— Този тип има железни топки, признавам го! — отбеляза Маккан. След което се изчерви и изтърси: — Извинете ме за тоя език, отче. Твърде дълго време прекарвам в компанията на Родригес.
— И така, какво можете да ни кажете? — обърна се Родригес към Лорен.
Момичето вдигна безпомощно ръце. Нямаше ни най-малка представа как да им помогне. Дори не можеше да измисли някакво що-годе достоверно предположение защо е избрал именно нея за своя мишена.
Детективите все още не бяха открили никакви следи и то не защото не се стараеха. Вече бяха проучили околността, търсейки свидетели, които евентуално са могли да забележат непознат късно следобед в събота. Но никой не беше видял, нито чул нещо необичайно.
— Хората наоколо се отнасят с подозрение към полицията — обясни Родригес. — Ние се надяваме, че ако някой е видял нещо особено, ще се довери на монсеньор или може би дори на отец Том. Енориашите имат доверие на свещениците си.
И двете съвсем не бяха настроени оптимистично за бързото залавяне на престъпника. Щеше да се наложи да изчакат, за да видят как ще се развият нещата. Може би писмото, което онзи бе казал, че ще изпрати, щеше да ги доведе до някакви следи.
— Освен че е бил нападнат отец Том, друго престъпление не е извършено — каза Маккан. — Във всеки случай все още не.
— Да не би да намеквате, че ще изчакате да ме убият, за да се заемете със случая? — попита недоумяващо Лорен.
— Какво искате, да разкрася нещата или да бъда откровена? — тросна се в отговор Маккан.
— Да бъдете откровена, естествено.
— Всичко ще зависи от това къде е изхвърлил трупа. Ако е в нашия град, ще поемем случая.
— Едно престъпление вече е било извършено — напомни им Том.
— Да — съгласи се Родригес. — Онзи ви е нападнал, но…
— Нямах предвид това — прекъсна я той. — Човекът изповяда, че е убил една друга жена.
— Е, да, казва, че я е убил — контрира Родригес. — А може и да е излъгал.
Мнението на детектив Маккан бе, че инцидентът в изповедалнята не е нищо повече от извратена шега на разярен човек, който поради някаква причина има зъб на отец Том и иска да му отмъсти. Ето защо, обясни тя, при първото си идване били отделили толкова много време да го разпитват за възможни негови врагове.
— Вижте какво, Лорен, ние не си клатим краката — увери я Родригес. — Но все още нямаме за какво да се захванем.
— И този случай не е в сферата на нашите правомощия.
— Как установихте това, детектив Маккан?
Този въпрос бе зададен от Ник. Той се беше облегнал на касата на вратата и наблюдаваше двете детективки.
— Неизвестният извършител — отговори му тя с враждебен тон — е съобщил за престъплението тук, в Канзас Сити, но от записа ни става ясно, че той живее в Холи Оукс, щата Айова. Ще споделим нашата информация с тамошната полиция и разбира се, ще оставим случая отворен. Ако той евентуално се върне…
— Доколкото виждам, тук е замесено ФБР. Права ли съм? Вие, драги, непременно ще измислите нещо и ще се справите — подхвърли иронично Родригес.
— Не бихме искали да се намесваме в разследване на ФБР — намеси се и Маккан.
— И от кога е така? — попита Ник.
Тя се усмихна.
— Ей, ние се стараем да се разбираме с вас. Не виждам защо да не работим заедно по този случай. Дайте ни каквото имате, а ако ние открием нещо, ще го споделим.
Без да стигнат до никъде, детективите връчиха визитните си картички на Лорен и си тръгнаха. Тя беше напълно отчаяна от тяхното бездействие, макар да съзнаваше, че очакванията й са били прекалено нереалистични. Веднага искаше отговори и резултати, искаше да стане някакво чудо, за да се отърве от този кошмар. Но когато детективите си тръгнаха, положението й се видя безнадеждно. Но тъй като брат й, както изглеждаше, изпитваше облекчение от това, че нещо се прави, тя не му каза как се чувства. Всъщност през целия следобед нямаше никаква възможност да поговори с него.
