От милост

оръжието. Пистолетът падна на пода и Тео го изрита настрани.

— Къде са приятелите ти? — попита Тео. Отпусна леко хватката си, за да я накара да се обърне. Тя се възползва и опита да забие коляно в слабините на Ноа. Не спираше да ругае.

— Това не е хубаво — каза той, като избегна коляното й. — Къде са приятелите ти? — повтори въпроса си Тео, този път много по-недружелюбно.

Тя мълчеше. Беше стиснала устни и зъби и гледаше Ноа с презрение и омраза.

Тео вдигна глава и отново погледна цифрата на асансьора. Още светеше четири.

— Те са на стълбите — каза той. — Сигурно са блокирали асансьора, за да се наложи да сляза пеша. Може би не знаят, че и ти си тук.

— Знаят ли? — попита Ноа Далас. Ръката му стискаше врата й и палецът му се забиваше в кожата й. Беше я повдигнал във въздуха и я притискаше към асансьора.

Тя завъртя глава наляво и извика с пълно гърло:

— Престън! — После се изви надясно. — Мънк! Сега!

Юмрукът на Тео я накара да млъкне. Очите й веднага се затвориха, а когато Ноа я пусна, тя се свлече в безсъзнание на пода. Ноа посочи с глава коридора и прошепна:

— Приготви се! — Бързо претърси Далас за скрито оръжие. Намери глока в кобура на кръста й и го взе. Блъсна я по гръб и тъкмо се канеше да провери дали има нещо и на глезена, когато чу леко скърцане на врата. Погледна към чакалнята и направи знак на Тео, че звукът идва оттам.

Тео го беше чул. Той кимна и пристъпи по-близо. Ноа намери кобура на глезена, извади пистолета от него и го пъхна в колана на дънките си. Претърси отново джобовете на якето й, извади четири пълнителя и се изправи. Придвижи се бързо и безшумно и застана плътно зад Тео. Пъхна два от пълнителите в задните джобове на Тео, после му подаде глока на Харис, за да има по един пистолет във всяка ръка. С насочени към тавана пистолети те зачакаха, скрити в нишата пред вратите на асансьора.

После чуха лекото тракване от затваряне на врата. Дойде от изхода, който бе точно до чакалнята. Мънк. Още едно тракване в противоположния край на коридора, близо до операционните. Явно Престън бе в другия край на коридора. Къде беше Джон? Дали бе в асансьора? Или на стълбището?

Тео се напрегна да чуе шум от стъпки. Нищо. Никакъв звук. Дали чакаха двамата с Ноа да излязат в коридора?

Усещаше пулса си в ушите, дишането му бе съвсем учестено.

— Засада — прошепна Ноа. — Нека те да дойдат при нас.

Тео поклати глава. Не го интересуваше, че може да е капан. Не искаше да чака. Нямаше да чака. Асансьорът още стоеше на четвъртия етаж. Двама мъже ги дебнеха в коридора, за да ги убият. Но тези мъже нямаше да се колебаят, ако Мишел или някоя от сестрите излезеше от операционната, за да говори със семейство Уотърсън. Щяха да стрелят.

— Мишел — прошепна той.

Ноа кимна, че е разбрал.

Тео пъхна единия пистолет под мишницата си, пресегна се надолу и издърпа една от обувките на Далас. После я хвърли в коридора. Престън веднага откри огън. Три изстрела. После тишина.

И двамата чуха звука от приближаващи се сирени.

— Полицията? — попита Ноа.

Тео кимна и му обясни, че е казал на телефонистката да извика полиция. После прошепна:

— Не можем да чакаме.

Тео знаеше, че Престън, Мънк и Джон също бяха чули сирените. Можеше да помислят, че са сирени на линейка, но въпреки това щяха да побързат да свършат работата си. Не, нямаше да чакат още дълго. Пристъпи една крачка към коридора. Ноа го сръга.

— Гръб до гръб — прошепна той — Само така можем да го направим. Да тръгнем заедно. На три?

Приготвиха пистолетите си, поеха си дълбоко дъх. Ноа опря гърба си до гърба на Тео и прошепна:

— Едно.

