слепоочието й. — Така притежателят му ставал способен на всичко, за да завладее това, което е пожелал.
— Внимавайте, господин Хоксмур — прошепна тя, но не се отмести. Беше затворила очи и бе наклонила глава по-близо към устните му, сякаш искаше нещо повече… А той нямаше търпение да й го даде. Беше толкова нетърпелив, толкова силно искаше да я почувства в прегръдките си. Бе застанал под твърде неудобен ъгъл спрямо бюрото и цялото му тяло започна да трепери. Чуваше бученето на кръвта в ушите си и си припомни първия път, когато бе легнал с жена. Господи, почти го бе забравил… но нещо в настоящия миг му напомни за него; нещо от това секващо дъха нетърпение, неспособността да контролира тялото си, мислите, си, съзнанието си…
— Диамантът може да изгуби вълшебната си сила заради греховете на притежателя си — прошепна младата жена.
— Вярвайте каквото искате, но аз не съм съгрешил спрямо вас, госпожице Уилъби — отвърна той. В мислите си да, но не и в постъпките си. Поне не още. Дългата й нежна шия й бе толкова близо, почти докосваше устните му, умолявайки да бъде целувана, галена от езика му, от пръстите му. — Вие сте танцували с Бритълс — дрезгаво продължи Николас. — В продължение на цяла седмица всяка вечер сте танцували валс с Бритълс. Позволихте ли му да ви целуне в градините на Воксхол?
— Господин Хоксмур…
— Трябва да знам… — Сведе глава, когато страстта — тъмна, бездънна и непозната — го завладя. Дишането му. стана накъсано и дълбоко. Той се втренчи в ширитите, привързващи ризата на врата й, в блестящата кожа, във възела, който можеше лесно да развърже, само с едно дръпване на пръстите си. Осъзна, че трепери неконтролируемо. Чу думите да се изливат от устата му, думи на ревнив мъж, на мъж, обсебен от една жена, решен тя да бъде негова и единствено негова… думи, които никога не си бе помислял, че може да изрече. — Той е влюбен в теб, Доминик.
— Не — Думата бе като въздишка.
Изпита удоволствие. Удоволствие, когато върховете на пръстите му се плъзнаха по ръба на ризата й, погалиха фината ключица и се спряха в подножието на шията, там, където пулсът й туптеше под пръстите му и под възела, който чакаше да бъде развързан. По тялото му се разля топлина, навлажни ризата му, панталоните, кожата и…
— Ти не можеш да го обичаш — прегракнало промълви Николас. Възелът. Едно дръпване и ризата ще се плъзне по раменете й.
Пръстите му затрепериха. Дъхът му излизаше на накъсани хрипове… хрипове на един отчаян мъж. Мъж, който трепери пред една девственица и не може да развърже един прост възел.
— Николас… — Тя се извърна изцяло към него, в ръцете му, повдигна устни, предлагайки му сладостта на тялото си, което имаше вкус на нектар и амброзия… на непознато безразсъдство. Как би могла тя да знае какво му причинява? Беше се приближила твърде много, твърде бързо. В следващия миг можеше да поиска да избяга. Само че той нямаше да й позволи. И как би могъл, след като едва можеше да диша?
Притисна я силно към себе си. Не се съмняваше, че тя усеща страстта, издула панталоните му, станали болезнено тесни в слабините. Искаше тя да почувства топлината на мъжествеността му, пулсираща до нейната женственост и, да, искаше да я впечатли със силата на жаждата си… с истинските, потресаващи дълбини на похотливите си желания.
От устните му се изтръгна нечовешко ръмжене.
— Доминик… аз трябва да… — Възелът, този символ на най-тъмните му изгарящи желания, сякаш се подиграваше с търпението му, с жаждата да завладява, да покорява и да подчинява. Памучната тъкан и шнурчето не можеха да спрат мазолестите му ръце, свикнали да дърпат дебели въжета и да изтръгват живота на човешки създания. Звукът от разкъсания плат му подейства като наливането на масло в огън.
