телефон или в бар „Лебедът“ в Боуън. Надявам се, че няма да се наложи да чакате дълго. Мисля, че в момента пътува насам.
Струваше му се логично. Линч не би останал в Боуън, след като е бил разпознат, а от друга страна не можеше да знае, че Тео е проумял връзката между събитията. Тео написа номера си и подаде листа на детективите, после подчерта, че иска да му се обадят незабавно, щом арестуват Линч, независимо от часа.
— Да, сър, ще се обадим — обеща Башъм.
— Чакайте малко — каза Тео, когато двамата тръгнаха към колата си. Извади тефтера си, прелисти го, докато намери това, което търсеше и ги попита дали могат да го упътят как да стигне до адреса, който бе записан в тефтера.
Андърууд му каза кой е най-краткият път и после отбеляза:
— Това е опасен квартал. Внимавайте.
Тео пое през центъра на Ню Орлиънс, като бавно си пробиваше път по тесните улици. Беше сигурен, че се е загубил, но неочаквано зави и видя улицата, която търсеше. След две пресечки намери и търсения номер. Паркира колата, после извади телефона си и се обади на Ноа.
— Откри ли нещо? — попита Ноа.
Тео му каза за Камерън Линч.
— Помоли Бен Нелсън да потърси син форд „Таурус–92“. — Той му даде номера на колата и му поръча да предупреди Бен да бъде крайно предпазлив, ако намери колата.
— Мислиш ли, че ще се справи? — попита Ноа.
— Да. Той си знае работата. Просто му обясни, че Линч е един от нападателите. Искам да прибере това копеле и да го изолира, докато не дойда да го разпитам.
— Съмнявам се Линч да е още в Боуън. Трябва да се е сетил, че можеш да го идентифицираш.
— И аз не вярвам да е още там — каза Тео. — Надявам се да е тръгнал към дома си. Какво прави Мишел?
— Тя е странна жена — отговори Ноа. — Заспа, както си седеше на масата.
— Имаше тежка нощ.
— Ти също — изтъкна Ноа. — Както и да е, тя се кани да тръгва за „Лебедът“ с Джейк и мен, и онази драка, дето й се пада брат. Детектив Харис обади ли ти се?
— Не, не е, а вече оставих три съобщения. Първите две бяха що-годе учтиви. Третото — не.
— Докато бях в Ню Орлиънс сутринта, ходих до нейния участък, както ме помоли — каза Ноа. — Говорих с шефа й.
— Получи ли копие от досието на Мънк?
— Не. Шефът й ми каза, че тя се занимава с разследването и е някъде навън. Не уточни къде по- конкретно може да е. Ясно ми показа, че не иска да се меся. Дванайсетте часа свършват скоро. Ти кога се връщаш в Боуън?
— Имам да се отбия на още едно място и после тръгвам.
— Трябва да вървя — каза Ноа. — Мишел ме вика.
Тео взе тефтера и очилата си и се взря в малката къща пред себе си. Миниатюрното дворче бе изключително грижливо поддържано. От двете страни на пътеката към входа имаше цветя. Къщата се нуждаеше от боядисване и дървото край прозорците бе започнало да гние. Термити, помисли си Тео, докато вървеше към вратата, фактът, че дворът бе добре поддържан, а къщата не, подсказваше, че домакинята се грижеше за това, което бе в кръга на възможностите й.
Той натисна звънеца и зачака. С ъгълчето на окото си забеляза, че пердето на предния прозорец помръдна. Отново натисна звънеца.
Женски глас извика през вратата.
— Какво искате?
— Търся Роза Винчети.
— От полицията ли сте? — попита жената.
— Не. Приятел съм на Джейк Ренърд.
Жената открехна вратата, без да сваля веригата.
— Аз съм Роза. Какво искате?
Очевидно бе много изплашена. Тео съжали, че не си е направил труда да се избръсне.
— Джейк Ренърд ми каза, че често си говорел с вас по телефона, когато се обаждал на Катрин.
— Да. Господин Ренърд обичаше Катрин.
Тео не виждаше лицето на жената. Тя се криеше зад вратата. Зад нея примигваше някаква светлина. Тео помисли, че може да е от свещ.
— Не сте от полицията, така ли? — попита тя отново.
— Не, адвокат съм — обясни той.
Роза затвори вратата, свали веригата и отвори отново. Пристъпи назад, за да направи място на Тео да влезе. Тео остана на верандата. Притесни се, че тя ще се изплаши, като види пистолета му, затова набързо й обясни защо е въоръжен. После отново я увери, че не е полицай и че не е дошъл при нея, за да й причинява неприятности.
Роза го изненада. Тя беше много по-млада, отколкото очакваше, някъде към петдесетгодишна и висока почти колкото него. Тъмната й коса бе прошарена. Дебелите вежди подчертаваха тъмните й очи, в които имаше сълзи. Тя отново го покани да влезе.
— Казвам се Тео Бюканън — представи се той, като влезе в дневната.
Тя вече кимаше.
— Знам кой сте. Молих се на бог и той ви изпрати.
Тео не знаеше какво да каже на това, така че просто кимна.
— Моля, седнете — каза тя и посочи сивото канапе — и ми кажете защо сте дошъл.
Тео я изчака да седне срещу него. Помежду им имаше овална стъклена маса. Тео се наведе напред, опря лакти на коленете си и разказа на Роза как се бе запознал с Мишел Ренърд. Опитваше се да я предразположи и да й помогне да разбере неговата връзка със семейство Ренърд. Роза слушаше внимателно.
Тя очевидно бе дълбоко религиозна жена. Доказателства за вярата й красяха всяка повърхност в дома й. На стената зад нея имаше дълга тясна маса с дантелена покривка, която бе превърната в олтар. В единия й край горяха две свещи, а в другия имаше икона на Богородица. На рамката на иконата бе закачена черна молитвена броеница.
Тео обясни какво се беше случило предната нощ и как бяха нападнати двамата с Мишел.
— Катрин е изпратила на Мишел един пакет — каза той.
Тя кимна.
— Да, знам.
Той не издаде вълнението си. Не беше сгрешил в предположението си.
— Смятам, че мъжете, които нападнаха Мишел и мен, са искали да вземат този пакет — каза той. — Не успяха. Пакетът вече е в полицията.
Роза се напрегна.
— Успяхте ли да прочетете документите? — попита тя.
— Не още. Но съм сигурен, че Джон Ръсел стои зад всичко това и искам да го пипна. За тази цел ми е нужна помощта ви.
— Той е зъл човек — прошепна Роза. — Ще отиде в ада, когато умре. Той я уби, знаете ли?
Каза го почти небрежно, сякаш тази поразителна новина бе присъствала във вестниците седмици наред.
— Той е убил Катрин?
— Да. Нямам доказателство — добави бързо. — Но в сърцето си съм сигурна, че той я е убил. Хората от „Бърза помощ“, които дойдоха в къщата… един от тях ми каза, че Катрин се е задавила с карамел и се е задушила. — Тя поклати глава. — Тогава разбрах истината.
— Как разбрахте?
— Тя не ядеше карамел. Един мост й се клатеше и тя постоянно се тревожеше, че може да се счупи. Не
