Камерън, Престън и Далас знаеха, че Джон е мозъкът на групичката им и че без него никога не биха стигнали толкова далече. Не можеха да си позволят да го загубят и се тревожеха все повече заради влошаващото се състояние на духа му.
Джон беше в беда, но те не знаеха как да му помогнат. Така че просто го изслушваха, докато той изливаше сърцето си пред тях. Джон неизбежно подхващаше темата за обичната си жена и ги осведомяваше за последните ужасяващи развития. Никой от тях не бе виждал Катрин от години заради болестта й. Това бе по нейно настояване, не тяхно, тъй като тя предпочиташе хората да я помнят такава каквато бе преди, а не такава каквато бе сега. Изпращаха й подаръци и картички, разбира се. Джон им беше като брат и макар че искрено съчувстваха на жена му за тежкото й състояние, те се тревожеха много повече за него самия. По общото им мнение тя бе, в края на краищата, обречена. Той — не. Разбираха, че той не може да се справи сам, че е на път да рухне. Знаеха, че все по-трудно се концентрира — опасна тенденция предвид естеството на работата му — и че пие прекалено много.
Тази вечер Джон бе много пиян. Престън бе поканил него и останалите в новия си мезонет, за да отпразнуват успеха на последното си начинание. Седяха около масата в трапезарията, на тапицираните с плюш столове, а пред очите им се разгръщаше красива панорамна гледка на Мисисипи. Беше късно, почти полунощ, четиримата съзерцаваха примигващите светлинки в мастиления мрак навън. През няколко минути звукът на сирена огласяше тъжно далечината.
Този звук потопи Джон в меланхолия.
— От колко време сме приятели? — попита той завадено. — Някой помни ли?
— От около милион години — отвърна Камерън, докато се пресягаше за бутилката „Чивъс“.
Далас се разсмя.
— Доста изглежда, а?
— От гимназията — обади се Престън — когато основахме Клуба. — Обърна се към Джон. — Ти ужасно ме плашеше. Винаги бе толкова спокоен и невъзмутим. Беше по-самоуверен от учителите.
— А за мен какво си мислеше? — полюбопитства Камерън.
— Ти беше нервак — отвърна Престън. — Винаги бе готов да избухнеш. Нали разбираш? Още си такъв — добави той.
— А ти винаги си бил предпазливият в групата — обади се Далас.
— Този, който все се тревожи за нещо — добави Престън.
— Докато ние с Далас винаги сме били по…
— Дръзки — предложи Далас. — Никога не бихме се сприятелили, момчета, ако Джон не ни беше събрал.
— Аз видях нещо, което вие не забелязвахте — обади се Джон. — Талант и алчност.
— Хайде, хайде — каза Камерън и вдигна чашата си в иронична наздравица към останалите.
— Мисля, че бях на шестнайсет, когато основахме Клуба — каза Далас.
— И още бранеше девствеността си, нали? — попита Камерън.
— По дяволите, не. Загубих девствеността си още когато бях на девет.
Преувеличението разсмя всички.
— Добре де, може би на малко повече.
— Ей, какви наперени копелета бяхме тогава, помните ли? Мислехме се за големи умници заради тайния клуб — възкликна Престън.
— Ние наистина бяхме умни — изтъкна Камерън. — И имахме късмет. Осъзнавате ли какви глупави рискове сме поемали?
— Винаги, когато искахме да се напием, свиквахме събрание на Клуба — спомни си Далас. — Имаме късмет, че не станахме алкохолици.
— Кой казва, че не сме? — попита Камерън и всички отново се разсмяха.
Джон вдигна чашата си.
— Тост за Клуба и за хубавата сума, която спечелихме току-що, благодарение на Престън, нашия толкова сладък източник на вътрешна информация.
— Така, така — каза Камерън, докато се чукаше с останалите. — Обаче още не мога да си представя как се сдоби с тази информация.
