— Вече подадох молба за напускане — каза той и добави: — Виж, това е дълга история. Ще ти я разкажа на бира някой път.
— Добре. Е, може би ще се видим в Бостън. Ще ти се обадя.
— Чакай малко, искам да те питам нещо. Малко е странно да говорим за това, но просто ми е любопитно…
— Какво ти е любопитно? — попита Ноа, когато Алек се поколеба.
— За жените…
— Мислех, че баща ти или по-големите ти братя са ти обяснили за секса, но ако…
— Много смешно! — сопна се Алек. — Всъщност се чудех…
— Хайде, изплюй камъчето.
— Ти си бил с много жени.
— Харесвам ги.
— И си имал известен брой връзки, нали? Знаеш за какво говоря, нали? За връзките ти, които траеха повече от двайсет и четири часа, а може би дори повече от седмица. Кратки, но все пак връзки, нали?
— Да, имал съм! — Ноа прекъсна язвителния му тон.
— Добре, ето какво искам да знам. Някога изпитвал ли си собственическо чувство? Дразнело ли те е, че други мъже се опитват да свалят жената, с която си?
— Ето че си дойдохме на думата! Коя е тя?
— Просто ми отговори на въпроса.
— Не, никога не съм изпитвал собственическо чувство. — В гласа му се долавяше ирония.
Не това беше отговорът, който Алек се надяваше да чуе, и съжаляваше, че беше попитал. Защото любопитството на Ноа вече беше събудено.
— Имаш връзка с жена и не искаш никой друг мъж да се доближава до нея. Правилно ли разбрах?
Той знаеше, че това е капан, но въпреки това реагира остро:
— Не, по дяволите, не си разбрал! Нямам никаква връзка.
— Значи не спиш с нея, но въпреки това я чувстваш като своя?
Алек забеляза Емерсън пак да се отправя към Регън. Тя стоеше до братята си и говореше с директора на болницата, който следеше всяка нейна дума.
— Слушай, ще ти бъда благодарен, ако не споменаваш този разговор пред Ник.
Ноа се засмя.
— И как си го представяш! Нали брат ти ми е партньор, трябва да му кажа. Прекарваме много време заедно и това е идеална тема за разговор, докато дебнем някого и стоим часове в колата. Освен това колко често ми се удава случай да се помайтапя за сметка на някой от братята му.
Алек усещаше, че е на път да избухне.
— Няма какво да му разказваш! — Той си представи как се пресяга през телефона и сграбчва Ноа за врата. Странно, но тази фантазия наистина го накара да се чувства по-добре. Обаче съжаляваше, че беше повдигнал въпроса, и знаеше, че ще мине дълго време, докато Ноа забрави за това.
— Слушай, Алек. Най-добре внимавай, иначе няма да си тръгнеш от Чикаго като ерген. Знам какво говоря. Видях как стана с Ник и Тео. Доста е болезнено за гледане. И двамата ти братя минаха с жените си през тази фаза. Съветът ми е: „Не гледай, не пипай, дори не си го помисляй“.
— Обаче това никога няма да се случи с теб, нали, Ноа?
— По дяволите, не!
Алек се засмя. Доброто му настроение се върна.
— Свършихме ли с момичешките вълнения? — попита Ноа и премина на тема, която намираше за по- важна. Разказа на Алек, че двамата с татко Томи, друг приятел на семейството, планират да ходят няколко дни за риба.
— Мислим да идем в Канада. Ти интересуваш ли се?
— Разбира се, ако мога да се измъкна.
Регън танцуваше с кавалера на Софи. Как се казваше той? А, да, Джеф. „Той е безопасен“ — реши Алек. Емерсън обаче си бе заплаха: от очите му струеше гняв, докато гледаше Регън. Той стоеше облегнат на една колона и отпиваше от висока чаша, докато чакаше музиката да спре. Очевидно не се беше отказал да я атакува.
— Трябва да вървя — каза Алек и затвори телефона. Емерсън препречи пътя на Регън, докато тя си тръгваше от дансинга. Алек се отправи към нея, после спря. Реши да не се меси. Тя беше голямо момиче, можеше сама да се грижи за себе си.
Изражението й беше ледено, но остана до Емерсън, докато той говореше и говореше. Когато й писна, се опита да се отдалечи, но той стисна ръката й. Тя постави ръката си върху неговата и от изражението на шок и болка, които се изписаха върху лицето на пияния мъж, Алек предположи, че просто е потрошила пръстите му.
„Браво, момиче!“ Алек се гордееше с нея. В крайна сметка, да израснеш в компанията на трима по- големи братя, си имаше своите преимущества…
Регън не се върна на масата дълго време. Тя обикаляше сред гостите в залата. Беше му забавно да я наблюдава. Директорът на болницата я следваше, за да събира чековете и обещанията за дарения. Хората много я харесваха, поне повечето от тях. Когато съпругата на Емерсън не бе заета да намества силиконовия си бюст в роклята с леопардова шарка, тя се взираше с омраза в Регън.
От време на време Регън се обръщаше към Алек и му се усмихваше. Той си мислеше, че може би проверява дали е още там.
Регън огледа тълпата и откри Ейдън. Отне й известно време да стигне до него, защото разни мъже и жени постоянно я спираха. Когато най-после стигна до брат си, той започна да говори, преди тя да успее да каже нещо, и това, което чуваше, никак не й харесваше. Изглеждаше поразена, но бързо се съвзе. Лицето й пламна.
После Спенсър също се присъедини към тях и на Алек не му трябваше много време да се досети, че двамата братя се бяха обединили по някакъв въпрос, а тя не бе съгласна с тях. Алек бе готов да заложи сто долара, че обектът на разгорещената дискусия е Емерсън.
Когато Регън се върна на масата, трепереше. Личеше си, че е бясна. Не седна, а се изправи до Алек и опита да се успокои.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той,
— Не, но благодаря, че ми предлагаш.
— Тогава си поеми дълбоко дъх и се отърси от емоциите.
— Видя ли? Братята ми са толкова… практични!
Той очакваше определение, което само една сестра можеше да измисли. Но от устата й „практични“ звучеше като грях.
— А това е ужасно, така ли?
— В този случай е лошо. И престани да ми се смееш!
Той я прегърна през раменете. Усети напрегнатото й тяло, опънато като струна.
Тя се извърна към него и понечи да му каже, че няма нужда да остават по-вече тук, но думите й се заплетоха. Той беше виновен за това. Гледаше я с такава топлота… Никога не бе срещала друг мъж като него.
— Алек? — прошепна тя. — Чудех се дали…
Той не каза нито дума. Просто я изчака да продължи. Тя усети как се изчервява.
— Ако се бяхме срещнали на друго място… по друго време… щеше ли…
Тя не продължи. Той кимна и каза тихо:
— Да.
Никой от двамата не отрони и дума повече. Слушаха музиката. После Регън взе шала си, сгъна го и го преметна през ръката си.
Погледна го в очите.
— Какво си мислиш? — попита тя. Усмивката му отново я накара да потръпне.
— За жалост сега съм на служба — въздъхна детективът.
— А после? — попита с надежда тя.
