Току-що бяха отпразнували рождения ден на Кери, всъщност с голямо закъснение заради престоя на Ейвъри в болницата, и тя помагаше на икономката да нареди зеленчуците на масата, преди да седнат на вечеря. Тъкмо бе поставила купата с картофеното пюре до чинията на чичо Тони, когато леля й вдигна телефона. Обаждаше се някакъв погребален агент, който им съобщи, че Джили изгоряла при автомобилна катастрофа, но имало достатъчно останки от нея, които били поставени в урна. Мъжът питаше Кери какво да прави с праха от изгорялото тяло на сестра й, както и с личните й вещи, които включвали и шофьорската й книжка. Ейвъри стоеше до прозореца и гледаше няколко пърхащи колибри, когато чу как Кери каза на погребалния агент да изхвърли всичко в най-близката кофа за боклук. Помнеше всяка секунда от онзи момент.
Картър привлече вниманието й към разговора, като отново смени темата.
— Завършила си университета „Санта Клара“ с отличен успех, с основна специалност „Психология“, втора специалност „Политология“ и трета — „История“. После си учила в Станфорд, където си получила магистърска степен по криминално право. — Като каза това, той затвори досието й. — В мотивационното си писмо казваш, че си решила да станеш агент във ФБР, когато си била на дванайсет години. Защо?
Бе сигурна, че той вече знае отговора. Пишеше го в същото писмо, с което бе кандидатствала в Бюрото.
— Един агент от ФБР, казва се Джон Крос, ми спаси живота. Ако той не ме охраняваше… ако Скарет ме бе отвлякъл от училище, с мен беше свършено.
Картър кимна.
— И смяташ, че можеш да допринесеш с нещо, като работиш в Бюрото?
— Да.
— Тогава защо не си станала оперативен агент?
— Заради бюрокрацията. В крайна сметка се озовах на сегашната си работа. Смятах да изчакам още шест месеца и да помоля да бъда прехвърлена.
Секретарката му ги прекъсна.
— Господин Картър, очакват ви.
Паниката отново я връхлетя.
— Сър, Майк Андрюс трябва да говори на пресконференцията. Заслугата е изцяло негова и на хората му.
— Виж, на никого не му харесва да се занимава с това — прекъсна я рязко той. — Но този случай нашумя толкова много и, честно казано, повечето хора биха се радвали на подобно признание на заслугите им.
— Ние с колегите ми бихме предпочели да ни повишите заплатите… и да имаме прозорци, сър. Бихме искали да работим в помещение с прозорци. Знаете ли, че офисът ни се намира точно зад машинната зала?
— Пространството ни е кът. А откъде ти хрумна, че искам да преговаряме.
Тя изпъна гърба си.
— Сър, щом е атестация…
Той я прекъсна.
— Каза ми, че си действала на своя отговорност, когато си се обадила на Андрюс.
— Да, точно така, но другите… ме подкрепяха. Да, сър, те ме подкрепяха в преглеждането на всички онези разпечатки.
Той й намигна.
— Осъзнаваш ли, че като ме лъжеш, няма да получиш повишение?
— Сър, Мел, Лу, Марго и аз сме един екип. Те наистина ми помогнаха. Просто не бяха толкова убедени, колкото аз…
Отново прозвуча бръмченето на интеркома. Картър нетърпеливо натисна бутона и каза:
— Ей сега идвам.
После взе сакото си и го облече, като през цялото време се мръщеше на Ейвъри.
— Успокой се, Дилейни — каза накрая. — Отърва се. Няма да те карам да участваш в пресконференцията.
От облекчение направо й прималя.
— Благодаря ви, сър.
Тя се изправи, когато той заобиколи бюрото, а чорапогащникът, скрит под сакото й, провисна на ръката й. Картър спря до вратата, обърна се намръщен и все още сбърчил вежди.
— Никога вече не използвай името ми без разрешение, Дилейни.
— Добре, сър.
— И още нещо.
— Да, сър?
— Браво, добре си се справила.
Втора глава
Бракът не е за стеснителните. И съпругът, и съпругата трябва да са готови да позволят на детето в себе си да се изцапа, ако искат бракът им да оцелее и да процъфтява. Трябва да му позволят да се отъркаля в калта. Грешките са неизбежни, разбира се, но потокът от любов и опрощение ще пречисти съюза им и така ще започне изцелението.
Какви глупости! Каролин Дилейни Салвети седеше, отворила широко очи, и слушаше потресена измишльотините, които брачният консултант четеше от книгата за самоусъвършенстване, чието издаване сам бе финансирал и на която бе измислил абсурдното заглавие „Позволете на детето в себе си да се изцапа“. Този идиот за брак ли говореше, или за борба в кал? Кери си нямаше ни най-малка представа и в момента изобщо не я беше грижа.
Като се постара да го направи незабелязано, тя дръпна ръкава на копринената си блуза над китката и погледна часовника си, марка „Картие“. Още десет минути. Боже, можеше ли да издържи толкова дълго?
Пое си дълбоко дъх, пусна ръкава си и се облегна на тапицирания с плюш стол, като кимаше леко, за да заблуди съпруга си и идиота, че слуша внимателно.
Бракът не е за стеснителните, повтори той с флегматичния си носов провлачен баритон. Гласът му приличаше на гъба от стоманена вълна, дразнеше всеки нерв от тялото й.
Консултантът бе надут, тлъст, помпозен измамник, който настояваше да го наричат д-р Пиърс, защото чувствал, че пълното му име, д-р Пиърс Ебрихт, е твърде официално за подобна откровена дискусия. А нали се предполагаше, че той им помага да се разкрият напълно един пред друг. След първия сеанс Кери го нарече д-р Досадник. Съпругът й, Тони, го беше избрал, защото той беше сред най-нашумелите брачни консултанти в момента. Въпреки измислената си диплома от никому неизвестен университет, той бе най- новият гуру, при когото се трупаха всички желаещи да съживят брака си. В действителност бе просто един клоун.
Но нима и Тони не беше същият? Седеше до Кери, допрял потните си длани една в друга като за молитва, със сериозно съсредоточено изражение, като дървена марионетка, която брачният консултант разиграваше без проблем, и кимаше в съгласие всеки път, когато д-р Досадник спираше да чете творбата си и неочаквано вдигаше поглед.
Кери дъвчеше устната си, защото само така можеше да се удържи да не се разсмее… или разпищи. О, как й се искаше да крещи. Но не смееше. Беше сключила сделка с невярното нищожество, което й бе съпруг, и ако не се държеше както трябва и не се преструваше, че наистина се опитва да спаси потъналия им брак, щеше да му плаща издръжка до края на живота си. Това бе доста смразяваща перспектива.
А положението не бе в нейна полза. В рода на Тони имаше един куп столетници. Чичо му Енцо още произвеждаше вино на миниатюрното си парче земя в плодородната част на Напа, Калифорния, на зрялата възраст от осемдесет и шест години и сякаш нямаше намерение дори да се замисля за почивка. Единственият му допир със здравословния живот бе, че преди година спря да пуши „Камел“ без филтър — дотогава пушеше по три пакета на ден — и увеличи количеството чесън, който слагаше във всичко, което ядеше, включително върху препечената си филия на закуска. Ако Тони се окажеше толкова здрав колкото