— Как мислиш, че съм се сдобил? — попита Престън. — Напих я, чуках я до изтощение и когато загуби съзнание, прерових компютърните й файлове. Всичко това за една нощ.
— Значи я прекара? — ухили се Камерън.
— Прекара? Кой използва тази дума в наши дни? — попита Престън.
— Искам да разбера как успя да го вдигнеш. Знам как изглежда тази жена. Истинска свиня — каза Далас.
— Ей, просто направих това, което трябваше. През цялото време си мислех за осемстотинте хиляди, които щяхме да изкараме и…
— Какво? — попита Камерън.
— Затворих очи и толкова. Все пак не мисля, че бих могъл да се справя отново. Някой от вас ще трябва да поеме щафетата, момчета. Беше си доста… гадничко — призна той и се ухили.
Камерън изпразни чашата си и посегна към бутилката.
— Е, много лошо. Ти отговаряш за тази работа, докато жените припадат по твоите яки мускули и лице на филмова звезда.
— След още пет години всички ще сме уредени за цял живот. Можем да си тръгнем, да изчезнем, ако се наложи, да правим каквото си поискаме. Не забравяйте целта — каза Далас.
Джон поклати глава.
— Не мисля, че ще издържа още пет години. Няма да мога.
— Ей, трябва да се държим един за друг — настоя Камерън. — Ще загубим твърде много, ако ни изоставиш сега. Чуваш ли ме? Ти си мозъкът на това предприятие. Ние сме само… — Не можа да намери подходящата дума.
— Съзаклятници? — предложи Престън.
— Нещо такова — кимна Далас. — Но всеки от нас върши своята работа. Джон не е единственият, който има мозък. Аз доведох Мънк, забравихте ли?
— О, за бога, не е време да величаем егото си — измърмори Престън. — Няма нужда да ни казваш колко много правиш, Далас. Всички знаем колко много се трудиш. В интерес на истината не правиш нищо друго. В живота ти няма нищо освен работата и Клуба. Кога за последно си взе почивен ден, за да отидеш по магазините? Предполагам, че никога. Ходиш с един и същ черен или тъмносин костюм. Още си носиш сандвич за обяд от къщи. Обзалагам се, че дори си прибираш торбичката от сандвича, за да я използваш отново и на другия ден. Като става дума, изобщо харчиш ли пари за нещо?
— Лошо е, че не съм с широки пръсти ли? — навъси се Далас.
Преди Престън да му отговори, Камерън ги прекъсна.
— Я се спрете, вие двамата. Няма значение кой от нас е най-умен или работи най-много. Всички сме в кюпа. Знаете ли колко години ще ни дадат, ако открият какво сме направили? — попита Камерън.
— Нищо не могат да открият. — Вече и Джон се разсърди. — Няма да знаят къде да търсят. Погрижил съм се за това. Няма нищо документирано, освен на компютъра ми вкъщи, но никой никога няма да получи достъп до информацията в него. Няма нищо друго, никакви телефонни разговори, нищо на хартия. Дори и от полицията или от Комисията по ценни книжа да заподозрат нещо, няма да открият никакво доказателство срещу нас. Чисти сме.
— Мънк може да доведе полицията до нас. — Камерън никога не се доверяваше на куриера, или „наемния помощник“, както го наричаше Джон, но знаеше, че се нуждаят от надежден човек, някой, който да върши черната работа и Мънк пасваше идеално в тази схема. Той бе също толкова корумпиран и алчен като тях и щеше да загуби всичко, ако не правеше това, което му казваха.
— Той работи за Клуба достатъчно дълго, за да започнеш да му вярваш, Камерън — каза Престън. — Освен това, ако отиде в полицията, той ще загази много повече от нас.
— Точно така — измърмори Джон. — Вижте, знам, че си обещахме да продължим, докато Камерън навърши четирийсет, но ви казвам, че няма да издържа толкова дълго. Някои дни си мисля, че главата ми… по дяволите, не знам.
