Беше в широк коридор с няколко двойни летящи врати и асансьор. Избра вратата вляво. В дъното на коридора имаше подпряна носилка, а до нея се намираше операционната, в която бе Майк.
Тук бе поне двайсет градуса по-студено. Докато се приближаваше, Тео чу музиката и разпозна гласа. Добрият стар Уили Нелсън, любимият на Мишел. Тео усети, че го сполетя някакъв спомен, твърде бегъл, за да го задържи. Имаше нещо познато в миризмата и песента, и студа. Може би заради операцията, която наскоро бе преживял.
Погледна през квадратния прозорец и се изненада колко малка е залата. Беше пълна с хора. Преброи шестима, включително анестезиолога, който седеше до главата на пациента и следеше жизнените му показатели в мониторите. Тео не видя Джон-Патрик, защото една сестра го скриваше от погледа му, но успя да зърне челото на Мишел, когато сестрата й подаваше някакъв инструмент и тя леко се извърна. Докато я гледаше, усети как напрежението го напуска. Започна да се отпуска, пое си дълбоко дъх и осъзна, че изведнъж се чувства по-добре само защото тя бе наблизо.
— Боже, здравата съм хлътнал! — прошепна си той, после се завъртя и излезе по обратния път. Преувеличаваше ли чувствата си към Мишел? Не, разбира се, но светът изглеждаше малко по-ярък и определено по-хубав, когато беше с нея.
Катрин бе друго нещо. Тя бе въплъщение на вманиачеността. Тази мисъл го отведе отново до загадката, която се опитваше да разгадае. Роза му беше казала, че Катрин е искала да използва файловете като заплаха, за да контролира поведението на Джон, докато е била жива. Защо просто не бе наредила на адвоката си да изпрати документите в полицията след смъртта й? Нима се е тревожела, че Бенчли няма да изпълни волята й, или недоверието на Роза към властите се бе предало и на нея?
Тео можеше да разбере защо Катрин бе избрала Мишел. Давала си е сметка колко умна е братовчедка й. Всеки път, когато Джейк й се е обаждал, той се хвалел с децата си, и Катрин, която е знаела, че братовчедка й вече е постигнала много в живота си, е била сигурна, че Мишел ще разбере какво означават всички тези цифри и сметки, Катрин навярно не се е надявала, че Джейк ще проумее нещо от това — добродушната му външност заблуждаваше доста хора, че той не е толкова интелигентен, колкото всъщност беше. Катрин не е знаела това, но със сигурност е била наясно колко неотстъпчив може да бъде, след като така и не се е отрекъл от нея. Обаждал й се всеки месец, отказвайки да приеме студеното й безразлично поведение, което би отблъснало всеки друг. Катрин вероятно е предположила, че Джейк ще се погрижи Мишел да обърне достатъчно внимание на документите и да ги даде на когото трябва.
Но тя бе пренебрегнала полицията и бе предала второто копие на Роза. Защо бе направила това?
Изведнъж отговорът изплува кристално ясен. Защото е знаела, че Роза никога не би отишла в полицията. А това означаваше…
— Мамка му! — прошепна той.
Ядоса се на себе си, че му бе отнело толкова време да се сети.
Нямаше търпение да каже на Ноа. Блъсна летящата врата, изтича в коридора и в бързината бутна една от количките, така че тя се удари в отсрещната стена. Купчина кърпи паднаха в краката му, докато той се опитваше да задържи количката да не се преобърне. Наведе се и започна да събира кърпите, когато чу звънеца на асансьора и свистящия звук от отварянето на вратите му.
Детектив Харис се появи откъм нишата, която водеше към асансьора. Вървеше бързо, както инстинктивно правят повечето преуморени полицаи, когато са изостанали с работата си, и токовете й тракаха по пода като кастанети.
Тео тръгна след нея и й извика:
— Детектив Харис, мен ли търсите?
Тя бе стигнала почти до чакалнята. Обърна се стресната, пъхна ръка в джоба си и се усмихна.
— Откъде изскочихте?
Ноа се появи в коридора зад Харис, докато тя бързаше към Тео.
