— Агент Андрюс идва насам — извика тя. — Секретарката на Дъглас го чула да пита къде е кошарата.
— Сигурно идва да ти благодари, Ейвъри, че го остави да получи признанието, което ти заслужаваше — каза Лу.
— Малко е закъснял — отбеляза Марго. — Трябваше да й благодари онзи ден, след пресконференцията.
— Андрюс ще ти отнеме от времето — каза Мел. — Май ще трябва да измисля и разпечатам резервен маршрут. Можеш да решиш по кой да минеш, когато си вече в колата. Само не забравяй да си включиш радиото и да слушаш съобщенията за задръствания.
Ейвъри се опита да не се усмихва. Мел — както винаги — се вманиачваше и до най-малката подробност.
— Благодаря, Мел.
— Ще оставим Андрюс да говори… колко? Четири? Пет минути?
— Толкова е достатъчно.
— После ти ще го прекъснеш — каза Мел на Лу. — Бива те за това.
Андрюс провали графика й. Въпреки че Ейвъри никога не бе срещала лично агента, разбра що за човек е за по-малко от минута. Той се мислеше за съблазнител. Но грешеше в това си предположение. Андрюс приключи с благодарностите доста бързо, но приседна на ръба на бюрото на Ейвъри и я покани на вечеря. Погледът му не бе чак похотлив, но почти. Лу и Мел веднага се опитаха да я отърват от него.
— Ейвъри заминава на почивка — каза Мел. — Трябва да хване самолета си.
След като Андрюс не разбра намека, Лу реши да говори по-директно.
— Най-добре да си тръгвате. И без това времето не й стига и вие съвсем й обърквате графика.
В отговор Андрюс скръсти ръце и се ухили още по-широко.
Нямаше нужда човек да притежава аналитичен талант, за да разбере, че Андрюс е попаднал под въздействието на външността на Ейвъри, което не бе нещо необичайно. Повечето мъже, които се доближаха до нея, губеха временно разсъдъка си. Мел развиваше теорията, че това се дължи на големите й бебешко- сини очи. Когато тя погледнеше някой мъж и му отдадеше изцяло вниманието си, мозъкът му буквално изключваше. Лу не бе съгласен с теорията на Мел. Сините очи може и да имаха нещо общо с привличането на вниманието на мъжете, но убийственото й тяло и дългата й копринена руса коса ги превръщаха в идиоти, бръщолевещи глупости.
В момента Андрюс правеше точно това. Всъщност беше тъжно да гледа човек как този опитен професионалист потъваше в блатото толкова бързо.
Мел, който винаги защитаваше Ейвъри, се надяваше Андрюс да побърза да й направи някой комплимент. Всички го правеха, рано или късно, и след това Ейвъри веднага ги отпращаше. Мел погледна часовника си и мълчаливо предизвика Андрюс да каже на Ейвъри колко е красива. Ако не започнеше да я забива скоро, тя щеше да изпусне самолета си.
Хайде, хайде, мълчаливо му внушаваше Мел. Давай. Кажи й, че е неотразима.
— Трябва да те питам нещо — каза Андрюс.
— Да? — попита Ейвъри.
— Как може такава красива жена да е завряна в тази дупка в мазето? — Агентът почти изпя въпроса си като някой сълзлив кънтри певец. — С твоята външност…
Не успя да продължи. Бедният човечец така и не разбра какво сбърка.
Гласът на Ейвъри почти кипеше, докато тя изричаше краткия си отговор.
— Агент Андрюс, нямам никаква заслуга за това как изглеждам. А сега, ако ме извините, трябва да работя. Предполагам, вие също. Станете от бюрото ми и изчезвайте.
След като каза това, тя се завъртя на стола си и отново се зае да пише на компютъра си. На озадаченото лице на Андрюс се изписа въпросът: „Какво толкова казах?“, той се изправи и бавно тръгна към вратата, изчервен като девойче.
Мел се разсмя чак когато агентът се отдалечи достатъчно, за да не го чуе.
— Значи няма да излезеш на вечеря с Андрюс, когато се върнеш от отпуската си?
— Опитвам се да работя.