С ъгълчето на окото си Тео видя, че Далас се раздвижи. Изправи се на колене. Беше достигнала до пистолета, който Тео бе изритал настрани, и сега се прицелваше в Ноа.

Тео стреля. Вратите на асансьора потрепериха. Куршумът улучи Харис във вдлъбнатината точно под гърлото й. Отворила широко и невярващо очи, тя се отпусна назад. След секунда затвори очи, беше мъртва. Главата се отпусна на гърдите и тя се свлече до вратата на асансьора.

Ноа почти не я погледна и продължи броенето.

— Две… — Пак се обърна и опря раменете си до тези на Тео.

— Хайде! — прошепна Тео.

— Три!

Тео и Ноа се втурнаха в коридора. Всеки откри противника си, прицели се и стреля.

Ноа рани Мънк, но не можа да го спре. Убиецът отвори вратата и се хвърли към стълбището. Ноа хукна след него. Знаеше, че е в безопасност, защото Тео пазеше гърба му така, както и той пазеше неговия. Когато стигна до вратата, се притисна към стената, протегна ръка и стреля отново. Мънк го чакаше. Стреля в същия момент. Куршумът проби бразда във вратата и Ноа отскочи назад. Последва дъжд от куршуми и стената срещу вратата стана на решето, парченца мазилка се разхвърчаха във всички посоки. Въздухът посивя от праха.

Шумът бе оглушителен. Изстрелите отекваха в ушите му, но на Ноа му се стори, че чува писък на жена. Не можеше да бъде сигурен. Видя Тео да тича, без да спира да стреля, а мъжът, когото преследваше, се хвърли към вратата на операционната.

Върви надясно! Надясно. Надалеч от Мишел! Тео се втурна напред, мина през летящите врати. Хвърли се на пода, претърколи се, молейки се на бога Престън да се опитва да намери изхода.

Глокът в лявата му ръка беше празен. Не можеше да губи време да презарежда. Вратите към интензивното отделение се поклащаха. Престън бе там и чакаше, Тео бе сигурен в това. Изправи се на крака, долови движение до прозореца и разбра, че трябва да успее да мине зад ъгъла, извън линията на огъня.

Успя, но бе на ръба. Куршумът мина на сантиметри покрай лицето му. Една сестра изтича откъм операционната, пищейки.

— Върни се обратно — извика й той, докато вадеше празния пълнител от пистолета, грабна нов от задния си джоб и го зареди с едно движение. Сестрата изчезна в операционната, а той се притисна към стената и зачака. Чуваше, че Уили пее.

Без да се отделя от стената, започна да се придвижва предпазливо към ъгъла. По някаква случайност намери ключа за осветлението в момента, в който песента свърши. Коридорът потъна в мрак. Светлината, която идваше откъм операционната, бе достатъчна, за да вижда. Къде беше отишъл Престън? Дали вече бе взел някого за заложник? Или си бе намерил друг път за бягство? Би трябвало да мине оттук, нали така?

Къде, по дяволите, се бавеха полицаите? Никога не идват навреме, когато ти трябват. Хайде, Бен. Домъкни си задника тук. Стой вътре, Мишел. Не излизай, докато всичко не свърши. Спомни си носилката и продължи да се придвижва, докато кракът му се опря в нея. Преметна крака си около металния й крак и издърпа носилката по-близо до ъгъла.

Хайде. Хайде. Направи своя ход!

Мишел тъкмо бе направила последния шев и чакаше за онова чудесно първо изкашляне, след като анестезиологът екстубираше пациента. Детето бе издържало операцията като шампион. Ако не се появяха някакви усложнения, Джон-Патрик щеше да се катери на любимото си дърво до месец. Разбира се, ако майка му позволеше да се отдалечи от полата й.

— Хайде, миличък. Изкашляй се — прошепна тя.

Чу леко стенание, последвано от суха кашлица само секунда по-късно.

— Всичко е наред — каза анестезиологът. Издърпа маската си и се усмихна. — Това момче е късметлия.

— Чудесна работа свършихте — благодари Мишел на екипа.