напълни трите красиви кристални чаши.
— Да вдигнем тост — каза Кери.
— Добра идея — съгласи се Сара.
Двете с Ан вдигнаха чашите си и изчакаха Кери да произнесе тоста.
— За нас — каза тя. — Нека всички наши мечти се сбъднат.
— Чудесно — каза Ан.
Отпуснаха се на плюшените, невероятно меки канапета, отпиваха от шампанското, водеха неангажиращ разговор и съзнателно избягваха всякакви лични теми. В това време Мънк отнесе багажа им горе в стаите. На Кери още й се гадеше леко, така че пийна само глътка от шампанското.
Мънк се появи десет минути по-късно с поднос, отрупан с предястия. Докато той поставяше ленените салфетки на ниската масичка, Кери чу да се затваря някаква врата. Тя погледна към коридора, който водеше към трапезарията, и видя една жена с черна рокля да влиза в кухнята.
— Пристигнаха камериерките — съобщи тя на Сара.
— Хапни си едно от тези канапета с краставица — настоя Ан. Тя току-що бе изяла изящно оформената хапка. — Много са вкусни.
Кери не искаше да каже на двете жени, че не се чувства добре, и определено нямаше намерение да си признае, че й е прилошало от пътуването в колата.
— Непременно — съгласи се тя. Лапна миниатюрния сандвич и го глътна почти без да го дъвче. — Хубав е.
Не можеше да се принуди да изяде още един и започна да й се повдига още повече, докато гледаше как Ан изяде две хапки със сьомга и няколко с краставица, а Сара погълна два пъти повече.
След минути всички се запрозяваха. Мънк забеляза това.
— Ако ме последвате, дами, ще ви покажа стаите ви — каза той и се наведе да светне една от настолните лампи. Слънцето вече залязваше и стаята се бе изпълнила със сенки.
— Толкова ми се доспа — каза Ан.
— Сигурно е от планинския въздух — предположи Сара. — И аз се чувствам доста сънена.
Те последваха Мънк по виещата се стълба. Кери погледна нагоре и отбеляза:
— Кой би си помислил, че някакви стъпала могат да бъда произведение на изкуството.
— Мразя стъпала — призна Ан. — Следващата къща, която построя, ще бъде огромно едноетажно ранчо.
Сара и Кери не обърнаха внимание на коментара й. Мънк привлече вниманието им, като каза:
— Разопаковах ръчния ви багаж. Госпожо Трап, вие и съдия Колинс ще бъдете в апартаменти на втория етаж, в противоположни краища на етажа. Госпожо Салвети, вие сте един етаж по-високо. Надявам се да сте доволни от стаите.
— Имам чувството, че съм била в тази къща и преди — каза Сара. — Но пък никога не съм виждала такава виеща се стълба, така че не знам защо се чувствам така.
— Мисля, че е заради камината — каза Кери. Тя спря на едно стъпало и отново погледна надолу към дневната. — Гледала ли си филма „Север-северозапад“? С Кари Грант и Ева Мари Сейнт?
— Помня го. Каменната камина много прилича на онази във филма. Сигурно затова ми изглежда толкова познато.
— Аз не съм го гледала — обади се Ан.
Кери не й повярва.
— Сигурно се шегуваш. Това е един от най-добрите филми на Хичкок.
Ан сви рамене.
— Бях заета с бизнеса си — каза тя. — Не ми оставаше време да ходя на кино.
— Но това е класика. Показвали са го по телевизията поне сто пъти — обади се Сара.
— О, аз никога не гледам телевизия.
Кери не можеше да разбере тази жена. Ан сякаш се хвалеше с факта, че не гледа телевизия. Животът на Кери се въртеше около телевизионните мрежи и рекламодатели. Сега гледаше на Ан като на извънземно. Да не гледа телевизия и да не ходи на кино? Удивително. Нищо чудно, че бе толкова скучна.
Не се почувства виновна заради рязката си преценка. Без да знае, Ан се бе подиграла с всичко, за което Кери работеше и в което вярваше.
Мънк показа първо апартамента на Сара.
— Мисля, че ще се оттегля за тази вечер — обяви Сара.
— Ще се видим сутринта.
— Лека нощ — извика Кери, докато следваше Мънк по дългия коридор.
Мънк отвори вратата на Ан, после се обърна към Кери.
— Вашият апартамент е точно над този на съдия Колинс — каза той. Поведе я нагоре по стълбата към следващия етаж.
— Значи има четири апартамента? — попита Кери.
— Да.
Стигнаха до вратата и Мънк й направи път, за да влезе в стаята. Просторната спалня и съседната дневна бяха в успокояващ кехлибарен цвят. Два огромни фотьойла стояха от двете страни на камината, а леглото от светъл бор имаше четири колони и бе покрито с дебел пухен юрган.
Тя се прозя шумно. Мънк или някоя от камериерките бяха извадили нощницата и халата й върху леглото. Забеляза пътната си чанта върху поставката за куфари. Беше отворена и празна и Кери се канеше да попита къде е лаптопът й, когато внезапно й се повдигна и тя се почувства толкова замаяна, че се наложи да седне. Пое си няколко пъти дъх, като се държеше за колоната на леглото.
— Всичко наред ли е, госпожо Салвети?
Тя не искаше да създава трудности и да капризничи като Ан, така че просто каза, че е изморена след дългия ден.
— Обикновено съм нощна птица и не си лягам преди два или три през нощта, но тази вечер едва държа очите си отворени.
Мънк я изгледа съчувствено.
— Трябва известно време човек да свикне с планинския въздух и лекарите от хотела предложиха точно това — да си легнете рано. Утре също ви чакат доста вълнения.
— Сигурна съм в това.
— Аз ще се оттегля последен — каза той, докато вървеше към вратата. — Тогава ще включа алармата. Само не забравяйте да не отваряте прозорците.
— Какво ще стане, ако алармата се задейства? Кой ще я чуе? — попита тя. — Нали сме насред гората.
— Алармата е електронно свързана с хотела. Мислех, че съм го споменал. Ако изпаднем в беда, помощта ще пристигне за по-малко от три минути.
— Толкова близо ли е хотелът?
Той кимна.
— Ако не бяха дърветата, щяхте да видите куполите му от прозореца си. Искате ли да дръпна завесите?
— Не, предпочитам да останат така. — Тя се обърна и пак стисна колоната на леглото, защото едва се сдържаше да не повърне. Искаше да го попита къде са стаите на прислужниците, но й се гадеше твърде силно, за да изрече въпроса си.
— Лека нощ — каза тя. — Моля, затворете, като излезете.
В мига щом чу вратата да се затваря, тя скочи от леглото и изтича в банята, притискайки длан към устата си. Едва успя да вдигне капака на тоалетната, преди да повърне хапката, която бе изяла. Проклетото прилошаване в кола. Страдаше от това още от дете. Трябваше да обясни, че не може да пътува на задната седалка. Но тъй като се притесняваше какво ще си помислят другите за нея, не беше казала нито дума.
Какво й ставаше, по дяволите? Какво й пукаше за мнението на някакви непознати? Сигурно изобщо нямаше да ги види повече, след като минеше закуската.
Стомахът й се разбунтува при мисълта за храна. Не се бе чувствала толкова зле от години, не и от онова ужасно хранително отравяне. Тогава Ейвъри бе на четиринайсет и не отиде на училище, а си остана у дома,