Томи бе така разтърсен от случващото се, та забрави, че е неделя следобед. Но по едно време случайно надникна през прозореца и видя хлапетата, които го чакаха навън. В енорията на „Нашата Майка“ спазваха една традиция в топлите неделни следобеди, Томи и децата да се отдават на една странна игра с вода. Точно в три без петнайсет, когато голяма група местни хлапета се събра на църковния паркинг и започна шумно да вика отец Том, всички други задължения и грижи бяха оставени настрана. Томи си сложи спортни гащета и фланелка, изу обувките и чорапите си и грабна една хавлиена кърпа. Накара Лорен да остане вътре — каза й, че било по-безопасно, но тя можеше да наблюдава забавлението през един прозорец.
Както бе обичаят, една пожарна кола пристигна в три часа и двама добросърдечни, свободни от дежурство пожарникари залостиха портите на паркинга и отвориха пожарния кран. Децата — от едва проходили малчугани до гимназисти — с нетърпение очакваха пожарникарите да фиксират тежкия струйник на маркуча между железните порти и да го прикрепят със скоби към парапета, за да не може да се мята. След това пуснаха водата. Децата носеха дънки с отрязани крачоли или шорти. Никое от тях не притежаваше бански костюм — подобна премяна не влизаше в бюджета на родителите им, но от това събитието не бе по-малко вълнуващо. След като струпаха хавлиените си кърпи и обувките си на стълбите пред къщата на свещеника, те играха във водата, докато дрехите им прогизнаха. Плискаха се и викаха не по-малко възторжено от децата във всеки скъп извънградски център за забавление. Тук, в „Нашата Майка“, нямаше луксозни басейни с бъбрековидна форма, нито водни пързалки и трамплини за скачане. Но в продължение на час наоколо цареше пълен хаос. Пожарникарите и други възрастни, минали наблизо с малките си деца, седяха на верандата заедно с монсеньор и си пийваха студена лимонада.
Томи се опитваше да държи по-малките деца, да не би водната струя да ги отнесе в храстите, раздаваше от санитарната чанта неоспорин, светещи в тъмното лепенки анкерпласт и проявяваше съчувствие за обелените колене и лакти. След като пожарникарите спряха водата и се приготвиха да си тръгнат, монсеньорът раздаде близалки. Независимо колко оскъдни бяха средствата на църквата или колко малко волните пожертвования през тази седмица, винаги се отделяха достатъчно пари за тези удоволствия.
След като врявата утихна и мокрите и уморени деца се разотидоха по домовете си, монсеньор Маккиндри покани Ник и Лорен да споделят с него и Томи една скромна вечеря. Томи и Ник приготвиха яденето. Ник изпече пиле на грил, Томи направи салата от зелен фасул и свежи зеленчуци, набрани от градината на монсеньор. Разговорът на масата се въртеше около срещата на монсеньор с неговите съученици. Той забавляваше гостите си, като разказваше една след друга забавни истории за лудориите, които вършели в семинарията. Докато траеше вечерята, никой не спомена и дума за „тревожното събитие“, както го нарече по-възрастният свещеник. Но по-късно, когато монсеньор Маккиндри и Лорен измиха чиниите, той отново подхвана тази тема. Попита Лорен дали се притеснява. Тя му каза, че е изплашена, но същевременно е толкова ядосана, че не може да си намери място и й иде да потроши всичко наоколо. Монсеньор възприе думите й буквално и мигновено измъкна от ръцете й чинията, която тя бършеше в момента.
— Когато твоят брат разбра, че е болен от рак, се почувства безсилен, отчаян и разгневен, но след това реши да поеме в ръцете си своето лечение. Прочете всичко, което успя да намери за този специфичен тип рак, а това се оказа голямо предизвикателство, защото неговата болест се среща изключително рядко. Изучи всички медицински списания и разговаря с голям брой специалисти в тази област, докато не откри човека, който да определи неговия курс на лечение.
— Доктор Кауън ли?
— Да — отвърна монсеньор. — Том усещаше, че доктор Кауън би могъл да му помогне. Той, разбира се, не е очаквал да стане някакво чудо, но имаше доверие на доктор Кауън, а този лекар си знае работата. Вашият брат се справя в тази битка — добави той. — И ето защо, когато онкологът се премести на работа в Канзаския медицински център, Том го последва. Онова, което ви съветвам да сторите, Лорен, е да вземете
