Тео. — Трябва да пристигнат всеки момент, така че хайде да тръгваме към лабораторията, Чери. Искам да се върнем, преди доктор Майк да е излязла.
Даръл беше напрегнат. Тео разбираше желанието на бащата да направи нещо, каквото и да е, за да помогне на детето си. Чакането би побъркало и самия Тео, а не можеше дори да си представи каква болка и тревога изпитваха родителите на Джон-Патрик.
— Може би един от нас трябва да остане тук — каза Чери, когато вратите на асансьора се отвориха.
— Аз ще остана тук — каза Тео. — Ще ви извикам, ако нещо стане.
Ноа се беше дръпнал встрани, но когато вратите на асансьора се затвориха, той веднага отиде при Тео.
— Майката е като в шок.
— Много ли е зле? Знаеш ли нещо?
— Изглеждаше доста зле, но честно казано, нищо не разбрах. Тук стана истинска лудница. Гледах Майк през прозореца. Тя стоеше на мивката и се миеше, после сложи ръкавиците и в същото време оглеждаше рентгеновите снимки, които един друг доктор държеше вдигнати. Разни сестри, лекари и техници търчаха напред-назад. Всички крещяха някакви заповеди — всички освен Майк. Тя изглеждаше спокойна и невъзмутима като скала. — В гласа му се долови възхищение. — Тя със сигурност знае как да се държи по време на криза. Предполагам, че затова е станала хирург.
Тео кимна.
— И снощи се държа така, макар че куршумите свиреха в ушите й.
— Като стана въпрос за куршуми, успя ли да свършиш всичко в Ню Орлиънс?
— О, да. Няма да повярваш какво открих.
Той разказа на Ноа за Клуба на четиримата и милионите долари, скрити в сметка на Каймановите острови. Когато завърши разказа си за това как бе достигнал до Камерън и Роза, той добави:
— Искам да пипна Джон Ръсел, но имам чувството, че неговите престъпления са много повече от тези в документите. Веднага щом детективите заловят Камерън Линч, ще говоря с него. Той ще ми каже това, което искам да знам.
— Съдейки по това, което ми каза Ник, знам колко убедителен можеш да бъдеш. Не се съмнявам, че ще го накараш да говори. Искам да хвърля един поглед на онези документи.
— Оставих копията в жабката на колата ти.
— Мислиш ли, че това е разумно?
Тео се усмихна.
— Не споменах ли, че изпратих копия на шефа си, на Данъчната служба, на ФБР и на домашния си адрес?
— Не, не спомена това. Каза, че инициалите до различните редове в разпечатките били
— Може би Катрин ги е написала. Може би има обяснение защо е изпратила тези документи на Мишел.
Джон Ръсел очевидно е
— Това е загадката, но се обзалагам, че скоро ще я разрешим. Детективи Андърууд и Башъм са изпратили няколко свои колеги из Ню Орлиънс да говорят с колегите на Джон. Съвсем скоро ще научим имената.
— Може би детектив Харис знае кои са. Тя обади ли се?
— Не.
Ноа поклати глава.
— Явно не е жена, която държи на думата си. Минаха повече от дванайсет часа. Нали обеща, че ще ти даде копия от документите?
— Сигурно ще побеснее, когато разбере, че съм получил копията от Роза.
— Но ти няма да й кажеш?
— За бога, не. Нямам намерение да споделям информацията си с нея. Ще оставя Андърууд и Башъм да спечелят похвалите и да си заслужат повишение.
Тео чу, че съобщават името му по уредбата, видя телефона на стената срещу асансьора и отиде да провери кой го търси. Веднага щом се представи, телефонистката го помоли да изчака. След две секунди се обади детектив Андърууд.
Информацията, която получи, бе много ценна. Накрая Тео каза:
— Разбира се, че ще почакам. Обадете ми се. — Затвори телефона и се обърна към Ноа. —
— Така ли? Много бързо.
— Един от детективите научил имената от бившата приятелка на Джон. Някоя си Линдзи. Опитвала се да влезе в къщата на Джон под предлог, че трябва да прибере някакви свои вещи. Разказала на детектива, че е виждала Камерън, но не и останалите. Но чувала Джон да говори по телефона и запомнила имената Престън и Далас, тъй като били постоянни събеседници.
— Не се знаят фамилиите им?
— Засега — не. Но познай какво? Някакъв друг мъж се обаждал веднъж и търсел Далас. Представил се като Мънк. Тя запомнила това обаждане, защото Джон се държал много почтително, сякаш се страхувал от него.
— Интересно — каза Ноа. — Линдзи разговаряла ли е с него или с някой от другите?
— Не. Джон не й разрешавал да вдига телефона, защото не искал хората да разберат, че е отишла да живее при него толкова скоро след смъртта на жена му. Казала на детектива, че щели да се женят, но преди няколко вечери Джон се прибрал и й казал да си събира багажа и да се омита. Не се държал приятно.
— И затова тя се е разбъбрила пред полицая?
— Точно така. Предполагам, че ще открият Престън и Далас преди полунощ.
— Може би и по-рано — каза Ноа. — Как те откри детектив Андърууд?
— Казах му, че ще бъда на мобилния си телефон или в „Лебедът“. Сигурно Джон-Пол или Джейк са му казали, че съм в болницата.
— Значи просто трябва да чакаме и да стоим нащрек още малко? Скоро ще свърши.
Тео се прозя шумно и разтри врата си.
— Трябва ми кофеин.
— Има кафе в чакалнята.
— Добре. Но първо ще отида да видя Мишел. Мога ли да вляза там? — попита той, като посочи с глава към широката двойна врата, над която имаше червен надпис „Вход забранен“.
— Разбира се, че може. Аз влязох. Можеш да погледнеш през прозореца и да видиш Майк. Тя е в операционната — последната врата в дъното на левия коридор. Само гледай никой да не те види. Сестрите са склонни да крещят за щяло и нещяло. Аз ще завъртя няколко телефона. — Той се отправи по коридора към чакалнята. — Да ти донеса ли кафе?
— Не — отвърна Тео. — Сам ще си взема. — Беше поставил вече ръка върху вратата, готов да я бутне, когато изведнъж спря и се обърна. — Хей, Ноа, знаеш ли какво е най-странното?
— Какво?
— Каналите, които Катрин е използвала… изпратила е файловете на нищо неподозираща роднина, която не е виждала дори веднъж през живота си.
— Джон-Пол каза, че била странна птица.
— Така е.
— Може би това е обяснението.
— Да. Може би — каза той, но не беше убеден.
Бутна вратата и влезе в забранената зона, чувствайки се като малко дете, влязло да гледа забранен филм. Почти очакваше някой да започне да му крещи или да го сграбчи за яката и да го изхвърли навън.
