— Това не е съвсем точно — каза Бенчли. — Тя дарява четиристотин хиляди долара на семейство Ренърд, които трябва да се разделят по равно между чичо й Джейк Ренърд и тримата й братовчеди — Реми, Джон-Пол и Мишел.
— Не мога да повярвам — извика Джон. — Катрин наричаше тези хора бели боклуци.
— Явно е променила мнението си — каза Бенчли. Той почука по листовете с пръста си и добави: — Всичко е тук, в завещанието й. Всеки един от роднините й ще получи по сто хиляди долара. Има и едно специално желание. Катрин много обичаше икономката си, както, не се съмнявам, знаете.
— Разбира се, че я обичаше. Тази жена изпълняваше всяка нейна прищявка и открито ме мразеше. Катрин намираше това за много забавно.
— Да, така че — продължи Бенчли — тя е оставила на Роза Винчети сто и петдесет хиляди долара.
Тази новина изкара Джон от кожата му. Вече съжаляваше защо не бе накарал Мънк да убие и икономката. Мразеше тази вещица, която се преструваше на светица, с нейните ястребови очи. С такова удоволствие я беше уволнил. А ето че и тя щеше да получи част от парите.
— Всеки цент от тези пари е мой — извика той. — Ще се боря за тях и ще ги получа, надуто копеле.
Бенчли не се смути ни най-малко от този изблик.
— Постъпете както решите. Обаче… Катрин предполагаше, че може да поискате да оспорите завещанието й, така че ми остави този запечатан плик, за да ви го предам. Нямам представа какво има вътре. Но Катрин ме увери, че след като го прочетете, ще се откажете от съдебните битки.
Джон се подписа, че е получил плика и го грабна от Бенчли. Отрова капеше от устата му, когато каза:
— Не разбирам защо жена ми би ми причинила това.
— Може би писмото ще обясни.
— Дайте ми копие от проклетото завещание — процеди той. — И ви уверявам, че нищо, което Катрин е написала в писмото си, няма да ме накара да променя решението си. Ще се срещнем в съда.
Той затръшна вратата на офиса. Главата му бушуваше от гняв. После си спомни за всички неплатени сметки и за Мънк. Как, по дяволите, щеше да се оправя сега?
— Проклета кучка! — изкрещя той, когато се качи в колата си.
В гаража бе тъмно. Джон включи лампата в купето и разкъса плика. Бяха общо шест страници, но писмото на Катрин беше на първата. Джон ги разлисти, за да види какви други изненади му беше приготвила.
Не можа да повярва на очите си, бързо се върна на първата страница и трескаво зачете писмото.
— Боже мой, боже мой! — шептеше той отново и отново.
ОСМА ГЛАВА
Джон трепереше неудържимо. Наруши всички възможни закони и ограничения, докато караше с бясна скорост и си пробиваше път в натовареното движение със сто и двайсет километра в час.
Продължаваше да стиска мръсното писмо на Катрин в ръката си. Блъскаше отново и отново с юмрук по коженото табло и си представяше, че размазва лицето й. Тази кучка! Тази подла кучка!
Не можеше да повярва какво му бе причинила, не искаше да повярва. Всичко беше блъф. Да, точно така. Дори и след смъртта си, тя искаше да го контролира и манипулира. Не бе възможно тя да е проникнала през всички защити, които бе поставил в компютъра си. Не бе толкова умна, по дяволите.
Когато пристигна пред дома си, вече бе почти убеден, че всичко е само измислица. Не прецени добре разстоянието и се блъсна във вратата на гаража, когато натисна спирачката. Изпсува и изскочи от колата, после хукна към страничния вход на къщата, но се сети, че не е изгасил мотора.
Отново изпсува. Спокойно, каза си той. Просто запази спокойствие. Кучката просто се опитваше да го вбеси, да го изкара от релси. Но той трябваше да се увери сам. Побягна през празната къща, като в бързината събори един от столовете в трапезарията. Когато стигна до библиотеката, ритна вратата да се затвори зад него и се хвърли към бюрото, за да включи компютъра си, после седна на тапицирания стол.
— Хайде, хайде, хайде — мърмореше той, като барабанеше с пръсти по бюрото, докато чакаше компютърът да се стартира. Веднага щом иконката се появи, той пъхна дискетата и въведе паролата.
Извика списъка с документите и отброи редовете, както му бе написала Катрин в писмото, и там, на шестнайсетия ред, точно по средата на цифрите от една финансова операция, която бе осъществил преди много време, видя петте вмъкнати думи.
— Тлъста кучка — извика той.
Напълно втрещен, се облегна назад на стола си.
Мобилният му телефон зазвъня, но той не му обърна внимание. Камерън или Престън, или Далас се обаждаха да разберат защо той се бави. Или Мънк се обаждаше, за да разбере кога и къде ще се срещнат, за да си получи парите.
Какво, за бога, щеше да каже на Мънк? Джон разтри слепоочията си, докато обмисляше проблема. Далас бе решението на проблема, реши той. Щеше да остави Далас да се оправя с Мънк. В края на краищата Мънк не правеше нищо без позволението на Далас и без съмнение щеше да се съгласи да изчака за плащането, ако Далас се разпоредеше за това.
Но какво щеше да каже Джон на останалите? Нямаше да се спаси от този кошмар с лъжи и колкото повече чакаше, толкова по-зле щеше да свърши това. Трябваше да им каже и то скоро, преди да е станало твърде късно.
Отчаяно се нуждаеше от едно питие. Прекоси стаята и отиде до барчето, забеляза празната сребърна купа за лед и я запокити на пода. Докато Катрин бе жива, тя се грижеше купата винаги да е пълна с лед, независимо по кое време на деня или нощта. Глупава дреболия, но изведнъж му се стори много важна. Тя въртеше цялата къща от леглото си, точно както се опитваше да командва и него с хленченето и изискванията си.
Наля си пълна чаша уиски и се върна при компютъра. Облегна се на бюрото и изпи чашата на един дъх с надеждата, че това ще успокои нервите му за изпитанието, което му предстоеше.
Телефонът иззвъня отново и този път той го вдигна.
Беше Престън.
— Къде си? Чакаме те да отпразнуваме забогатяването ти. Довлечи си задника дотук.
В далечината се чуваше музика и тракане на чаши.
Джон си пое дъх. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне.
— Не съм забогатял.
— Какво?
— Имаме проблем.
— Джон, почти не те чувам. Какво ми каза, че още не си получил парите ли?
— Другите с теб ли са?
— Да — отвърна Престън. Гласът му вече не звучеше толкова весело. — Дори ти поръчахме питие и…
— Чуй ме. Имаме сериозен проблем.
— Какъв проблем имаме?
— Не е нещо, което искам да обсъждам по телефона.
— Къде си?
— Вкъщи.
— Искаш ли да дойдем там? Необходимо ли е веднага да обсъдим този проблем?
— Да.
— Какво по…
— Много е лошо — извика Джон. — Елате тук.
И затвори, преди Престън да му е задал други въпроси. Напълни отново чашата си с уиски и пак се върна при бюрото. Седеше, вперил поглед в монитора, докато наоколо ставаше все по-тъмно.
Камерън и Престън пристигнаха заедно след около петнайсет минути. Далас ги последва почти
