Тео лесно намери Сейнт Клеър, Луизиана. Но да намери Боуън, се оказа невъзможно. Нямаше никакви табели, а както бе казал Джейк, градчето го нямаше на картата. Тео не искаше да си признае, че се е загубил и трябва да помоли някого да го упъти — този генетичен дефект се предавал по наследство в семейството им, така твърдяха сестрите му Джордан и Сидни — и продължи да обикаля в кръг, докато почти не му свърши бензинът и се наложи да спре. Когато влезе в бензиностанцията, за да плати, попита касиера дали знае къде се намира Боуън.
Луничавият леко кривоглед тийнейджър кимна ентусиазирано.
— Разбира се, че знам къде се намира Боуън. Вие отскоро ли сте в града? — Преди Тео да успее да отговори, момчето зададе нов въпрос: — Сигурно търсите новото училище? Намира се на Клемънт Стрийт. Обзалагам се, че отивате точно там.
— Така ли?
— Разбира се. Ще кандидатствате за треньор, нали? Точно това е, нали? Дошли сте заради обявата. Чухме, че някой проявил интерес, сигурно сте бил вие? Значи не е било само слух. Наистина се нуждаем от помощ, защото господин Фрилънд — той е учителят по музика, но вие сигурно вече знаете това — не разбира и бъкел от футбол2. Е, вие ще приемете ли работата?
— Не, няма.
— Защо? Още не сте огледали мястото. Не мисля, че е добре да решавате, преди дори да сте видели училището.
Търпението на Тео бе на предела си.
— Аз не съм треньор по футбол.
Тийнейджърът не му повярва.
— Приличате ми на треньор. Имате широки рамене, може би сте играл футбол като млад.
Като млад? За колко стар го мислеше това момче?
— Слушай, само искам да ме упътиш…
Тийнейджърът го прекъсна.
— А, ясно — кимна ентусиазирано той.
— Какво е ясно? — не се сдържа да попита Тео.
— Това е тайна, нали? Искам да кажа, докато не поемете официално поста, е тайна. Нали се сещате, докато директорът не обяви избора си на голямото състезание след две седмици. И между впрочем, тренер, аз съм Джеръм Кели, но всички ми викат Кевин, такова е средното ми име. — Протегна ръка през тезгяха и стисна ръката на Тео. — Много се радвам да се запознаем.
Тео стисна зъби.
— Само се опитвам да намеря Боуън. Ще ми кажеш ли къде е или не?
Кевин вдигна ръце, за да го успокои.
— Добре, няма нужда да се ядосвате. Но това е тайна, нали?
Тео реши да се съгласи с момчето само за да го накара да смени темата.
— Точно така. Тайна е. А сега кажи къде е Боуън.
Кевин се ухили широко.
— Виждате ли това? — попита той, като посочи улицата пред бензиностанцията.
— Кое?
— Улицата.
— Разбира се, че я виждам.
Кевин кимна отново.
— Това е Елм Стрийт, макар че по нея няма никакви брястове3. Аз съм нападател.
— Какво си?
— Нападател. Господин Фрилънд казва, че трябва да играя като нападател. Мога да ритна топката на четирийсет метра без никакво усилие.
— Наистина ли?
— Много съм бърз.
— Слушай, Кевин, аз не съм новият треньор по футбол.
— Да, знам и няма да кажа на никого, докато не бъде официално съобщено. Може да разчитате на мен, тренер.
— Къде е Боуън? — гласът му вече беше изнервен.
— Нали това ви обяснявах. Ако карате от тази страна на Елм Стрийт, от източната страна — за да обясни, той отново посочи през прозореца — значи сте в Сейнт Клеър. Ако не знаете накъде е изток и накъде запад, понякога и аз се затруднявам да определя, ще разберете, че сте в Сейнт Клеър, ако виждате тротоари. В Боуън няма никакви тротоари.
Тео изскърца със зъби.
— Та къде всъщност е Боуън?
— Точно това ви обяснявам. Значи, ако пресечете Елм Стрийт, все едно сте тръгнали пеша…
Тео вече искрено мразеше момчето.
— Да?
— И сте там.
— Къде?
— В Боуън. Разбрахте ли? От едната страна на Елм Стрийт е Сейнт Клеър, а от другата — Боуън. Съвсем просто е. Наистина се надявам да ме сложите нападател. Ще бъда много ценен за отбора.
Тео отброи парите за бензина и попита:
— Да си чувал за „Лебедът“?
— Разбира се — кимна момчето. — Всички знаят „Лебедът“. Голяма стара постройка навътре в мочурището, съвсем на другия край на Боуън. На покрива има голям лебед. Не може да не го забележите, щом го намерите веднъж.
— И как да го намеря?
Кевин този път не се отклони от темата. Когато описа правилния маршрут, каза:
— Хората в Сейнт Клеър предпочитат да мислят, че Боуън им е предградие, но тези от Боуън адски се ядосват за това.
Тео прибра рестото си, благодари на Кевин за помощта и се отправи към колата си. Кевин се втурна след него.
— Сър, как се казвате?
— Тео Бюканън.
— И да не забравите — извика момчето.
— Какво да не забравя?
— Че трябва да играя нападател.
Тео се ухили.
— Няма да забравя.
Кевин изчака колата да потегли по Елм Стрийт, после се втурна в бензиностанцията, за да се обади на приятелите си. Искаше първи да им съобщи новината за треньора Бюканън.
Десет минути по-късно Тео караше по още един видимо безкраен чакълиран път. От двете страни на пътя имаше гъста зеленина и кипариси със сивкаво зелени клони. Навън бе горещо и ужасно влажно, но бе толкова красиво и спокойно, че Тео отвори прозореца си, за да вдишва сладкия мирис на земя.
Можеше да види тъмната вода зад дърветата, ако караше по-бавно. Искаше му се да спре колата и просто да седне, и да се полюбува на гледката. „Чудесно място да си направиш един поход“, помисли си той. Тази мисъл доведе до друга. Алигаторите не живееха ли в мочурища? По дяволите, така беше. Значи трябваше да забрави за походите.
Какво правеше тук? Защо бе изминал целия този път, за да отиде за риба? Защото тя беше тук, призна си той и изведнъж се почувства като глупак. Замисли се дали да не обърне колата и да се върне в Ню Орлиънс. Да, точно това трябваше да направи. Ако побързаше, можеше да успее да хване някой късен полет и да пристигне в Бостън преди полунощ. Нали там бе домът му? Ако искаше да лови риба, можеше да излезе с лодката си в океана и да полови сериозно.
