После беше неин ред.
— Кажи го — прошепна той.
Тя искаше да бъде здравомислеща.
— Когато се прибереш у дома и се върнеш към ежедневието си…
— Кажи го — настоя той.
— Ще гледаш на това като на… авантюра.
— Искаш да се скараме за първи път ли?
— Не, просто…
— Кажи го.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Познаваме се едва от…
— Кажи го.
— Обичам те! — прошепна тя.
Той беше толкова доволен да го чуе, че я целуна, после се претърколи по гръб и я издърпа отгоре си. Тя измокри гърдите му със сълзи. Тео знаеше защо. Мишел си мислеше, че той ще се върне в Бостън и ще продължи живота си… без нея.
Щеше да й се разсърди, ако не си беше напомнил, че жената, която обичаше, не разбираше изобщо мъжете.
Изчака я да се наплаче и когато тя започна да хълца, я погали по гърба и каза:
— Излизах с Ребека една година, преди тя да се премести да живее при мен. Живяхме заедно още една година, преди да се оженим и знаеш ли какво?
Тя вдигна глава, за да види лицето му.
— Какво?
— Не я познавах така добре, както вече познавам теб. Животът е твърде кратък, Мишел. Искам да бъда с теб. Искам да остарея с теб.
Тя отчаяно искаше да му повярва. Знаеше, че той й казва истината, но освен това беше сигурна, че когато той се върнеше към работата си в Бостън, при приятелите и близките си, щеше да осъзнае, че мястото му бе там.
— Омъжи се за мен, Мишел.
— Ти трябва да се върнеш в Бостън. Ако след шест месеца чувствата ти са същите като сега, можеш да ми предложиш отново.
— Не мога да издържа толкова дълго без теб.
— Искам да проявиш здрав разум. Шест месеца — повтори тя.
Той я събори по гръб и се претърколи върху нея, като се опря на лакти, за да не я смачка с тежестта си. Боже, колко я обичаше. Дори и когато тя проявяваше такъв инат.
Той не спори повече. Други неща занимаваха мислите му в момента. Започна да я целува и се намести по-удобно върху нея.
— Печелиш, скъпа. Шест месеца.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Издържа три дълги нещастни седмици.
После се обади на една транспортна фирма, обяви лодката си за продан, натъпка багажника на колата си и пое към Боуън. Първо се отби в „Лебедът“, ръкува се с Джейк и официално поиска ръката на дъщеря му.
После си отиде у дома. При Мишел. Почука на вратата и когато тя отвори, я издърпа в прегръдката си и й каза, съвсем категорично, че няма никакво намерение да стои шест месеца разделен с жената, която обича. Беше дошъл завинаги и тя трябваше да се примири.
Тя не спори с него — беше прекалено заета да го целува, но Тео се беше разприказвал и нямаше спиране. Каза й, че ще си отвори офис в Боуън и ще стане конкурент на некадърните адвокати в Сейнт Клеър, че освен това ще работи и за предишните си шефове, като ходи в Ню Орлиънс за по два-три дни седмично — от министерството не искаха да се разделят с него — и че има достатъчно спестени пари, за да преживяват прилично.
В действителност можеше даже да се пенсионира веднага, благодарение на сестра си, Джордан. Той и другите от семейството бяха инвестирали в нейната компания и тя им беше спечелила цяло състояние. И последно, добави той, докато стискаше ръцете й, вече се беше обадил на Конрад и го бе информирал, че приема предложения му договор за треньор на училищния отбор.
После я целуна и й каза колко много я обича.
— Дойдох в Боуън да търся това, което съм загубил. Исках отново да почувствам онази страст и енергия. Сега се чувствам жив. Животът ми е тук, с теб, Мишел. Тук е моят дом.
Лицето й бе обляно в сълзи.
— Обичам те, Тео!
Той я прегърна силно.
— Ако някога отново ме прогониш, кълна се, ще направя нещо толкова скандално, че няма да можеш да го преживееш. Хората в Боуън ще разправят и на внуците си за него.
— Аз съм лекар — напомни му тя. — Нищо не може да ме притесни.
— Така ли? Значи ако се обадя в болницата, докато си на визитация, няма да се притесниш, ако накарам телефонистката да извика по уредбата лекарката с най-хубавите крака.
Тя се отдръпна, за да го погледне в очите.
— Не би посмял да…
— Опитай.
— Обещавам, че вече никога няма да те гоня.
Напрежението се разсея и той се отпусна.
— Искам да дойдеш с мен на сватбата на брат ми следващата седмица. Ще бъде в Айова. Искам да се запознаеш със семейството ми, всички ще бъдат там. Съгласна ли си, скъпа моя?
— Тео, сигурен ли си…
— Сигурен съм — каза той категорично. — Можеш да помолиш Ландуски да те замества, нали? Баща ти ми каза, че още не си ползвала отпуска си.
— Кога си говорил с баща ми?
— Отбих се в „Лебедът“ на път за тук. Ще се омъжиш ли за мен, Мишел?
— Да. — Толкова беше просто. Радостта, която изпита, бе неизмерима. Мишел заплака.
— Поисках ръката ти от баща ти.
— Много мило.
— Той се разплака.
Очите на Мишел отново се насълзиха. Но Тео успя да я разсмее.
— Джон-Пол също се разплака.
— Той ще свикне с теб.
— Целият град ще празнува. Всички се опитваха да ти помогнат да си намериш мъж.
— Какво?
Той се ухили.
— Нали затова нямаше никакви картички „Добре дошъл в Боуън“ с всичката онази храна. Как така ти не се сети? Всички знаеха, че сме родени един за друг, всички, освен теб.
Преди тя да се смути заради тази конспирация, той я целуна отново. После погледна часовника си.
— Трябва да тръгвам, скъпа. Не искам да закъснявам за работа.
Тя остана на верандата и го изпрати с поглед. После въздъхна. Трябваше да планира сватбата. Замисли се за всички неща, които трябваше да свърши, и реши, че ако побърза, ще успее да се справи за шест месеца. Това бе реалистично. Шест месеца.
Ожениха се след три.
Сватбата беше много елегантна. Сватбеният прием бе фантастичен. Братята на Мишел, Реми и Джон-
