ежедневно в дома им, но отбиването в магазина отлагаше момента, когато трябваше да се изправи пред нея. На следващата сутрин празната кутия бе в порцелановата кофа за боклук до голямото легло с балдахин. Той се преструваше, че не забелязва как се тъпче с бонбони, тя също.
Джон вече не я упрекваше за лакомията. Шоколадовите бонбони й носеха удоволствие, така предполагаше той, а в мрачното й трагично съществуване напоследък имаше твърде малко удоволствия.
Някои вечери, след като купеше бонбоните, той се връщаше в офиса и работеше, докато умората го надвиеше и го принудеше да се прибере вкъщи. Докато маневрираше своето БМВ кабрио по „Сейнт Чарлз“ към Гардън Дистрикт в Ню Орлиънс, той неизменно започваше да трепери, сякаш страдаше от хипотермия, но започваше да се чувства истински зле чак когато влезеше в черно-бялото фоайе на дома си. Стиснал кутията бонбони в ръка, той оставяше куфарчето си марка „Гучи“ на масичката в антрето и стоеше неподвижно минута-две пред огледалото в позлатена рамка, като си поемаше дълбоко дъх, за да се овладее. Звукът от дрезгавото му дишане се смесваше с тиктакането на старинния часовник на стената до огледалото. Тиктакането му приличаше на таймер на бомба. Бомба, която бе в главата му и се канеше да избухне.
Упрекваше се, че е страхливец и се качваше на горния етаж. Раменете му се напрягаха, а стомахът му се стягаше на възел, докато се изкачваше бавно по витата стълба, сякаш имаше павета на краката си. Когато стигаше в края на дългия коридор, по челото му се стичаше пот, а той трепереше от студ.
Изтриваше челото си с носна кърпа, залепяше фалшива усмивка на лицето си и отваряше вратата, събирайки сили да понесе зловонието, пропило въздуха вътре. В стаята миришеше на желязо, а тежкият ароматизатор с мирис на ванилия, с който домашните помощници постоянно атакуваха застоялия въздух, само правеше вонята още по-непоносима. Някои вечери миризмата бе толкова задушлива, че той бързаше да излезе от стаята под предлог, че ще донесе нещо, само за да не го чуе тя как се дави. Бе готов на всичко, за да не разбере тя колко отвратен се чувстваше.
В други вечери стомахът му издържаше. Той затваряше очи, докато се навеждаше да я целуне по челото, после се отдръпваше леко и я заговаряше. Заставаше до пътечката за бягане, която й бе купил една година след сватбата им. Не помнеше изобщо да я е виждал на пътечката. Сега на ръкохватките висяха статоскоп и два еднакви огромни копринени халата на цветя, а черната й гумена повърхност бе покрита с прах. Прислужниците сякаш винаги забравяха да я почистят. Понякога, когато не можеше да понесе да гледа Катрин, той се обръщаше и отправяше поглед през високите арковидни прозорци към дискретно осветената английска градина зад къщата, скрита като всички други миниатюрни дворчета зад ограда от черно ковано желязо.
Телевизорът проблясваше зад гърба му. Той работеше по двайсет и четири часа в денонощието, включен на един и същи канал с тъпи токшоута или с реклами за продукти, които се поръчват по телефона. Тя никога не се сещаше да намали звука на телевизора, докато той й говореше и той вече бе свикнал да не му обръща внимание. Въпреки че се бе научил да се абстрахира от безкрайното бърборене, често се улавяше, че се удивлява от разрухата на мозъка й. Как можеше тя да гледа тези глупости часове наред? По-рано, преди болестта да обсеби живота и личността й, тя бе интелигентна жена, способна да срази всеки противник с една от невероятно остроумните си и резки като удар с камшик забележки. Помнеше колко много обичаше тя да говори за политика — само да сложеха някой заклет консерватор до нея на масата за вечеря и фойерверките бяха гарантирани — но сега единственото, за което тя искаше да говори и да се тревожи, беше функционирането на пикочния й мехур. Това — и храната, разбира се. Винаги бе готова да говори за следващото си хранене.
Той често се връщаше в мислите си седем години назад, до деня на сватбата им и си спомняше колко отчаяно я желаеше тогава. Напоследък не понасяше да е в, една и съща стая с нея — вече спеше в една от спалните за, гости — и мъчителното усещане изгаряше като киселина стомаха му, разяждаше го жив.
