— Ученици? Той да не преподава нещо?
Корди поклати глава.
— Така нарича нас. Всички хора, които са посещавали семинарите му, са негови бивши ученици. Как може някой, дори и малоумен, да се хване на това? Такъв мошеник!
— Огледай се — прошепна Регън. — Стаята е пълна с нещастни хора, които отчаяно искат да променят живота си. Той им казва това, което те искат да чуят.
— Още по-важно е, че им дава възможност да винят другиго, вместо да поемат отговорност за собственото си поведение.
Софи беше права, той наистина превръща уязвимите в своя плячка.
— Ще помоля Ейдън да уволни Емили — съобщи Регън.
Корди рязко се обърна към нея.
— Наистина ли? — Изглеждаше искрено развълнувана.
Регън повтори разговора, който бе провела с противната жена.
— Ти какво би направила на мое място?
— Накарай Ейдън да нарита кльощавия й задник — прошепна тя. — Трябва сама да избереш следващата му асистентка. Той очевидно попада на неподходящия тип жени.
— И какъв тип са те?
— Млада, красива, руса, слаба…
— Теб какво те интересува как изглежда тя?
Корди присви рамене засегната:
— Не ме интересува. Ти си тази, която се оплаква.
Регън въздъхна:
— Не мога да я уволня, тя не работи за мен. Освен това Ейдън се нуждае от помощта й.
— Намери някоя друга, която да му помага.
Шийлдс повиши глас, докато приближаваше края на историята. Последваха аплодисменти. Той изчака шумът да стихне, после съобщи, че спонтанното занимание е приключило, и подкани хората да общуват помежду си. Само след секунди психологът бе заобиколен от жени, които се бореха за вниманието му.
— Вали ли? — попита Корди. Тя повдигна един кичур от дългата си коса, въздъхна и го пъхна зад ухото си. — Косата ми вече е започнала да настръхва, значи вали.
— Глупости — каза Регън. — Косата ти не настръхва, тя се къдри.
Корди затършува в чантата си, откри една шнола и се зае да прибира косата си на кок.
— Ще отида да взема колата и ще спра под навеса. Ти намери Софи и я извлечи насила, ако се налага — каза Регън.
Тя събра нещата си, пъхна папката под мишница и се отправи навън. Настроението в стаята още бе приповдигнато, много от участниците се смееха нервно и говореха един с друг.
Регън, изглежда, бе единствената, която бързаше да си тръгне. Осветление на верандата и около сградата почти липсваше. Едва виждаше къде стъпва.
Ако беше песимистка, щеше да си помисли, че дъждът я е дебнал да излезе, защото в секундата, в която се показа изпод навеса, лекият ръмеж премина в порой.
Тя се втурна към паркинга, а капките биеха по лицето й и я заслепяваха. Тъй като не се беше сетила да си вземе чадър, се прикриваше със синята папка.
Докато стигна до паркинга, коляното й вече пулсираше. Поколеба се дали да не спре и да събуе високите си неустоими обувки, но оставаха само петдесетина метра до колата и се отказа. Вече стискаше ключа, той бе закачен на една верижка като гривна. Регън нахлузи верижката на ръката си, за да може да хване чантата си и да побегне.
Можеше да мине напряко през тревата, но тогава красивите й меки кожени обувки щяха да бъдат съсипани. Боже, каква идиотка бе, да се обуе с високи токове!
Беше на трийсетина метра от автомобила си, когато й се стори, че някой я вика. Автоматично се извърна по посока на звука, но лявото й коляно поддаде и тя рязко политна. Изплака от болка, пусна чантата и папката, за да се подпре с ръце и да смекчи падането. Беше свикнала коляното й да излиза от ставата — случваше се поне веднъж месечно, но болката обикновено преминаваше след няколко секунди. Този път беше различна — режеща и непоносима.
Половината от съдържанието на чантата й се разпиля по земята. Надигна се и прибра червилото и портфейла си. Някой пак й извика. Дочу писклив глас или може би вятърът създаваше тази илюзия? Тя напрегнато се ослуша, докато тъпчеше портфейла си в чантата, после се изправи с олюляване.
Нищо. Реши, че всичко е било плод на въображението й. Мислеше единствено за това как да се скрие от дъжда. Тогава го чу да се приближава, преди да го види.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Цяла седмица беше изминала от мига, когато уби бегачката, а полицията не бе дошла да блъска на вратата му, за да го отведе в белезници. Седем дни и нощи той се мята между откровения ужас и ненадейната радост. Будеше се нощем и си мислеше: „О, боже, какво направих?“, и чуваше демонът да шепти в отговор:
— Извършихме безнаказано убийство.
Беше петък и звярът се пробуждаше. Пак трябваше да отиде на лов. Последният му опит замалко не бе завършил с провал, но той се надяваше да се е поучил от грешките си и да се справи по-добре този път, защото не можеше да си позволи нова издънка. Да, тази вечер щеше да бъде по-добре подготвен. В очакване на вечерта си бе приготвил в една чанта тъмен анцуг, нова бейзболна шапка — трябваше да изхвърли старата заради петната от кръв — и черни маратонки. Беше пъхнал багажа под задната седалка на колата, заедно с очила с дебели стъкла и рогови рамки, тъмнокафява перука, дълга до раменете и вързана на опашка с червено-бяла кърпа, каквато носеха колоездачите, и особено важния чифт нови черни ръкавици. Дори си беше купил брада и лепило от един магазин за забавления и я беше подрязал до подходяща дължина, за да не заприлича на равин.
Все още смяташе, че може да надвие всяка жена, но за всеки случай пъхна един нож във вътрешния си джоб. Прекара часове наред в обмисляне на стратегията си и се опита да предвиди всяко възможно развитие. Когато най-после бе облечен и готов за излизане, спря за момент пред огледалото в банята на горния етаж и се огледа. Беше доволен от това, което видя: дори собствената му майка нямаше да го познае.
Демонът също щеше да бъде доволен.
В едно нещо беше сигурен — не можеше пак да се върне у дома с издрани лице и ръце. Можеше да лъже убедително, когато се налагаше, но кървавите драскотини бяха привлекли вниманието към него. Бяха непростими. Той просто трябваше да бъде по-внимателен. Всеки път, когато се сетеше за първия сблъсък, го обливаше студена пот. Размина се на косъм да го заловят…
Тази вечер щеше да бъде различно. Предишния път беше имал късмет, но сега не биваше да разчита на благосклонната съдба пак да му се притече на помощ. Беше се поучил от грешките си. „Стани невидим!“, стоеше на първо място в списъка му. Така че тази вечер се преструваше на бегач. Беше в чудесна форма след всички вечери, прекарани във фитнеса. Дали не се бе подготвял за това, без да го осъзнава? Беше започнал леко да се вманиачава, но сега разбираше, че взе да тренира истински след първата вдигната тежест.
Откриването на избраната жертва се оказа изненадващо лесно. Тя буквално се приближи до колата му и почука на прозореца. Толкова близо беше! Излезе от хотела заедно с една приятелка точно когато той се появи с колата си иззад ъгъла. О, каква гледка…
— Идеално — прошепна той. — Абсолютно идеално.
Един автомобил тръгна да излиза на заден и препречи улицата, така че той можеше да спре и да огледа жената, без да привлича вниманието й. Дори отвори прозореца с надеждата да подуши парфюма й.
Щеше да я проследи и да изчака своя шанс, но още веднъж извади късмет. Чу един пиколо да пита друг
