направи незаличимо впечатление. Бяха очаквали да видят някой бабаит, а вместо това се срещаха с човек, когото почти биха могли да си представят като един от тях, професионалист с високи стандарти — докато не се вгледаха по-внимателно в очите му. Те бяха студени и безжизнени като на змиорка. Ако бе вярно, че очите са огледало на душата, то Мънк отдавна бе продал своята на дявола.
— Сигурно се шегуваш, това е живо изнудване — каза Престън.
— Не, това е убийство — възрази Мънк. — По-голям риск — повече пари.
— Това не е убийство — настоя Камерън. — Случаят е специален.
— Какво му е специалното? — попита Мънк. — Искате да убия жената на Джон, нали така? Или съм разбрал погрешно?
— Не, но…
— Но какво, Камерън? Притеснява те това, че наричам нещата с истинските им имена? Мога да използвам и друга дума вместо убийство, но това няма да промени същността на работата, за която сте ме наели. — Той сви рамене и добави: — Искам повече пари.
— Вече забогатя достатъчно благодарение на нас — изтъкна Джон.
— Така е.
— Слушай, копеле, уговорихме се за цената — избухна Престън, после погледна през рамо — да види дали някой не го е чул.
— Правилно — кимна Мънк. Изглеждаше абсолютно невъзмутим въпреки този изблик на гняв насреща си. — Но не ми обяснихте какво искате да направя, нали? Представете си колко бях изненадан, когато поговорих с Далас и научих подробностите.
— Какво ти каза Далас? — настоя Камерън.
— Че има един проблем, който всички вие желаете да бъде елиминиран. След като вече знам какъв е проблемът, удвоявам цената. Мисля, че е съвсем основателно. Рискът е много по-голям.
Мълчание последва това изявление. После Камерън каза:
— Аз съм разорен. Откъде ще намерим останалите пари?
— Това е мой проблем, не ваш — каза Джон. Той се обърна към Мънк. — Дори ще добавя още десет хиляди, ако изчакаш за останалото, докато бъде прочетено завещанието.
Мънк кимна с глава:
— Допълнителни десет хиляди. Разбира се, че ще изчакам. Знам къде да ви намеря. Сега да уточним подробностите. Наясно съм кого искате да убия, така че остава да ми кажете кога, къде и колко да страда, преди да умре.
Джон бе потресен. Той се прокашля, изгълта на един дъх половин чаша бира и прошепна:
— О, боже, не така! Не желая да страда. Тя страда достатъчно.
— Тя е нелечимо болна — обясни Камерън.
Джон с мъка продължи:
— За нея няма никаква надежда. Не мога повече да гледам как я измъчва болестта. Постоянно… няма миг покой. Аз…
Бе прекалено разтърсен емоционално, за да продължи. Камерън бързо се включи.
— Когато Джон заговори за самоубийство, разбрахме, че трябва да направим нещо, за да му помогнем.
Мънк му направи знак да замълчи, защото една сервитьорка се бе приближила до масата им. Тя донесе нови чаши бира и каза, че всеки момент ще им поднесе вечерята.
Веднага щом сервитьорката се отдалечи, Мънк каза:
— Виж, Джон. Не знаех, че жена ти е болна. Сигурно ти е прозвучало доста грубо. Съжалявам.
— Достатъчно ли съжаляваш, че да намалиш цената? — Попита Престън.
— Не, не чак толкова.
— Все пак ще го направиш ли? — попита Джон нетърпеливо.
— Задачата е любопитна — заяви Мънк. — Всъщност ще извърша едно добро дело, нали така?
Той разпита подробно за състоянието на жената и за ситуацията в къщата. Докато Джон отговаряше на въпросите му, Мънк се наведе напред и разпери ръце пред себе си. Ноктите на ръцете му бяха с идеален маникюр, пръстите му бяха гладки, без никакви мазоли. Той се взираше право пред себе си някак отнесено, като че мислено сглобяваше детайлите от задачата.
— Значи прислужницата си отива вкъщи всяка вечер? А икономката?
