
— Да, госпожице. Капитанът ви кани да му правите компания за вечеря.
— Вечеря?
— В неговата каюта, госпожице.
— Разбирам. Сега ли?
— Да, госпожице. Той се умори да ви чака и ме изпрати да ви повикам.
Нещо в подтекста на казаното накара Доминик да изпита необяснимо удоволствие.
— Много добре. — Тя прибра пръснатите чертежи, докосна косата си и внезапно се почувства зле облечена. Странно колко бързо се изпаряваше практичността при една покана за вечеря. — Наистина съм изгладняла — каза тя, мина покрай Майър и се запъти към стълбата, която водеше към кърмата на кораба. — Какво има за ядене?
Майър побърза да мине пред нея.
— Капитанът е оставил това в ръцете на готвача, госпожице.
— В такъв случай сигурно готвачът ви е добър.
— Най-добрият, който може да се намери в Лондон, госпожице. А е и с характер. Сигурно сте го чули да вилнее из камбуза. Още не е свикнал с новия кораб.
Доминик не можа да потисне тревогата си. Тъкмо проектирането на камбуза й бе струвало немалко усилия и безсънни часове. Смяташе, че е използвала изключително ефективно мястото, разбира се, не за сметка на естетиката и удобствата. Вярваше, че е успяла да създаде приятно и уютно място, където всеки би желал да прекара няколко часа. Спомняше си с отвращение кухненското помещение на кораба на родителите й — тъмно, тясно и претъпкано, а печката вечно пушеше…
— Сигурна съм, че в камбуза не липсва нищо…
Майър се намръщи.
— Смятам, че недоволството на готвача се дължи на броя на печките. Всеки добър готвач се нуждае от поне три печки, а не само от една, госпожице.
Доминик усети как страните й пламват.
— Ще кажа на капитана…
— О, той знае, госпожице. Говори тази сутрин с готвача, когато му даваше допълнителни указания за вечерята.
— И в какво се състояха те?
Майър спря пред една врата в края на късия коридор.
— Капитанът поръча бутилка мадейра и ягоди, госпожице.
Доминик прояви благоразумието да държи устата си затворена, докато младежът почука веднъж на вратата и после я отвори. Тя влезе, огледа се набързо, видя запалените свещи, масата, застлана с ленена покривка, върху която бяха подредени подноси с храна, голяма бутилка мадейра и кристална купа, пълна с ягоди. Погледът й се спря на голямото легло, очевидно за двама. Доминик се взираше в него, сякаш го виждаше за пръв път и чак сега осъзнаваше, че би могло да послужи и за други цели.
— Той не е тук.
— Ще дойде всеки момент, госпожице. — С тези думи Майър затвори вратата.
Доминик се заслуша в накъсаното си дишане и се запита защо се чувства толкова… не на място… в тази каюта, чийто проект бе излязъл изпод ръцете й. Тя бе обмисляла всеки детайл, бе изчислявала размерите, подбирала обзавеждането, аксесоарите и въпреки това й се струваше, че всичко й е напълно чуждо. Сякаш не бе нейно. Нищо. Беше негово.
Мъжките принадлежности бяха малко. Сигурно повечето от вещите му бяха в кабинета. Въпреки това мястото излъчваше мъжественост, каквато тя никога досега не бе усещала. Приближи до масата, докосна с пръсти върха на сребърната вилица, наведе се, за да помирише розата във високата ваза, после отиде до бюрото. Карти, мастилница, попивателна хартия, документи. Няколко много дълги и дебели пури лежаха до мастилницата и изпълваха въздуха с уханието на тютюн, което й се стори доста приятно. В ъгъла имаше една празна чаша. Доминик я поднесе към носа си, помириса я и се намръщи. Остави я обратно на бюрото. Един чертеж привлече погледа й. Взе го и мигом позна шведския проект, увеселителната яхта с бермудските платна, която той възнамеряваше да построи. Великолепен, вдъхновен проект. Майсторска работа.
Тъга… Защо винаги когато погледнеше към този чертеж, се чувстваше така, сякаш бе изгубила нещо ценно? Може би изпитваше болка, защото си представяше Хоксмур, изправен на капитанския мостик, с развени от вятъра коси, с платна, които плющят над него, докато яхтата се носи по вълните, а в същото време знаеше, че тя няма да е там, за да сподели това щастие.
— По дяволите! — Пусна чертежа и смяташе да се обърне, когато зърна една изящна кутийка от слонова кост, полускрита под чертежите на яхтата. Посегна към нея, привлечена повече от знаците, издълбани върху капака, отколкото от семплата й красота. Прокара пръст по арабските символи, но не разгада нито един от тях. Кутията бе много тежка за големината си. И заключена.
Палецът й докосна златната плетеница по ръба, после се спря върху ключалката. Доминик прехапа устни и разклати кутийката. Отвътре не се чу никакъв звук. Сигурно бе с кадифена подплата. Господи, любопитството бе дяволски силно нещо.
Тя се огледа за ключа. Нямаше го върху бюрото.
Не беше и в най-горното чекмедже, дори и в най-отдалечените му ъгли — трябваше да коленичи, за да го опипа докрай. Затвори го, дръпна следващото, прерови хартията, но не намери нищо освен документи и затвори и него. В най-долното чекмедже откри една кожена торба, пълна с пясък, пистолет, нож с черна дръжка и с толкова дълго и тънко острие, че Доминик уплашено ахна. Лицето й пламтеше от смущение. Чувстваше се виновна, задето надзърташе в чуждата собственост. Втренчи се в затворената врата на каютата, после отмести поглед към кутията, не можейки да си обясни непреодолимото желание да разбере какво има вътре.
Не, не беше обикновено любопитство. Досега бе виждала много заключени кутии и никоя не бе предизвиквала подобен интерес. Любопитството й не се отнасяше до съдържанието на кутията, а до мъжа. Искаше отчаяно да разбере какво бе заключил Хоксмур. Какво бе толкова скъпо за този мъж, който изглежда не държеше на нищо — нито на морала, нито на клетвите, със сигурност не и на репутацията си, нито дори на приятелството. И защо бе толкова важно тя да го узнае?
Защото подсъзнателно изпитваше любопитство към този мъж по причини, които й убягваха и я озадачаваха. Това бяха същите причини, които я бяха накарали да влезе в кабинета му. Ала сега нямаше време за подобни авантюри.
— По дяволите! — Потърка веждите си и прокара ръка по косата си. В същия миг почувства фибата, която придържаше непокорните й кичури. Фиба! Неразделният инструмент за всеки уважаващ себе си крадец, ако се вярва на приключенските романи, които бе чела наскоро.
Не, тя не бе крадец. Това бе обикновено любопитство и нищо повече. Измъкна фибата, а сърцето й ускорено заби. Пъхна я в ключалката. Нищо не се случи. Младата жена се намръщи, завъртя фибата и я пъхна по-навътре. Нищо. Не се получаваше както в книгите, които бе чела.
