истеричната жена, без дори да обърне поглед назад.
Дойдоха и двама опечалени роднини на Катрин, но те изостанаха зад другите, докато скромното шествие се движеше към гробницата. Джон постоянно хвърляше погледи през рамо към мъжа и жената. Имаше отчетливото усещане, че те се взират в него, но когато осъзна колко се е изнервил от присъствието им, им обърна гръб и сведе глава.
Небето също оплакваше Катрин. Докато свещеникът говореше, една светкавица проблесна и отекна гръм.
Проливният дъжд не намаля, докато урната с праха не бе положена в гробницата.
Катрин най-после бе намерила покой и мъчението на съпруга й бе приключило. Приятелите му очакваха от него да скърби, но в същото време да изпита облекчение, че жена му вече не страда. Той бе обичал съпругата си с цялото си сърце, нали така?
Въпреки че другите настояваха да си вземе няколко дни почивка, вдовецът се върна на работа още в деня след погребението. Повтаряше, че трябва да бъде зает с нещо, което да отвлича мислите му от мъката.
Беше ясен, слънчев, безоблачен ден и той караше по „Сейнт Чарлз“ към офиса си. Слънцето стопляше раменете му. Ухание на цветя изпълваше влажния въздух. От уредбата в колата гърмеше любимия му диск.
Спря на обичайното си място в подземния паркинг и взе асансьора до офиса си. Когато отвори вратата, на която имаше табелка с името му, секретарката се отправи бързо към него, за да му изкаже искрените си съболезнования. Той й отвърна, като каза, че съжалява, задето жена му не може да се наслади на този прекрасен летен ден и по-късно секретарката му сподели с останалите в офиса, че в очите му е имало сълзи, когато е произнесъл името на Катрин.
Известно време той сякаш продължаваше да се бори с депресията си. Докато бе на работа, често изглеждаше вглъбен и отнесен, и вършеше ежедневната си работа като в унес. На моменти пък изглеждаше шокиращо весел. Странното му поведение бе повод за загриженост сред колегите му, но те го оправдаваха като разбираемо предвид скръбта му. Най-доброто, което можеха да направят, бе да го оставят на мира. Джон не бе човек, който би обсъждал чувствата си и всички знаеха колко затворен човек е.
Това, което не знаеха, бе, че Джон беше и доста зает.
За две три седмици след „събитието“ той успя да изхвърли всяка вещ, която болезнено му напомняше за жена му, включително старинните италиански мебели, които тя обожаваше. Освободи преданите й слуги и нае икономка, която не бе познавала Катрин. Боядиса всички стаи в двуетажната къща в ярки свежи цветове и промени вида на градината. Добави един фонтан, какъвто отдавна искаше — с херувимче, от устата на което пръска вода. От месеци искаше такъв фонтан, но когато показа на Катрин снимката в каталога, тя го отхвърли като прекалено претенциозен.
Всичко бе извършено според изискванията му. Той предпочете модерни мебели заради изчистените им линии. Когато ги доставиха от склада, разполагането на мебелите бе лично контролирано от консултантката по вътрешен дизайн.
После, когато и последният камион за доставки потегли от алеята, той и толкова умната, красива и млада дизайнерка изпробваха новото легло. Чукаха се цялата нощ в черното лакирано легло — точно както си бе обещал още преди повече от година.
ВТОРА ГЛАВА
Тео Бюканън още не можеше да се отърве от вируса. Усещаше, че не е добре, защото всеки мускул от тялото му го болеше и от време на време го втрисаше. Обаче отказваше да признае, че е болен — просто имаше леко неразположение, нищо повече. Можеше да се справи с него. Освен това бе сигурен, че е преминал най-тежката фаза. Ужасната режеща болка отстрани бе заглъхнала до тъпо пулсиране и Тео бе убеден, че вече се оправя. Ако бе същият вирус, който бе заразил повечето от колегите му в офиса в Бостън, щеше да мине за двайсет и четири часа и той щеше да се чувства като нов още на следващата сутрин. Само дето пулсиращата болка отстрани продължаваше вече няколко дни.
Брат му Дилън бе виновен за това. Здравата го бе халосал, докато играеха футбол на семейното събиране предишния уикенд. Да, разтегнатият мускул бе по вина на Дилън, но Тео реши, че ако спре да му обръща внимание, болката постепенно ще отмине.
Не мислеше, че е заразен, а и имаше твърде много работа, за да легне в леглото и да се поти, докато треската отмине. Беше долетял от Бостън в Ню Орлиънс, за да произнесе реч пред един юридически симпозиум, посветен на организираната престъпност и да получи признание, което според него не заслужаваше, защото просто си вършеше работата.
Пъхна пистолета си в кобура. Това бе досадно задължение, но засега трябваше да носи оръжието, поне докато не заглъхнеха заплахите за убийство, които бе получил покрай съдебния процес срещу членове на мафията. Облече смокинга си, влезе в банята на хотелската стая и се наведе към огледалото, за да нагласи папионката. Зърна отражението си за миг. Изглеждаше полужив. Лицето му бе плувнало в пот.
Тази вечер бе първото от трите официални събирания. Вечерята щеше да бъде приготвена от петимата най-добри майстор готвачи в града, но кулинарните изкушения не го блазнеха ни най-малко. Мисълта да преглътне каквото и да било, дори вода, караше стомаха му да се бунтува. Не бе ял нищо от вчера следобед.
Определено не бе в настроение за безцелни любезности тази вечер. Пъхна ключа за стаята в джоба си и тъкмо натисна дръжката на вратата, когато телефонът иззвъня.
Брат му Ник се обаждаше да го чуе как е.
— Какво става?
— Хвана ме на вратата — отвърна Тео. — Откъде се обаждаш? От Бостън или от Холи Оукс?
— От Бостън. Помогнах на Лорън да зазими къщата край езерото и после се прибрахме заедно.
— Тя при теб ли ще остане до сватбата?
— Майтапиш ли се? Томи ще ме убие.
Тео се засмя.
— Сигурно да си имаш свещеник за кандидат-девер внася известни неудобства в сексуалния ти живот.
— Още два месеца и ще бъда женен мъж. Не е за вярване, а?
— Не е за вярване, че някоя жена е решила да се омъжи за теб.
— Лорън е късогледа. Казах й, че съм хубавец и тя ми повярва. Ще живее при мама и татко, докато се отправим към Айова за сватбата. Ти какво ще правиш тази вечер?
— На една благотворителна вечеря съм — отговори Тео. — За нещо конкретно ли се обади?
— Просто ти звъннах да те чуя.
— Не ти вярвам. Искаш нещо. Какво е то? Хайде, Ник, ще закъснея заради теб.
— Тео, научи се да я караш по-полека. Не може цял живот да се юркаш така. Знам какво правиш. Смяташ, че като се заровиш в работата, няма да мислиш за Ребека. Минаха четири години от смъртта й, а ти…
Тео го прекъсна.
— Харесвам живота си и не съм в настроение да говоря за Ребека.
— Ти си работохолик.
— Обади се да ми изнасяш лекции ли?
— Не, обадих се да те чуя как си.
— Аха.
— Намираш се в красив град с хубави жени, невероятна храна…
— Е, какво искаш?
Ник се предаде.
— Двамата с Томи искаме да използваме лодката ти утре.
— Отец Том там ли е?
— Да, ние с Лорън го докарахме — обясни той.
— Я повтори пак. Ти и Томи искате да вземете платноходката ми, при положение, че никой от двама ви
