поглед от Доминик. Изглежда тази жена не разбираше колко се бе приближила до тъмната му страна. Дори самият той бе изненадан от дълбочината на недоволството, което го разяждаше и което никакво количество ром, нито дори усилена физическа работа можеха да разсеят.
— Не си в настроение да разговаряш, но си в настроение да убиваш. Ах, погледни това… — Тя впери поглед в касата, пълна с пистолети. Приближи и вдигна един от тях, с изящна седефена дръжка. Държеше го внимателно, но без страх. Хатън я бе научил доста добре да си служи е оръжия. Ръцете й се обвиха около пистолета, плъзна пръст към спусъка и насочи дулото към него. — Кое събужда омразата у хората, Хоксмур?
— Не е зареден — отвърна той и избърса устата си с ръка.
Доминик отпусна пистолета.
— Предполагаемата несправедливост може би?
— Едва ли е предполагаема. — Той остави бутилката върху една каса, обърна й гръб й се зае да отваря друг сандък. — Попитай твоя Себастиан защо изпитва омраза. Той и семейството му са страдали от съвсем реална несправедливост под тираничното управление. Ако някой те следи нощем в джунглата, това може да е предполагаема опасност и ти наемаш хора да пазят къщата ти, ала не го мразиш. Но свободата, отнета от семейството ти, не е въображаема, нито убитият моряк, нито пък мъжът, който го е сторил. Те са съвсем реални. Загубата ти е реална. По дяволите…
Думите му се загубиха в цветиста ругатня, Николас оголи зъби и отвори касата. Гърдите му натежаха. Потта се стичаше по врата, гърдите и корема. Изтри с длан челото си и я погледна.
Тя бе вперила изумен поглед в него.
— Значи го разбираш?!
Искрената изненада в гласа й го накара да се поколебае.
— Да, разбирам го — процеди през зъби и сложи ръце на кръста си. — Познавам добре мъжете като Себастиан. Именно затова не желая да имам нищо общо с тяхната омраза.
— Ти имаш своя собствена.
— Да, аз… — Думите заседнаха в гърлото му. Едва не изригна ново проклятие. Проклети златистозелени очи! Проклет полумрак! Проклет ром! Проклет крем! Усещаше миризмата му, вкуса му. — Какво искаш?
— Искам да знам какво те измъчва.
Николас изсумтя, сграбчи бутилката и жадно отпи. Ромът потече в ъгъла на устата му и тънка струйка се, спусна по шията му. Пресуши бутилката, но въздишката му не бе от задоволство, а от объркване. Объркване от алкохола, объркване от самия себе си. Безпомощност.
Никога досега не я бе познавал. Никога досега не бе губил някого от хората си, защото е пренебрегнал задълженията си, обсебен от мисли за някаква жена в прозрачна роба.
Захвърли бутилката в един кашон с боклук и се извърна към следващата каса. Искаше му се тя да бе от онези жени, които гледат да избягват гнева на мъжете, защото притежават достатъчно здрав разум, за да се боят от него. Ала тя не беше от тях. И в резултат се почувства странно трезвен, сякаш бяха излели кофа студена вода върху му.
— Тази вечер нямам намерение да задоволявам любопитството ти. Ако искаш да имаш занимание, мисли какво ще правим, когато пристигнем в Тунис.
— Разбира се, веднага ще посетим бей Хамуда. Ще научим цялата история за „Котешкото око“ лично от него.
— И те просто така ще отворят вратите на двореца си, щом като ни зърнат?
— Разбира се, защо да не го направят?
— О, не знам. Беят на Тунис има достатъчно причини да не се доверява на никого. Никак няма да се учудя, ако той се е уединил в покоите си.
— Тогава ще разговаряме с първия му министър, с везира Хасан. Познаваш ли го?
Николас я изгледа остро.
— Хасан… Познаваш ли го?
— Естествено, че го познавам.
— А, естествено. Говориш съвършен арабски, наред с другите си таланти.