— Роза… Казва се Роза Винчети — обясни Джон. — Тя остава всяка вечер до десет, освен в понеделник, когато обикновено аз съм си вкъщи и тя може да си тръгне още в шест.
— Някакви приятели или роднини, които трябва да имам предвид?
Джон поклати глава.
— Катрин се изолира от приятелите си още преди години. Не желае да има никакви посетители. Притеснява се от… състоянието си.
— Ами роднини?
— Има само един чичо и няколко братовчеди, но отдавна е прекъснала всякакви връзки с тях. Казва, че са боклуци. Чичото се обажда по телефона веднъж месечно. Тя се опитва да бъде любезна с него, но не остава на телефона твърде дълго. Това я изморява.
— Този чичо отбива ли се неканен?
— Не. Катрин не го е виждала от години. Няма нужда да се тревожиш за него.
— Добре, няма — кимна Мънк.
— Не искам тя да страда… искам да кажа, когато ти… Това възможно ли е?
— Разбира се — каза Мънк. — Аз съм състрадателен човек. Не съм чудовище. Колкото и да не ви се вярва, държа на ценностите и на морала — похвали се той и никой от четиримата не посмя да се изсмее на противоречието в думите му. Дори да им беше казал, че може да ходи по вода, пак щяха да се престорят, че му вярват.
Когато Мънк се върна на конкретната поставена му задача, каза, че не одобрява жестокостта и неоправданата болка и въпреки уверенията си, че „събитието“ ще протече безболезнено, предложи на Джон да увеличи дозата на болкоуспокояващите, които жена му взема преди лягане. Не трябваше да има никакви други промени. Джон трябваше да включи алармената система, както правеше всяка вечер, после да отиде в стаята си и да не мърда оттам. Мънк гарантираше със самоувереност, която прозвуча на всички неприлично успокояващо, че Катрин ще бъде мъртва до сутринта.
Той бе човек, който държеше на думата си. Уби я през нощта. Джон така и не проумя как Мънк бе успял да се вмъкне в къщата и как бе излязъл, без да задейства алармата. В къщата имаше детектори за движение и звук, а отвън — видеокамери за наблюдение, но безплътният Мънк бе успял да влезе, без да бъде видян или чут и бързо, и умело бе изпратил изстрадалата жена във вечен сън.
За да докаже, че е влизал в къщата, той бе оставил една роза на възглавницата до главата й, точно както бе обещал на Джон, че ще направи, за да изтрие всяко съмнение кой трябва да получи благодарностите и заплащането за убийството. Джон премести розата, преди да се обади на лекаря.
Джон се съгласи на аутопсия, за да елиминира всякакви въпроси по-късно. Патологът установи, че тя се е задавила и задушила с шоколад. Една бучка карамелизиран шоколад с големината на лешник бе заседнала дълбоко в гърлото й. По врата й имаше синини, но се предполагаше, че са причинени от самата нея, докато се е опитвала да освободи гърлото си от задушаващата преграда. Смъртта бе определена като резултат от нещастен случай, разследването бе официално приключено и тялото бе освободено за погребение.
Поради извънредната й тежест щеше да се наложи поне осем носачи да носят ковчега, който, както деликатно обясни погребалният агент, трябвало да бъде специално изработен. С доста смутено и определено страдалческо изражение той се мъчеше да обясни на вдовеца с много думи, че е просто невъзможно да напъхат покойницата в някой от готовите им ковчези от полиран махагон, подплатени със сатен. Осмели се да предложи, че е по-благоразумно тялото да се кремира и съпругът се съгласи с готовност.
Службата бе частна и бе посетена само от неколцина роднини на Джон и няколко близки приятели. Камерън дойде, но Далас и Престън се измъкнаха. Присъстваше икономката на Катрин — Роза, и Джон още чуваше виенето й, докато излизаше от църквата. Видя я в преддверието на църквата — стиснала броеницата си, тя го пронизваше с поглед, който казваше: „Дано гориш в ада за греховете си“. Джон подмина