Преди необходимостта да я прикове към леглото, тя бе декорирала просторната спалня в бледозелени тонове. Мебелите бяха в стила на италианския ренесанс и имаше статуи на двама любими римски поети — Овидий и Виргилий. Каменните им бюстове бяха поставени върху високи пиедестали от двете страни на издаващия се навън овален прозорец. Той толкова хареса стаята, когато находчивата млада дизайнерка я завърши, че я нае да преобзаведе и офиса му. Но сега мразеше спалнята, защото тя бе въплъщение на всичко, което липсваше в живота му.
Колкото и да се стараеше, той не можеше да избяга от всичко онова, което го правеше заложник на страданието. Преди две седмици имаше среща за обяд с един от партньорите си в някакво модно бистро в Биенвил, но веднага щом влезе и видя бледозелените стени, стомахът му се сви и той едва си пое дъх. В продължение на няколко ужасяващи минути бе убеден, че го е връхлетял сърдечен удар. Трябваше да се обади на „Бърза помощ“, но не го направи. Вместо това избяга навън, на слънце, за да си поеме дъх. Слънчевите лъчи обляха лицето му и му помогнаха да осъзнае, че току-що е преживял силен пристъп на паника.
На моменти бе сигурен, че започва да полудява.
Слава богу, че имаше подкрепата на тримата си най-близки приятели. Ходеше да пийне с тях всеки петъчен следобед, за да се разтовари, и живееше единствено за петъците, когато можеше да свали товара от плещите си. Те го изслушваха и му предлагаха утеха и съчувствие.
Каква ирония на съдбата — да излиза да пие с приятели, докато Катрин чезнеше в самота. Ако съдбата трябваше да накаже някого от тях двамата за минали грехове, защо бе избрала нея, а не него? Катрин бе проявявала разбиране към всички, тя го превъзхождаше в морално отношение. Никога не бе нарушила закон през живота си, не я бяха глобявали дори за неправилно паркиране и би била поразена, ако научеше какво вършеха Джон и приятелите му.
Те наричаха компанията си Клуба. Камерън, на трийсет и четири, бе най-старият в групата. Далас и Джон бяха на трийсет и три, а Престън, на когото викаха Хубавеца заради красивата му външност, бе най- млад от всички — на трийсет и две. Четиримата бяха учили в едно и също частно училище и въпреки че бяха в различни класове, се сприятелиха, защото откриха много общи неща помежду си. Имаха едни и същи желания, цели, амбиции. Имаха едни и същи скъпи вкусове и нямаха нищо против да нарушат закона, ако така ще се сдобият с нещо, което желаят. Тръгнаха по този престъпен път още в гимназията, когато разбраха колко лесно могат да им се разминат дребните кражби. Разбраха също така, че това не е кой знае колко блазнещо. Първото си престъпление от по-голям мащаб извършиха, когато бяха в колежа — обир на бижутериен магазин в един от съседните градове. Отмъкнаха скъпоценните камъни като професионалисти. После Джон, най-аналитично мислещият от групата, реши, че рисковете са прекалено големи за това, което получаваха — дори и най-добре обмисленият план можеше да се провали от непредвидена случайност или изненада — така че се насочиха към по-изтънчени и интелектуални престъпления, като използваха образованието си, за да си създават връзки.
Първата им голяма печалба дойде от Интернет. С помощта на супермодерните си лаптопи купиха под фалшиви имена акции без никаква стойност, после наводниха чатрумовете с измислени данни и слухове и когато цената на акциите се изстреля в небесата, те ги продадоха, преди някой от службата, контролираща операциите с ценни книжа, да открие какво става. Възвращаемостта на капитала в това дребно начинание бе над пет хиляди процента.
Всеки долар, който измъкваха или крадяха, се влагаше в сметката на Клуба на Каймановите острови. По времето, когато и четиримата бяха завършили колежа и започваха работа, вече бяха натрупали над четири милиона долара.
И това само събуди апетита им.
По време на едно от събиранията Камерън каза на останалите, че ако някой психиатър някога ги прегледа, ще установи, че и четиримата са социопати. Джон възрази, че социопатът не се интересува от нуждите и желанията на останалите. Докато те, от своя страна, бяха предани на своя Клуб и на обета, който си бяха дали, че ще направят всичко, което се налага, за да получат това, което искат. Целта им бе да натрупат осемдесет милиона долара, преди най-възрастният от тях да навърши четирийсет. Когато Камерън отпразнува трийсетия си рожден ден, вече бяха изпълнили желаното наполовина.
Нищо не можеше да ги спре. През годините връзката помежду им ставаше все по-силна и всеки би направил всичко, абсолютно всичко, за да защити останалите.
Макар че всеки един от тях допринасяше със своите собствени специални таланти за благото на Клуба,