Лу протегна ръка и Мел намръщено издърпа портфейла си от задния джоб на панталона, извади един долар и го подаде на приятеля си. Двамата мъже имаха постоянен облог по отношение на комплиментите, които другите мъже правеха на Ейвъри. Тъй като Андрюс не бе казал нищо за краката й, Лу печелеше долара. Краката на Ейвъри бяха наистина невероятни и повечето мъже веднага ги забелязваха, но Андрюс очевидно не бе от тези, които се заглеждаха по краката.
— Защо това никога не ми се случва на мен? — попита Марго. — И аз съм сладка, нали?
— Да, сладка си и още как — увери я Лу.
— И аз искам някой ден да се омъжа и да имам семейство — продължи тя, сякаш Лу не бе отговорил на въпроса й. — Докато Ейвъри е заявила напълно недвусмислено безброй пъти, че никога няма да се омъжи. Не е справедливо. Аз подхождам идеално на Андрюс. Наистина. Но той дори и не ме погледна.
— Защо мислиш, че му подхождаш? — попита Лу.
— Защото е сладур — отвърна тя. — А никоя жена не би оценила един сладур по-добре от мен. Щяхме да сме чудесна двойка — добави през рамо, като се върна на компютъра си.
Мел пъхна портфейла в джоба си и се залови за работа. В четири и петнайсет той стана и извика:
— Време е да тръгваш, Ейвъри.
— Само още десет минути…
Десетте минути се превърнаха в четирийсет и пет и когато тя най-после си тръгна, минаваше пет. За щастие коляното й бе много по-добре и можеше да бяга. Въпреки това изпусна самолета си. На магистралата беше станала някаква катастрофа, заради която две платна бяха блокирани, и когато Ейвъри най-после пристигна на летището и хукна към терминала, самолетът бе излетял.
Ейвъри се понаслаждава на идеята да се върне у дома и да си легне в собственото легло. Не й се събираха по повече от четири часа сън на нощ през изминалата седмица и се чувстваше изтощена. Но не посмя да се поддаде на това желание. Кери щеше да я убие, ако закъснееше с цял ден.
„Утопия“ не бе в представите й за идеална почивка. Отиваше само за да зарадва леля си. Когато беше на някое ново място, предпочиташе да види забележителностите, да попие местния колорит. Не й харесваше идеята да стои затворена в хотела шест дни, но Ейвъри бе обещала на Кери и нямаше да се отметне от думата си.
Следващият полет през Денвър до Аспен беше пълен и се наложи Ейвъри да избере друг вариант. Накрая се озова в Гранд Джаксън, Колорадо. Трябваше да изчака до сутринта, за да вземе друг самолет до Аспен. След като взе багажа си и се настани в хотела до летището, тя се обади на мобилния телефон на Кери. На първото позвъняване се включи гласовата й поща. Ейвъри предположи, че леля й е включила телефона си да се зарежда и си е легнала — в Аспен вече бе полунощ. Остави съобщение, че ще пристигне в хотела към обед на следващия ден.
После се обади в хотела да ги уведоми, че ще пристигне със закъснение. Тъй като вече бе оставила съобщение на Кери, не поиска да я свържат със стаята на леля й.
Тази нощ Ейвъри спа непробудно. На следващата сутрин изяде леката закуска от препечена филия, сок и мляко и се обади да прослуша гласовата си поща в офиса. Имаше над двайсет съобщения, но за щастие никое от тях не бе спешно. Тя си водеше бележки, докато слушаше, после ги изтриваше едно по едно. Съобщението на Кери я накара да се усмихне. Леля й звучеше толкова развълнувана, че ще отседне в планинската вила, в която евентуално е бил гост Том Круз. Колко типично за Кери да се превъзнася до небето заради такава глупост. Ейвъри изтри съобщението и продължи да прослушва съобщенията, докато не чу и изтри и последното.
В осем и петнайсет вече напускаше хотела. Докато на рецепцията й разпечатваха фактурата, Ейвъри се загледа в една карта на Колорадо. Аспен не бе никак далече от Гранд Джаксън, само на два и половина часа път с кола. После чу една възрастна двойка да си говори за прекрасния пейзаж наоколо и без да се замисли повторно, реши да пътува с кола до „Утопия“. Взе автобуса до летището, нае кола и потегли.
Беше облечена в обичайните дрехи, с които ходеше през уикендите, протрити дънки, бяла тениска и стари маратонки. Кери нямаше да одобри вида й, но Ейвъри държеше повече на удобството, отколкото на