— Е, ще опитам. Освен това моята скъпоценна котка е с мен, тази, която беят ми даде, когато бях дете. Забрави ли, че бей Хамуда и баща ми са много…
— Знам. Баща ти познава почти всички владетели на света.
— Говориш, сякаш не вярваш, че е така. Пътували сме от Ню Йорк до Азорските острови, Гибралтар, Майорка, Барселона и Марсилия, Триполи и Тунис. Навсякъде са ни посрещали гостоприемно. Татко винаги носеше със себе си огромен куп препоръчителни писма от американските власти и ги използваше, за да получи достъп до всяка страна, която желаеше да посети.
— Предполагам с дипломатическа цел? — Николас не можа да прикрие сарказма в гласа си.
— Мили Боже, не! За удоволствие, да, и отчасти по работа. Всеки иска да притежава бърз кораб, Хоксмур, особено владетелите по крайбрежието на Арабския полуостров.
— Кажи ми как ще намерим Рамзи.
— Не е нужно аз да мисля за това. Ти вече мислиш по въпроса.
Вярата й в него бе забележително изключение от досегашното й мнение. Но въпреки това внезапно повдигна духа му. Господи, гърдите му дори се изпъчиха от задоволство. Николас изпусна една тежка въздишка.
— Права си. Мисля да му предложа нещо в замяна на „Котешкото око“. Не мога да измисля никакво по- добро отмъщение, освен да му натреса на главата една прекалено любопитна жена.
Думите му бяха пропити със злъч и той очакваше тя да избухне или поне да получи някой унищожителен отговор. Ала остана излъган. Госпожица Уилъби му поднесе още една изненада. Главата започна да го боли. Внезапно се почувства изцеден докрай.
— Коя е жената, която си обичал?
— Не беше майка ми — промърмори Николас и дръпна с особено ожесточение дървения капак. Той се разцепи и единият край се заби като остър нож в ръката му. Изсъска гневно проклятие и се вторачи в окървавената си длан и дълбоката резка в средата.
— Доволен ли си? — Беше толкова близо, че усещаше уханието на кожата й. — Слезе долу в тази адска дупка с бутилка ром, за да се накажеш за нещо, за което не си виновен. Е, постигна го. Би трябвало да си щастлив. Странно, но не изглеждаш такъв, и то след солидната доза ром. Аха, явно копнееш за по-сурово наказание. Ще ти донеса още една бутилка, за да се напиеш до самозабрава. Тогава няма да има никаква полза от теб в Тунис. Ето, там има друга каса. Дървото ми се струва доста масивно. Върви и разрани и другата си ръка.
Николас й метна кръвнишки поглед.
— Махай се!
— Коя беше тя? — В гласа й нямаше страх, нито колебание, единствено опрощение. Тя нямаше да се остави да бъде сразена от него или от гнева му. Защо изобщо се опитваше?
— Искаш да узнаеш историята? — Николас се извърна с лице към нея. — Цялата история?
— Цялата — отвърна тя и пое ранената му ръка в своята. Нежността й внезапно го накара да се почувства слаб. Доминик взе захвърлената му риза и започна да превързва раната. — Искам да разбера защо гордостта ти е единственото, което мислиш, че притежаваш. Искам да разбера защо се оставяш да бъдеш погълнат от тази гордост и от желанието за отмъщение, и отказваш да признаеш доброто, което си направил. Когато жадуваш за човешка кръв, ти не си по-добър от революционерите или от арабските бунтовници, които толкова презираш.
— Аз не съм по-добър от тях. Моята гордост има дълбоки корени. Тя не е плод на безразсъдство или на някаква погрешна представа. — Гледаше как пръстите й се сключват около неговите и усещаше, че съпротивата му се сломява. Едва не се задави от глупостта си. Тази жена само дето не го бе нарекла идиот. И в същото време държеше окървавената му ръка, сякаш бе искрено загрижена за него. — Жената, която обичах… казваше се Дженевив. Беше семейна приятелка на… — Сподави горчивината в гласа си. — На мъжа, който стана мой настойник, след като майка ми замина.
Доминик го погледна.
— Майка ти те е изоставила като дете?
