модата.
Когато се озова на магистралата, която на изток водеше до Аспен, се почувства наистина във ваканция. Беше красиво, свежо лятно утро. Слънцето грееше, небето бе невероятно синьо и изглеждаше почти изкуствено. Отвори прозореца и си пое дълбоко дъх. Беше чудесно. Въздухът бе толкова чист и лек, сякаш дишаше направо кислород. Бе толкова приятно след смога в големия претъпкан град.
Спря на един „Макдоналдс“ да си купи бутилка вода и диетична кола. Плати за поръчката си и седна на една маса да огледа картата. Може да имаше някой по-интересен страничен път, по който да се стига до хотела, или някоя историческа забележителност. Знаеше, че щом се настани в хотела, Кери няма да й позволи да мръдне оттам, а все пак искаше да види нещо от Колорадо. Докато пътуваше, се убеди в красотата наоколо, но имаше чувството, че зърва само частица от това, което този щат можеше да предложи. Освен това Кери винаги се дразнеше, когато Ейвъри закъснява, така че какво значение щеше да има, ако пристигне час или два по-късно от предвиденото?
Тя разпъна картата на масата пред себе си и първо се опита да открие мястото, където Кери й беше казала, че ще прекара нощта. Как се казваше? Земята на езерата? Не, не беше така.
— Да не си се загубила, скъпа?
Дълбокият баритон я стресна. И подразни. Изобщо не бе в настроение някой да се опитва да я сваля. Потисна въздишката си, намръщи се и вдигна глава, готова да каже на натрапника да се разкара, но видя господина, който стоеше пред нея, и се усмихна. Беше поне на осемдесет. Безупречно облечен с изгладена дънкова риза с тюркоазена каубойска брошка на врата и дънки, напъхани в кафяви каубойски ботуши с орнаменти по края. В едната си ръка държеше кафява широкопола шапка, а в другата — чаша димящо кафе. Лицето му бе много характерно, от искрящите златисто кафяви очи и силен тен до идеално подстригания и оформен мустак. И той, и косата му бяха чисто бели.
— Моля?
— Попитах дали си се загубила — повтори той. — Видях, че гледаш картата, и реших, че може да успея да ти помогна да стигнеш докъдето искаш да отидеш, тъй като познавам всяко кътче в Колорадо. Този септември ще станат осемдесет и четири години, откакто живея тук.
— Просто оглеждах какви забележителности има наоколо — каза Ейвъри. — Всъщност можете да ми помогнете. Заповядайте, седнете при мен.
— С удоволствие — каза той.
Сложи кафето си на масата и седна срещу Ейвъри, като внимателно постави шапката на стола до себе си. Мога да остана само няколко минути. Внучката ми ще мине да ме вземе. Тя има чудесен магазин за уестърн сувенири и аз й помагам с клиентите два дни в седмицата. Затова съм издокаран така — обясни той. — Е, накъде си се отправила?
— Аспен.
— Значи няма как да се загубиш. Навсякъде има табели и знаци. Аспен не е далече.
— Да, знам. Но се опитвах да открия някаква местност наречена Земя на езерата или Земя около езерата. Чувал ли сте за това място?
— Ако говориш за Земя между езерата, да, със сигурност съм чувал. Впрочем казвам се Уолт Джентри.
— Ейвъри Дилейни — каза тя и протегна ръка да се здрависат.
— Приятно ми е. — Той премести кафето си, за да не го събори, опря ръце на масата и каза: — Няма да откриеш това място на картата, така че спри да се взираш. Повечето хора извън Колорадо дори не са чували за него. Знаеш ли, идват хора от Калифорния или Вашингтон, купуват няколко декара земя, после си строят големи къщи и решават, че трябва да нарекат мястото по някакъв специален начин, например „Пондероса“ или нещо такова. Значи някой си Парнел, Денис Парнел, купи сто и шейсет декара първокласна земя високо в планината над Аспен преди известно време. Не би трябвало да може да я купи, но го направи — добави той и сви рамене. — После, преди около шест години, реши да построи там къщата на мечтите си. Отне му повече от две години и половина да я завърши и направо побърка природозащитниците, защото съсипа онази красива девствена природа. Представи си огромните камиони, които постоянно сновяха нагоре- надолу, дърветата, които отсякоха, за да се прокара път. Това, което той направи, бе срам и позор, но му се размина, защото играеха големи пари и той получи всички необходими му разрешения. Не мисля, че това би могло да стане сега — добави той. — През последните две години прокарахме по-строги закони за защита на природата. Както и да е — продължи, — когато къщата на Парнел бе завършена, той я огради отвсякъде с висока ограда. Чух, че къщата му излязла осем милиона, но това бе преди няколко години, сигурен съм, че цената се е удвоила, ако не и повече. Според слуховете Парнел я платил в брой и притежава и къщата, и земята напълно, без никакви ипотеки.
