Той стана от стола си и отиде до прозореца, сплете пръсти зад гърба си и се загледа в светлините.
— Разказвал ли съм ви някога как се запознах с Катрин? Бях в Центъра за съвременно изкуство. И двамата искахме да купим една и съща картина и някак си, по време на разгорещения спор, се влюбих. Боже, какви искри прелитаха помежду ни… беше забележително. Толкова години минаха оттогава и искрите още ги има. Сега тя умира, а аз не мога да направя нищо.
Камерън погледна Далас и Престън, които му кимнаха, и каза:
— Знаем колко много обичаш Катрин.
— Не я превръщай в светица, Джон. Никой не е съвършен — каза Далас.
— Хей, не можеш ли да проявиш малко такт — измърмори Престън.
— Няма нищо. Знам, че Катрин не е съвършена. Тя си има своите слабости както всички нас. Кой не е вманиачен на някаква тема? — каза Джон. — Тя просто се тревожи, че може да се лиши от нещо и затова иска да има по две от всичко. Има два телевизора, съвсем еднакви, сложени един до друг на масичката до леглото й. Единият работи денонощно, но тя се страхува, че може да се повреди, затова си е осигурила резервен. Прави същото, когато поръчва нещо от някой магазин или по каталог. Винаги купува от всичко по две, но какво лошо има в това? — попита той. — Не вреди никому, а и са й останали толкова малко радости напоследък. Примирява се с мен, защото ме обича. — Наведе глава и прошепна: — Тя е целият ми живот.
— Да, знаем — съгласи се Камерън. — Но се тревожим за теб.
Джон се обърна и ги погледна. Лицето му бе изкривено от гняв.
— Как ли не, тревожите се за себе си. Мислите, че ще направя нещо и ще прецакам всичко, нали?
— Минавала ни е тази мисъл — призна Камерън.
— Джон, не можем да допуснем да превъртиш, докато си един от нас — каза Престън.
— Няма.
— Да, добре — обади се Далас. — Ето какво ще направим. Джон ще ни каже, ако се нуждае от помощ. Става ли?
Джон кимна:
— Да, разбира се.
Приятелите му изоставиха темата и прекараха остатъка от вечерта, планирайки следващия си удар.
Продължиха да се срещат в петък следобед, но не коментираха задълбочаващата се депресия на Джон. А и не знаеха с какво могат да му помогнат.
Минаха три месеца, без никой да спомене Катрин. После Джон рухна. Вече не можеше да понася дори мисълта за страданията на Катрин и освен това постоянно се тревожеше за пари, което бе абсурдно предвид факта, че имаха милиони в сметката на Клуба. Милиони, които не можеха да пипат още пет години. Джон им обясни, че застраховката покрива част от лечението на Катрин, но не достатъчно и че ако жена му остане още дълго в това състояние, нейните пари в крайна сметка ще свършат и той ще бъде финансово съсипан. Освен, разбира се, ако останалите не му позволяха да изтегли от сметката на Клуба.
Камерън възрази:
— Всички знаете на мен колко много ми трябват пари заради издръжката, която трябва да плащам след развода и всичко останало, но ако изтеглим нещо сега, преди да сме закрили цялата сметка, ще оставим документални следи и данъчните…
Джон го прекъсна.
— Знам. Прекалено рисковано е. Вижте, не трябваше изобщо да повдигам този въпрос. Ще измисля нещо.
Следващия петък следобед се срещнаха в любимия си бар „Дулис“. Навън валеше и трещеше, а вътре от колоните се лееше гласът на Джими Бъфит. Джон се наведе над масата и прошепна тайното си желание на глас.
Искаше да се самоубие и да сложи край на мъчението.
Приятелите му реагираха бурно и възмутено. Укориха го, че изобщо му е хрумнала подобна налудничава идея, но много скоро разбраха, че думите им не помагат. Точно обратното, те осъзнаха, че така засилват нещастието и депресията на приятеля си. Нападателният им тон бързо се превърна в успокоителен. Какво можеха да направят, за да му помогнат?
Несъмнено имаше нещо, което можеха да направят.
