Джули Гарууд
Убийствен чар
Пролог
Джили, майката на Ейвъри Елизабет Дилейни, бе абсолютно ненормална.
За щастие тя бе заминала в неизвестна посока само три дни след раждането на момиченцето.
Ейвъри бе отгледана от баба си Лола и леля си Кери. Трите поколения жени живееха тихо и скромно в една двуетажна къща на Барнет Стрийт, само на две пресечки от градския площад в Шелдън Бийч, Флорида. Атмосферата в дома им бе съвсем различна, след като Джили си тръгна. В къщата, в която преди цареше постоянно напрежение, сега властваше спокойствието. Кери дори започна отново да се смее и в продължение на пет чудесни години животът им бе почти пълна идилия.
Предишните години, прекарани с Джили, обаче се бяха отразили на баба Лола. Тя бе станала майка доста късно и сега беше стара и уморена жена. В деня, в който Ейвъри навърши пет, Лола получи болки в гърдите. Едва успя да довърши глазурата на тортата за рождения ден на детето, преди да седне да си почине.
Лола не каза на никого за проблема си и не отиде при лекаря, когото обикновено посещаваше в Шелдън Бийч защото не разчиташе той да запази в тайна състоянието й. Можеше да реши веднага да съобщи за болестта й на Кери. Вместо това Лола си записа час при един кардиолог в Савана и отиде с колата си чак дотам. След като лекарят и направи обстоен преглед, постави доста мрачна диагноза. Изписа й лекарство, което да облекчава болката и да помогне на сърцето й, препоръча й повече почивка и възможно най- деликатно й намекна, че не е зле да постави работите си в ред.
Лола не обърна внимание на съвета му. Какво ли разбираше този надут доктор? Тя може и да беше с единия крак в гроба, но Бог й бе свидетел, че щеше да си държи другия здраво стъпил на земята. Та тя трябваше да отгледа внучката си и нямаше намерение да си отива, преди да е свършила тази работа.
Лола бе истински майстор в преструвките, че всичко е наред. Бе усъвършенствала това умение през бурните години, когато се опитваше да контролира Джили. Докато се прибере вкъщи от Савана, вече бе убедена, че е здрава като вол.
И толкова.
Баба Лола отказваше да говори за Джили, но Ейвъри искаше да научи възможно най-много за нея. Винаги когато зададеше някой въпрос за майка си, баба й цупеше устни и отговаряше по един и същи начин.
— Желаем й доброто. Където и да е.
После, преди Ейвъри да успее да зададе нов въпрос, баба й сменяше темата. А това, разбира се, не бе задоволителен отговор, особено за едно любопитно петгодишно дете.
Единственият начин Ейвъри да научи нещо за майка си бе, като пита леля си. Кери обичаше да говори за Джили и не забравяше нито едно от лошите дела на сестра си, които, както се оказваше, бяха доста многобройни.
Ейвъри възприемаше леля си като божество. Смяташе я за най-красивата жена на света и искаше повече от всичко да прилича на нея, а не на непрокопсаната си майка. Косата на Кери бе същия цвят като на домашния конфитюр от праскови, който вареше баба Лола, а очите й бяха по-скоро сиви, отколкото сини, като на пухкавата бяла котка, която Ейвъри бе видяла в една от книжките си с приказки. Кери бе постоянно на диета, за да отслабне с десет килограма, но според Ейвъри тя си бе съвършена точно такава, каквато е. Висока метър и шейсет и седем, тя бе стройна и бляскава и когато си сложеше някоя от лъскавите шноли, за да не й влиза косата в очите, докато учи или работи из къщата, изглеждаше като принцеса. Ейвъри обожаваше и начина, по който ухае леля й — на гардении. Кери бе обяснила на племенницата си, че това е нейният отличителен аромат, и детето разбираше, че той трябва да бъде много специален. Когато леля й не си бе у дома и Ейвъри се чувстваше самотна, тя се промъкваше в спалнята й, слагаше малко от специалния парфюм на ръцете и краката си и си представяше, че леля й е в съседната стая.
