— Но ти сама се научи да ги свързваш. Аз само ти четях. А ти бързо възприемаше. Запомняше всичко на минутата. Така беше, скъпа. А сега ми кажи защо не харесваш госпожица Перин. Защото трябва да я чакаш да ти обърне внимание ли?
— Не за това.
— А какво тогава?
— Тя иска да ме прати в друго училище — изхлипа Мишел. Очите й се напълниха със сълзи, а гласът й затрепери. — Нали така, татко? Тя ми каза, че иска да те накара да ме изпратиш в друго училище, където няма да познавам никого.
— Първо, знаеш, че никой не може да принуди баща ти да направи нещо насила. Но тази госпожица Перин… ами тя ме накара да се замисля за някои неща.
— Само си пъха носа, където не й е работа. Не й обръщай внимание.
Джейк поклати глава. Малкото му момиченце току-що бе използвало един от любимите му изрази. Когато братята й я дразнеха, той все й казваше да не им обръща внимание.
— Учителката ти казва, че имаш много висок коефициент на интелигентност.
— Не съм го направила нарочно.
— Няма нищо лошо в това да си умна. Но госпожица Перин смята, че трябва да намерим начин да ти осигурим възможно най-доброто образование. Тя мисли, че ти можеш да постигнеш нещо голямо. Не бях се замислял по-рано, но никъде не е казано, че трябва да се ожениш и да почнеш да раждаш бебета веднага щом завършиш училище. Може би в нашето семейство сме имали твърде малки амбиции.
— Може би, татко.
От тона й разбра, че тя се опитва да го умилостиви.
— Но не искам нищо да се променя — добави тя.
— Знам, че не искаш. Но нали се сещаш, че мама би искала да постъпим, както е редно.
— Мама умна ли е?
— О, боже, да. Много е умна.
— Но се е омъжила и е започнала да ражда бебета веднага след училище.
Голяма умница беше, няма спор. Но защо трябваше да се появи нова учителка, за да осъзнае този факт собственият й баща?
— Стана така, защото се появих аз и тя се влюби лудо в мен.
— Защото си неустоим, така ли?
— Точно така.
— Може би трябва да поговориш с мама, преди да решиш да ме изпратиш в новото училище. Може би тя знае как трябва да постъпиш.
Той бе толкова шокиран от думите й, че рязко се обърна към нея.
— Ти знаеш, че обичам да обсъждам нещата с мама?
— Аха.
— Откъде знаеш?
Тя му се усмихна с блеснал поглед.
— Защото понякога й говориш на глас. Няма нищо, татко. И аз обичам да си говоря с мама за разни работи.
— Добре тогава. Утре ще навестим мама и двамата ще обсъдим въпроса с нея.
Мишел зашляпа с крака във водата.
— Мисля, че тя ще ми каже, че трябва да остана у дома с Реми и Джон-Пол.
— Чакай, първо да…
— Татко, разкажи ми как се запознахте двамата с мама. Знам, че си ми разказвал историята поне сто пъти, но никога няма да ми омръзне да я слушам.
Бяха се отклонили от темата и Джейк знаеше, че дъщеря му го направи нарочно.
— Сега няма да си говорим за майка ти и мен. Сега говорим за теб. Искам да те питам нещо важно. Остави въдицата си и внимавай.
Тя го послуша и прибра ръце в скута си. Беше истинска малка дама. Но как, за бога, бе станала, като живееше с трима недодялани глупаци?
— Ако можеш да станеш каквато си пожелаеш, какво би избрала? — Тя беше преплела пръстите и ги гледаше съсредоточено. Той я подръпна за опашката, за да привлече вниманието й. — Няма нужда да се срамуваш от татко си. На мен можеш да кажеш.
— Не се срамувам.
— Косата ти става по-червена, а също и луничките.
Тя се изкикоти.
— Косата ми вече си е червена, а луничките ми не си менят цвета.
— Ще ми кажеш ли или не?
— Ако обещаеш да не се смееш.
— Няма да се смея.
— Реми и Джон-Пол сигурно щяха да се разсмеят.
— Братята ти са глупаци. Те се смеят на каквото трябва и не трябва. Но знаеш, че те обичат и че биха направили всичко, за да ти помогнат да постигнеш мечтата си.
— Знам.
— Е, ще ми кажеш ли или не? Струва ми се, че вече си намислила каква искаш да станеш.
— Така е — призна тя. Погледна го право в очите, за да е сигурна, че той няма да се разсмее и прошепна: — Ще стана лекар.
Той прикри изненадата си и не каза нищо цяла една минута, докато се опитваше да преглътне тази новина.
— Я кажи, защо искаш да станеш лекар? — попита той, когато започна да възприема идеята.
— Защото тогава ще мога да излекувам… едно нещо. Мисля си за това отдавна, още когато бях съвсем малка.
— Ти още си малка. А докторите лекуват хора, не неща.
— Знам, татко — каза тя толкова важно, че предизвика усмивката му.
— Имаш ли някого предвид, когото искаш да излекуваш?
Татко Джейк обви ръка около раменете на дъщеря си и я придърпа към себе си. Вече знаеше отговора, но искаше да го чуе от нея самата.
Тя отмести бретона от очите си и кимна бавно.
— Мислех си, че може би ще успея да излекувам главата на мама. Така тя ще може да се прибере у дома.
ПЪРВА ГЛАВА
Наши дни, Ню Орлиънс
Първият път бе убийство по милост.
Тя умираше бавно, много бавно. Всеки ден се появяваше ново унижение, сантиметър по сантиметър тялото й отстъпваше пред коварната болест. Горката, горката Катрин. Преди седем години тя бе красива младоженка, със стройна, добре оформена фигура, която предизвикваше фантазиите на мъжете и завистта на жените. Сега тялото й бе дебело и разплуто, а съвършената някога кожа с цвят на алабастър бе станала жълтеникава и на петна.
Имаше моменти, когато съпругът й, Джон, не успяваше да я познае. Спомняше си как изглеждаше тя преди и после виждаше със стряскаща яснота в какво се бе превърнала. Онези прекрасни, искрящи зелени очи, които така го плениха, когато ги видя за пръв път, бяха станали мътни и безизразни като блато от несметните количества болкоуспокояващи лекарства.
Чудовищната болест не бързаше да я довърши и за съпруга й нямаше нито миг покой.
Мразеше да се връща вкъщи вечер. Винаги спираше първо на Ройъл Стрийт и купуваше един килограм от шоколадовите бонбони „Годайва“. Бе започнал този ритуал преди месеци, за да й докаже, че още я обича, независимо от променената външност. Разбира се, би могъл да уреди да доставят бонбоните