Продължиха да си говорят, скупчени около масата в ъгъла на бара, опитвайки заедно да измислят някакво решение за безизходното положение на Джон. По-късно, към полунощ, след като бяха говорили часове наред, един от тях събра смелост да изрече онова, което всички си мислеха. Бедната жена вече имаше смъртна присъда. Ако някой трябваше да умре, това бе неговата нещастна, многострадална жена.
Само тя.
По-късно никой от тях не можеше да си спомни кой бе направил предложението да я убият.
Следващите три петъчни следобеда все още обсъждаха тази възможност, но когато дискусията приключи и гласуваха, нямаше връщане назад. Решението, когато накрая го взеха, бе единодушно. Нямаше колебания, нямаше угризения у нито един от членовете на клуба.
Беше необратимо като петна от засъхнала кръв по бял килим.
Не се смятаха за чудовища и не признаваха, че правят това от алчност. Не, те просто бяха свръхамбициозни играчи, които се трудеха много и играеха безпощадно. Бяха готови да поемат рискове и плашеха хората край себе си с безспорното излъчване на власт, каквато притежаваха. Бяха известни като „жестоки“ играчи — определение, което ги ласкаеше. Но независимо от свойствената им арогантност и безочие, никой от тях нямаше куража да нарече плана им с истинското му име — убийство — така че всички го споменаваха като „събитието“.
Наистина имаха железни нерви, особено като се вземе предвид, че „Дулис“ се намираше само на една пресечка от полицейския участък на Осми район. Докато планираха това престъпление, бяха заобиколени от полицаи и детективи. В бара се отбиваха и агенти от ФБР, както и известни адвокати, които се надяваха да завържат полезни връзки. Полицаите и съдебните адвокати смятаха „Дулис“ за свой бар, но същото се отнасяше и за лекарите и стажантите от близката болница. Двете групи рядко се смесваха.
Четиримата от Клуба не вземаха ничия страна. Сядаха в ъгъла. Всички ги познаваха и поне докато не започнеха да пият сериозно, постоянно ги прекъсваха с поздрави — било колеги, било подмазвачи.
Наистина имаха здрави нерви, защото съвсем спокойно обсъждаха плана за убийството насред Ню Орлиънс.
Обсъждането никога не би стигнало толкова далече, ако не разполагаха с необходимите връзки. Мънк беше убивал за пари и със сигурност не би се поколебал да убие отново. Първи Далас съзря неговия потенциал и реши да се възползва от него, затова спаси Мънк от ръцете на правосъдието. Мънк си даваше сметка за дълга, който ще трябва да изплати. Той обеща на Далас, че ще направи всичко, абсолютно всичко, стига рисковете да са в границите на допустимото и цената да си струва. Като се оставеха настрана чувствата, техният убиец беше преди всичко бизнесмен.
Събраха се да обсъдят условията в един от любимите барове на Мънк — „Франкис“, който представляваше обикновена съборетина край междущатската магистрала, от другата страна на Метеър. В бара миришеше на тютюн, на печени фъстъци, чиито обелки клиентите пускаха на очукания дървен под, както и на развалена риба. Мънк се кълнеше, че във „Франкис“ правят най-добрите пържени скариди в целия Юг.
Той закъсня и не се извини за закъснението си. Зае мястото си, скръсти ръце върху масата и изброи своите условия, преди да приеме парите им. Мънк беше образован човек, което бе една от основните причини Далас да го спаси от смъртоносната инжекция. Трябваше им умен човек, а той отговаряше на това условие. Освен това изглеждаше доста впечатляващо, прекалено изтънчен и шокиращо любезен, като се има предвид, че бе професионален престъпник. Преди да го арестуват за убийство, досието на Мънк бе чисто. След като двамата с Далас сключиха споразумението, той успя да се изфука с доста богата автобиография, включваща подпалвачество, изнудване, рекет и убийства. Полицаите не знаеха за миналото му, разбира се, но имаха достатъчно доказателства да го осъдят за убийство — стига тези доказателства да не бяха своевременно загубени.
Първия път, когато Далас доведе Мънк в апартамента си, за да го запознае с останалите, той им