— От операционната — отговори той. — Ей сега ще дойда да говорим. Трябва само да се обадя по телефона. — Обърна се към апарата на стената, вдигна слушалката, свърза се с телефонистката и говори нещо с нея съвсем тихо. После затвори и отново се усмихна. — Как разбрахте, че съм тук?
— Нали съм детектив. Знам как да откривам хората. — Тя се засмя. — Един човек в „Лебедът“ ми обясни, че сте тук, а на регистратурата ми казаха, че сте на този етаж. Не ми костваше особени усилия. Малко закъснях. Минаха повече от дванайсет часа, но ме задържаха. Обаче държа на думата си.
— Не очаквах да се появите. Впечатлен съм.
— Нося копия на документите от онзи пакет и ще ви позволя да ги прочетете само защото съм добра по сърце — каза тя. — Но помнете, че това си е мое разследване — добави тя бързо.
— Няма да ви се меся — обеща той. — Е, къде е досието на Мънк?
— Сигурно не сте ми повярвали, когато ви казах, че съм прекарала три години в преследването на един призрак. Нося два огромни кашона в багажника. Ще ви трябват поне две седмици, за да прегледате всичко.
— Карате ме да съжалявам, че съм ги поискал ли?
— Разбира се. — Тя потрепери демонстративно. — Боже, колко е студено тук. Като в гробница. Е, какво искате да направим? Да прехвърлим кашоните във вашата кола сега или да ги закарам донякъде?
— Можем да ги прехвърлим сега. Ще започна да ги чета още довечера.
— Както желаете.
— Извършихте ли вече някакви арести?
Очите й се присвиха леко. Въпросът очевидно я подразни.
— Не още — отвърна тя рязко. — Измъкна се. Всеки проклет път ми погажда този номер. Сякаш се изпарява във въздуха. Проследихме го до един мотел в Сейнт Клеър. Обградихме го и започнахме да стесняваме кръга. Колата му беше там, паркирана точно пред вратата, но него го нямаше. Но явно си бе тръгнал набързо. Не е имал време да събере вещите и дрехите си. Надявам се, хората ми да извадят късмет този път и да открият отпечатъци от пръсти. В момента обработват стаята.
— Ще може ли да отида дотам и да хвърля един поглед?
— Разбира се, стига да не се месите.
— Вече обещах, че няма.
— Добре. Може да огледате. Мотел „Сейнт Клеър“, на Четвърта и Съмит.
Тя натисна бутона на асансьора и зачака. Вдигна глава и видя, че свети цифрата четири. Чакаха един до друг няколко секунди. Тя отново натисна бутона.
— Хайде да слезем по стъпалата — каза изнервено. — Ще стане по-бързо, а аз трябва да се връщам в Ню Орлиънс.
— Среща ли имате?
— Откъде знаете?
— Просто предположих. Ще бъде доста късно, когато се приберете.
Тя отново погледна на кой етаж е асансьорът. Все още светеше цифрата четири.
— Ню Орлиънс никога не заспива, френският квартал ще кипи от живот, когато пристигна. — Тео отстъпи крачка встрани от нея точно когато тя каза: — Да вървим.
Обърна се да тръгне първа и изведнъж се закова на мястото си. Ноа стоеше пред нея, сложил ръце зад гърба си.
— Здравейте — поздрави той весело.
— А, ето те и теб — каза Тео. — Нека ти представя детектив Харис. Детектив, това е Ноа Клейборн — каза той, като постави ръка на рамото й. — Ноа работи за ФБР, но освен това е мой добър приятел.
Тео отстъпи назад. Ноа каза:
— Радвам се да се запознаем, детектив Харис. Тъкмо се…
Тео отстъпи още крачка назад.
— Хей, Далас — извика той.
Тя инстинктивно се обърна. Още докато го правеше, осъзна какво бе станало. Очите й се разшириха и тя се дръпна назад, но вече бе твърде късно. Тео я притисна с лице към вратата на асансьора, така че да не може да употреби пистолета, който бе държала скрит в джоба си.
Ноа пристъпи напред, изви ръката й зад гърба и удари силно китката й, за да я накара да пусне
