Духна кичура, паднал на челото й.

— Хайде — прошепна Доминик и завъртя отново фибата. Усещаше как кръвта препуска във вените й. Вратата можеше да се отпори всеки миг и…

Чу се тупкане. Не, не беше сърцето й. Извърна глава. Бяха стъпки. По стълбата. Приближаваха. Бяха от ботуши и сякаш ходеше дългокрак мъж, а Хоксмур имаше най-дългите крака, които бе виждала.

Доминик замръзна за миг, после дръпна фибата. Ала тя не излезе, а заяде вътре. Младата жена преглътна, пое дълбоко дъх, отказвайки да се примири с ужасяващата действителност.

— Не, не прави това… — Пръстите й се плъзнаха по фибата. Сърцето й щеше да се пръсне.

— Излизай, по дяволите… — Завъртя фибата, изруга и я задърпа, но тънката извита тел не излизаше, а стърчеше подозрително не на място от ключалката на кутията. Хоксмур щеше веднага да я забележи. И щеше да разбере. Ако искаше да задоволи непреодолимото си желание да знае всичко, трябваше да си послужи с нещо много по-подходящо, а не с някаква глупава фиба, и то дефектна при това.

Стъпките спряха точно пред вратата. Дръжката се завъртя. Доминик дръпна за последен път и се изправи точно в мига, в който Хоксмур отвори вратата.

Младата жена застина.

— Добре. Вече сте тук — рече той и влезе в каютата. Косата му бе разрошена от вятъра, но той изглеждаше великолепно. Обърна се, за да затвори вратата.

Доминик затаи дъх и леко дръпна фибата. Като по някакво чудо тя се плъзна в ръката й. Забоде я припряно в косата си. В следващия миг капакът на кутийката се отвори. Ужасена, Доминик го затвори, без дори да погледне вътре. Но ключалката не искаше да се заключи. Явно злата съдба бе срещу нея. Капакът отново се отвори. Доминик го затисна с длан и вирна брадичка тъкмо когато Николас се обърна.

ГЛАВА 11

Туп. Туп. Николас рязко се извърна. Бе сигурен, че госпожица Уилъби остави нещо на бюрото в мига, в който се бе обърнал да затвори вратата. Ала това не го обезпокои толкова силно, колкото фактът, че лицето й изгуби цвета си, а брадичката й се вирна толкова силно напред, че вените по шията й изпъкнаха.

Той се намръщи и пристъпи към нея. Тя сякаш се смали, а очите й се разширяваха с всяка негова стъпка, Николас спря, присви очи и се взря в нея.

— Болна ли сте?

Устните й потрепнаха и се разтеглиха в измъчено подобие на усмивка.

— Аз? Мили Боже, не!

— Изглеждате зле. — Всъщност изглеждаше толкова напрегната, сякаш би се пръснала на малки парченца стъкло, ако я докосне. Гласът й звучеше неестествено. Беше необичайно крехка и безпомощна. Доста характерно за нея. Един кичур от косата й бе паднал върху веждите и Николас усети, че тя изгаря от желание да го отметне. Ала не го направи. Вместо това се вкопчи с една ръка в ръба на бюрото. Другата лежеше върху кутийката му от слонова кост и я притискаше, сякаш се боеше да не й избяга. Много странно. Но госпожица Уилъби би понесла стоически пристъпите на морска болест, както и всяко друго нещо.

— Аха. Разбирам, проявили сте любопитство — каза той и посочи кутийката.

— Аз… — Тя преглътна и започна да трепери,

— Кокалчетата ви са побелели — продължи Николас и се пресегна към малката вещ под ръката й. Ако едва се сдържаше да не рухне на пода, една малка кутийка нямаше да я предпази. — Зле ви е, но обещавам, че няма да кажа на никого. Хайде, хванете ръката ми. Нека да седнем на масата. Нуждаете се от храна.

— Не. — Тя се отдръпна назад в мига, в който пръстите му докоснаха кутийката. Очите й срещнаха неговите. Молба ли бе това, което се мярна там? Николас се опита да вземе кутийката, но тя продължи да я притиска. Той покри дланта й със своята. В очите й — се появи страх и тя най-после отдръпна ръка.

Капакът се отвори.

— По дяволите! — изруга той.

— Съжалявам, господин Хоксмур, трябва да ви обясня… О! — Госпожица Уилъби се взираше в кутийката. — Но тя е празна.