Въображението му се изпълни с образи на женска мекота, голи рамене, гладки и пълни гърди, щръкнали гордо под тънката долна риза, набъбнали зърна, нежни като розови пъпки. Той притисна устни до уханната й кожа, опивайки се от дъха й, ръката му се плъзна и обхвана заоблената мекота на девичата гръд.
— Ах, Господи! — промълви той, наведе глава, дръпна със зъби тънкия плат и откри зърното. Тя се изви и потрепери като нежна лилия, а зърното се втвърди и запулсира под езика му. Желанието го прониза като гореща мълния. Силата му бе мъчителна и помитаща като най-страшния демон. Не можеше да понася повече. Само още малко… само още едно движение или малко окуражаване от нейна страна и той щеше да се изложи пред нея, а това не му се бе случвало от…
Николас се изправи, но не усещаше нищо освен пълните й устни, отворени, стенещи и притискащи неговите. Езикът му нахлу вътре, изви се, наслаждавайки на кадифената сладост на устата й. В следващия миг я притисна върху бюрото. Листовете се разпиляха. Чашата му се катурна, виното се разля и кристалът се разби на парчета. Диамантите се претърколиха от ръба на бюрото и издрънчаха на пода. Николас трескаво започна да разкопчава кукичките на панталона, опитвайки се да освободи натрупалото се напрежение.
— Трябва — задъхано простена младият мъж, забравил се напълно, неподвластен на волята си. Подпря ръката си върху бюрото и усети как тънките парченца се забиват в дланта му, но изпита удоволствие от болката. После ръката му се плъзна между бедрата й, където нейната топлина навлажни пръстите му. — Трябва да съм вътре в теб… — Гласът му не бе неговият. Мислите не бяха неговите. А нуждата, изгаряща и болезнена, нима тя бе негова?
Изведнъж се вцепени и замръзна. Тя бе пребледняла като смъртта, безмълвна и скована. А очите й, тези огромни златистозелени езера, бяха разширени от ужас. Сякаш разбираше, че няма никакъв смисъл да се опитва да го спре.
Мълчаливо примирение. Изнасилване.
— Господи… — промълви Николас, смразен до дълбините на душата си. Бързо прибра краищата на панталоните си, надигна се и се извърна от нея, по-далеч от хаоса, сътворен от похотта му. Не, тя не бе пострадала физически, но страхът, стаен в очите й, бе издълбал огромна бездна в сърцето му.
А той бе смятал да извоюва доверието й, да й разкрие истинския мъж, който се криеше зад измамния образ на неуморим развратник и безскрупулен мошеник. Какви храбри мисли за човек, глупаво повярвал, че е способен да се издигне над проклятието на произхода си.
— Аз… — Стисна юмруци, за да се овладее. Зад малкия прозорец светът изглеждаше вбесяващо нормален и обикновен. Гърлото му се стегна. — Простете ми, госпожице Уилъби. Това няма да се случи отново. Имате думата ми.
След това я остави, разяждан от съжаление и срам, който още повече подклаждаше грубостта му.
Копелето си оставаше копеле. Някои легенди не заслужават да умрат.
ГЛАВА 12
Доминик заслони очи с ръка и погледна на запад към земята, която се очертаваше смътно през пелената от морски пръски.
— Очевидно той не е поел курс към Гибралтар — каза тя.
По небето се носеха големи сиви облаци. Бризът, топъл и влажен, хвърляше студени водни капки по лицето и шията на Доминик, загорели от слънцето. През последните два дни жегата бе почти непоносима, но днес във въздуха се носеше миризмата на дъжд.
— Не, госпожице — отвърна Майър, който навиваше едно въже. — Не плаваме към Гибралтар.
Доминик присви очи и се замисли.
— В такъв случай сме се запътили към Канарските острови.
— Да. госпожице.
— Дали търси място, където да се скрие от шхуната, която ни следва, откакто континентът остана зад гърба ни?
— Не виждам никаква шхуна, която да ни следва, госпожице — отвърна след кратко мълчание Майър.
Доминик погледна на североизток към безбрежното море, по което не се виждаше нито едно платно.