Това, което Ейвъри най-много харесваше у леля си бе че разговаряше с нея като с възрастен човек. Не я третираше като малко дете, както правеше баба Лола. Когато Кери говореше за непрокопсаната майка на Ейвъри — Джили, винаги започваше, като казваше с небрежен тон:
— Няма да разкрасявам истината само защото си малка. Ти имаш право да знаеш.
Една седмица преди Кери да се премести в Калифорния, Ейвъри отиде в спалнята й да й помогне с приготвянето на багажа. Тя по-скоро се мотаеше в краката й и когато на Кери й писна, настани племенницата си пред тоалетката и постави пред нея една кутия от обувки пълна с евтини бижута от разноцветно стъкло. Беше ги събрала от гаражни разпродажби, за да ги подари на Ейвъри, преди да замине. Малкото момиченце бе очаровано от бляскавите съкровища и веднага започна да се кипри пред овалното огледало.
— Защо трябва да ходиш чак в Калифорния, Кери? От теб се очаква да си останеш вкъщи, при баба и мен.
Кери се засмя.
— От мен се очаква?
— Пейтън каза, че майка й казала така. Казала още, че ти вече си учила в колеж и сега от теб се очаква да си останеш вкъщи, за да помагаш с грижите за мен, защото те не са по силите на един човек.
Пейтън бе най-добрата приятелка на Ейвъри и тъй като беше една година по-голяма от нея, малката вярваше на всяка нейна дума. Според Кери майката на Пейтън — Хариет си пъхаше носа, където не й бе работата, но тъй като се държеше мило с племенницата й, от време на време тя се примиряваше с поученията относно семейните им дела.
След като сгъна любимия си небесносин ангорски пуловер и го прибра в куфара, Кери отново се опита да обясни на Ейвъри защо се налага да замине.
— Спечелих стипендия, нали помниш? Ще получа магистърска степен, а както ти обясних поне пет пъти, колкото повече учи човек, толкова по-добре. Трябва да замина, Ейвъри. Това е чудесна възможност за мен и след като създам собствена компания и стана богата и известна, вие с баба ще дойдете да живеете при мен. Ще имаме голяма къща в Бевърли Хилс, със слуги и басейн.
— Но тогава няма да мога да ходя на уроците си по пиано, а госпожа Бърнс казва, че имам слухове.
Тъй като племенницата й говореше съвсем сериозно, Кери се насили да не се засмее.
— Казала е, че имаш слух, и това означава, че ако се упражняваш упорито, можеш да станеш много добра пианистка. Но и в Калифорния ще имаш възможност да ходиш на уроци по пиано. На тренировки по карате — също.
— Тренировките ми харесват и тук. Сами казва, че ударите ми с крак стават все по-силни, но знаеш ли какво, Кери? Чух баба да казва на майката на Пейтън, че не иска да ходя на карате. Не било подходящо за една млада дама.
— Толкова по-зле — отбеляза Кери. — Аз плащам за тези тренировки и искам да се научиш как да се защитаваш.
— Но защо? — попита Ейвъри. — И майката на Пейтън попита същото баба.
— Защото не искам никой да те тормози така, както Джили тормозеше мен — обясни тя. — Няма да израснеш с чувството за страх. И съм сигурна, че в Калифорния има чудесни училища за самоотбрана и учителите в тях са също толкова приятни, колкото Сами.
— Майката на Пейтън казва, че баба казала, че Джили заминала, за да стане филмова звезда. Ти също ли искаш да бъдеш филмова звезда, Кери?
— Не, аз искам да създам своя собствена компания и да спечеля купища пари. Ще превръщам други хора в звезди.
Ейвъри отново се обърна към огледалото и си сложи чифт зелени стъклени обици. После разплете колието в същия цвят и го сложи на врата си.
— Знаеш ли какво още каза Пейтън? — Не изчака отговора на леля си. — Майка й казала, че когато Джили ме родила, била достатъчно голяма, за да знае как да се пази.
— Точно така — потвърди Кери. Издърпа чекмеджето, в което държеше чорапите си, изсипа ги на леглото и започна да ги подрежда по двойки. — Джили беше на осемнайсет.
— Но какво е искала да каже майката на Пейтън. Как да се е пазела?
— Имала е предвид, че Джили е трябвало да вземе предпазни мерки.