— Разбира се, че е празна — промърмори младият мъж и бръкна в джоба на панталоните си за ключовете. Погледна я и видя как по страните й бавно пропълзя червенина. Малко пренасочване на вниманието и изглежда болестта я напускаше. Ако не я познаваше добре, би си помислил, че е обзета от разочарование. — И какво е това, което трябва да ми обясните?

Тя го гледаше с огромните си очи. — Аз…

— Знам колко ви е трудно да признаете, че сте проявили слабост, госпожице Уилъби — успокояващо й се усмихна Николас. — Виждал съм стари морски вълци да позеленяват в началото на дълго пътуване. Няма от какво да се срамувате. Може би просто сте прекарали твърде дълго време на долната палуба. — Докосна нежно с пръсти брадичката й. — Ето, струва ми се, че вече изглеждате по-добре. — Сведе очи към кутийката в ръката си. — Заключалката все заяжда. Проклетото нещо се отваря само, щом корабът леко се разлюлее. Сама сте го видели. Но аз я пазя като спомен. Само глупак би скрил нещо ценно вътре. Това е първото нещо, което би привлякло вниманието на един крадец, не мислите ли? Освен това и дете би могло да я отвори с фиба, като тази в косата ви. Така. — Пъхна ключето в ключалката, завъртя го и го извади. Капакът остана затворен. Николас прибра ключа в джоба си, приближи към масата и започна да налива вино в две чаши. — Морето е доста благосклонно към нас. Решихте ли нашия проблем с баласта?

— Аз… всъщност, търсех решение, което не съществува. Трябва да подсилим баласта на първото пристанище, на което ще спрем. Може би ще успеете да намерите оловни кюлчета?

— Знам откъде можем да закупим известно количество.

— Добре. Сто фунта ще са достатъчни. Дотогава не би трябвало да имаме проблем, освен ако морето не се развълнува.

Той се обърна с чаша във всяка ръка. Тя все още стоеше зад бюрото, и се взираше в кутийката от слонова кост. Изглеждаше разстроена, сякаш бе претърпяла загуба. До този момент Николас не се бе замислял, че във връзката му с госпожица Уилъби има нещо повече от прикрито съперничество. Всъщност повечето от връзките му се основаваха на някакво съперничество. И затова очакваше да изпита известно задоволство от поражението на своя противник. Провалът на противниците му винаги бе означавал победа за него.

Но докато стоеше изправен с чашите в ръка, заслушан в скърцането на дъските и унесен от нежното по-люшване на кораба, Николас не изпита никакво задоволство, нито пък усети вкуса на победата. Изпитваше желание да надвие това, което я бе победило.

— Ще намерим тези сто фунта — рече той, наблюдавайки я внимателно и очаквайки увереността й отново да се възвърне. Но това не стана. Николас се замисли за нещо подходящо, което да каже, но се почувства неловко. — Длъжен съм да отбележа, че аз съм отговорен за проблема. Идеята да се увеличи теглото на мачтите бе моя.

— Идеята е чудесна — остро отвърна тя. Очите им се срещнаха. В този миг Николас изпита чувството, че потъва в златнозелените им глъбини. — Трябваше сама да се досетя — додаде.

Той направи една крачка към нея, обхванат от внезапното желание да я грабне в прегръдките си.

— Глупости. Вие сте мислили за скоростта. А не за евентуални врагове.

— Предполагам, че вие мислите само за това.

— За това ми плащат. И заплащането е дяволски добро. Предполагам, че можем да обсъдим моите планове… след като те включват и стар приятел. Всъщност няколко. Не, предполагам, че вие бихте ги определили като врагове. Колкото до заплащането… тук… — Той се наведе, дръпна долното чекмедже и хвърли една кожена кесия на бюрото. — Отворете я.

Тя хвана краищата на кожената връвчица, която пристягаше кесията, но се поколеба.

— В това чекмедже има пистолет.

— И нож. — Хоксмур повдигна вежди, усетил внезапната й сдържаност. Да, разбира се, няма нищо по- добро от едно бързо, разумно оттегляне след като си се озовал право в челюстите на опасността. Естествено, тя посрещаше живота с гордо вдигната глава, с вирната брадичка, опънати рамене и решителна походка. Но при нея благоразумието вървеше след безразсъдството. Това бе достатъчно, за да накара един

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату