незабавно.
Джон ги въведе в библиотеката и им посочи писмото, което бе поизгладил и разпънал на бюрото.
— Прочетете го и плачете — измърмори той. Скоро щеше да бъде пиян.
Камерън вдигна листа и го прочете мълчаливо. Когато свърши, пусна писмото на бюрото и се нахвърли върху Джон, опитвайки се да го докопа за гърлото. Престън му попречи.
— Полудял ли си? — крещеше Камерън с почервеняло лице. — Оставил си жена ти да се рови из нашите файлове? Боже мой!…
— Успокой се Камерън — повтаряше Престън и го дърпаше назад.
— Първо прочети писмото, после ми казвай да се успокоя — извика му Камерън.
Далас стана от стола, взе писмото и го прочете на глас на Престън.
Скъпи Джон,
Дългите сбогувания са уморителни, така че моето прощаване ще бъде кратко и приятно.
Сърцето ми не издържа, нали? Извини ме, че съм тъй дребнава, за да отбележа „нали ти казах“, но точно това подозирах през цялото време. Умрях от сърдечен удар, нали? Повярва ли най-после? В крайна сметка се оказа, че не съм чак такава хипохондричка.
В този момент сигурно се отърсваш от шока, че съм променила завещанието си и не съм ти оставила нищо. Познавам те добре, Джон, и знам, че сега си твърдо решен да оспориш завещанието, нали така? Може би смяташ да твърдиш, че съм загубила разсъдъка си или че болестта ми е била твърде напреднала, за да съзнавам какво правя. Предполагам обаче, че когато стигнеш края на това писмо, ще си решил да се измъкнеш тихомълком и да се скриеш. Сигурна съм в едно — ти няма да оспориш завещанието.
Мислиш си и за всички разходи, които си направил след смъртта ми. Пожелах завещанието да бъде прочетено не по-рано от шест седмици след смъртта ми точно защото знам, че ще се втурнеш да харчиш като луд и така ще натрупаш много дългове, които не можеш да платиш. Искам да ти се наложи да се криеш от кредиторите си.
Защо се отнесох с теб толкова жестоко? Отмъщение, Джон. Наистина ли вярваше, че ще те оставя да изхарчиш дори и долар за твоята курва? О, да, знам за нея. Знам всичко и за останалите.
Кипиш ли от гняв, скъпи? Приготви се за още. Запазих най-хубавата изненада за накрая. Не бях такава „глупава крава“. Точно така, чувала съм те как говориш по телефона с курвата си и ме наричаш по този начин. Отначало бях съкрушена и ядосана и толкова разочарована, че плаках цяла седмица. После реших да си го върна. Започнах да търся в кабинета ти доказателства за изневерите ти. Бях обсебена от идеята, че трябва да открия колко от моите пари си изхарчил по уличници. Когато тръгваше на работа, аз надигах „дебелия си задник“ от леглото и слизах долу в библиотеката. Отне ми доста време, докато открия паролата и да се добера до секретните ти файлове. О, Джон, не бях си давала сметка колко извратен и корумпиран си ти и приятелите ти от клуба. Какво ли ще кажат властите за тайните ви инвестиции? Направих копие от всеки файл и просто за да ти докажа, че казвам истината, бързо се прибери у дома и отвори файла, наречен „Покупки“. Слез надолу до ред шестнайсети. Оставила съм малко съобщение само за да ти покажа, че съм посветена в последните ти операции.
Разтревожен ли си? Ужасен? Аз, от друга страна, се къпя в задоволство. Представи си колко се радвам, като знам, че след като съм си отишла завинаги, ти ще прекараш остатъка от живота си, гниейки в затвора. В деня, а който получиш това, разпечатките ще бъдат изпратени на някого, който ще направи с тях каквото трябва.
Не трябваше да ме предаваш, Джон.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Мишел почти привършваше с оформянето на документите на един от пациентите на д-р Ландуски, когото предстоеше да изпишат. Седеше на бюрото си на етажа на хирургията в общинската болница на Сейнт Клеър, опитвайки да събере сили, за да довърши картоните. Девет бяха готови, оставаха й още два. Повечето пациенти бяха на д-р Ландуски. Тя бе поела дежурствата му през изминалите две седмици, докато той бе на пътешествие из Европа, но утре колегата й се връщаше на работа и Мишел можеше официално да излезе в отпуск — първия й отпуск от толкова години, че дори не помнеше колко точно.
Но не можеше да мръдне, докато не попълнеше картоните. И докато не разчистеше пощата си. Боже, имаше купчина неотворени писма, които разнасяше със себе си и си бе обещала, че няма да се измъкне, докато не ги сортира. Погледна часовника си и изстена. Беше на крак от четири и петнайсет сутринта. Една перфорирана жлъчка при катастрофа с мотоциклет я бе измъкнала от леглото час по-рано от обичайното — а вече бе пет часът следобед. Подпря лакти на купчината картони, които вече бе попълнила, оброни лице върху дланите си и затвори очи.
Трийсет секунди по-късно вече спеше дълбоко. Докато караше специализацията си, Мишел се бе научила да заспива навсякъде, независимо от времето и мястото.
— Доктор Майк?
Тя се стресна и отвори очи.
— Да?
— Имате нужда от малко кофеин — отбеляза една сестра, докато минаваше край вратата. — Да ви донеса ли нещо? Изглеждате изтощена.
Мишел не прикри раздразнението си.
— Мегън, събуди ме, за да ми кажеш, че изглеждам уморена?
Сестрата бе красива млада жена, току-що завършила училище. Работеше в болницата по-малко от седмица, но пече познаваше всички по име. Току-що бе получила известие, че е издържала държавния си изпит. Нищо не можеше да развали настроението й днес, дори и някой сърдит хирург.
— Не знам как можете да спите така. Само преди минута говорехте по телефона, а сега спите върху картоните и хъркате.
Мишел поклати глава.
— Изобщо не хъркам.
— Отивам до кафенето — каза Мегън. — Да ви взема ли нещо?
— Не, благодаря. След малко си тръгвам. Само трябва да сортирам пощата си и съм готова.
Една санитарка я прекъсна:
— Доктор Майк?
— Да?
— Пристигна пратка за вас долу в спешното. Мисля, че трябва да се подпишете за нея. Да не би да ви съди някой?
— Доктор Майк не е чак толкова отдавна на работа, че да започнат да я съдят — намеси се Мегън.
— Куриерът каза, че пратката е от някаква юридическа фирма в Ню Орлиънс и че няма да си тръгне, докато не ви предаде пакета лично и не му се подпишете. Какво да му кажа?
— Ей сега ще сляза.
Мишел взе попълнените картони и ги постави на мястото им. Сложи двата, които не бяха готови, върху купчината с пощата и тръгна по стълбите към спешното. Куриерът не се виждаше никакъв. Секретарката на спешното я забеляза, бързо тръгна към нея и й подаде голям кафяв плик.
— Ето пакета ви. Знаех, че сте заета и казах на куриера, че съм упълномощена да получавам пратки вместо нас.
— Благодаря, Елена.
Мишел тръгна обратно към етажа на хирургията, но Елена я спря.
— Не ми благодарете. Има тежка катастрофа в центъра и линейката кара няколко деца. Пристигат след две минути. Ще се нуждаем от помощта ви.
Мишел взе големия плик със себе си и отиде в лекарската стая, за да си вземе една диетична кола.