Не повярвах на тези клюки, но хората наоколо повярваха, пък и, разбира се, им харесваше да обсъждат откъде може той да има толкова много пари.
Ейвъри също бе заинтригувана от историята.
— И откъде?
— Разправяха, че били от наркотици, но се оказа, че Парнел притежавал малка компания в Силиконовата долина. Един от неговите инженери проектирал нов компютърен чип, който направил революция в бизнеса. Не разбирам нищо от тези работи — призна си той. — Но тъй като инженерът работел за Парнел, той получил патента. Спечелил цяло състояние, продал компанията, докато била на върха, и се преместил тук.
— Но той вече не е собственик на това място, нали? — попита Ейвъри, която реши, че Парнел трябва да го е продал на собственика на „Утопия“, за да го използват като вила за важните си гости.
— И е, и не е — отвърна Уолт. — Точно тук историята стига до неприятния обрат. Парнел се ожени в църквата, която се намира на около километър и половина оттук. Сватбата беше голямо събитие, струваше цяло състояние. Прием за петстотин гости. Чух, че планирали голямото парти цяла година. Дори поръчали да им доставят цветя от Европа. Явно тези в Америка не били достатъчно хубави за тях. Както и да е, планирането на сватбата продължи по-дълго от брака. Парнел беше женен само осемнайсет месеца, когато подаде молба за развод.
Възрастният мъж спря, за да поклати глава. После се отплесна по друга тема.
— Никак не разбирам модерния свят. Ние с жена ми, Она Мей, сме женени от четирийсет и седем години и естествено имало е моменти, когато ми се е искало да я напусна и никога да не се върна. Сигурно и тя се е чувствала така от време на време, но останахме заедно, защото сме се врекли един на друг и държим на брачната клетва. А сега чета из вестниците за някакви пробни бракове. Чувала ли си за тях?
Тя се усмихна.
— Чувала съм термина.
— Не ги разбирам — каза той. — Защо просто не живеят заедно, без да правят сватба и да изричат сватбената клетва. Май и Парнел е мислел, че това е пробен брак, щом реши да се развежда толкова бързо. Беше от най-неприятните разводи, с изваждане на много кирливи ризи, което естествено стигна и до вестниците. Хората много си падат по такива скандали. Разводът започна преди повече от година и още го влачат. Всички очакват да научат на кого ще присъдят къщата. Бъдещата бивша съпруга се кълне, че той й я бил обещал, и според нея къщата трябвало да си остане за нея. Сега съдията трябва да реши кой ще я получи. Памела Парнел твърди, че ще умре, но няма да му позволи да вземе къщата, а Денис казва, че няма нищо против това да стане. И двамата се държат като малки деца, ако питаш мен. Точно миналата седмица Парнел даде едно интервю и в него каза, че каквото и решение да вземе съдията, той няма никога да позволи бившата му жена да получи къщата. Чудна двойка са, няма що — добави той. — Но и хората около Аспен не са по-стока. Знаеш ли, че правят залози?
— За това кой ще спечели къщата ли?
— Точно така. Засега вероятността е деветдесет към десет в полза на Памела Парнел. Смятат, че ще я присъдят на нея заради съмнителния начин, по който Денис е получил онези разрешителни. Има слухове, че той ще бъде подведен под отговорност. А съдията, който трябва да реши на кого от двамата да присъди къщата, е сред най-активните природозащитници в района. Явно времето ще покаже кой е прав.
Той се наведе напред, почука по картата с пръст и каза:
— Ето тук. Тук е Земята между езерата. Нарича се така, защото е между две големи бистри езера. Имаш ли химикалка в себе си? Ще ти отбележа мястото на картата.
